/Поглед.инфо/ (Този текст е самостоятелен параграф от новата книга на проф. Людмил Георгиев – „Критическата психология на българската история“, която предстои да излезе през есента)

В общи линии дотук вече бяха очертани последствията от трагичното управление на Сакскобурготската династия, която слага ръката си върху Третото „българско“ царство и диктува както вътрешно-политическите, така и международните отношения на страната. Нещо повече – позволих си дори да очертая спецификата на държавата по това време като типично средновековно селско общество, независимо от възможните идеологически несъгласия, било „леви“ или „десни“. В същата посока, с осъзнатия риск, че се повтарям, на няколко пъти в настоящата глава си позволих да изразя съмнението си, че е възможно българското общество в Третото царство да бъде опаковано в традиционните идеологически рамки, било „марксистки“ или „немарксистки“. В случая въобще не става дума за предпочитание към една или друга идеологическа интерпретация, а тъкмо обратното – отказ, съвсем преднамерен и съзнателен отказ от каквато и да е идеологическа намеса в критическия психологически прочит на българската история. Не само, защото други, съвършено различни са принципите на Критическата психология като цяло, но и защото идеологическите рамки не могат, по никакъв начин не могат да ни дадат картината на възпроизвеждащото се регулативно действие на традиционните етно-културни, екзистенциални и политически представи, и на привнасяните през различните преходи нови и нови травми върху българското мислене и поведение.

Иначе казано, идеологическата опаковка все някак ще се опитва и ще отклонява нашето внимание от основното психологическо съдържание на всяка една историческа ситуация, на историческото ни време като цяло. Така например, ако се съсредоточим единствено върху идеологическите им измерения, че те са във времената на „средновековния феодализъм“ или пък в рамките на „османския източен деспотизъм“, то по отношение на четирите формулирани дотук ритуални самоубийства и травмите, които те нанасят върху колективната психика, ще пропуснем основното – че в тези случаи става дума тъкмо за български ритуални самоубийства и за български психични травми. С други думи, ще си останем при тяхната идеологическа окраска, но пък ще пропуснем възможността да проследим и да изследваме тяхното възпроизвеждащо се фундаментално присъствие в българската колективна психика и регулативното им влияние във всяка последваща историческа ситуация, ако щете в цялата ни история. Подобна теоретична възможност за Критическата психология на българската история е извън нейните парадигмални основания и поради това е недопустима, тъй като за нея тъкмо исторически възпроизвеждащата се специфика на българската колективна психика представлява центъра на изследователския интерес. И то специфика, която не се влияе от съдържанията на различните „социално-икономически строеве“ или политически режими, а тъкмо обратното – тя самата определя именно българската картина в тяхното, въображаемо или не, универсално звучене. Вероятно чрез това необходимо уточнение ще ми бъдат простени някои от повторенията в настоящата глава, които никак не са случайни, макар че със сигурност ще продължат и по-нататък, защото на всяка цена държа критическото психологическо мислене и възприемане да бъдат рязко отграничени от онова, с което сме свикнали и което смятаме едва ли не за истина от крайна истанция – идеологическата интерпретация както на историческите процеси, така и на съвременността.

Със сигурност абсолютно същото може да се каже за поредното Пето българско ритуално самоубийство и за новите психични травми в нашата колективна психика, фундирани по времето и в края на Сакскобурготското Трето „българско“ царство, които са резултат от регулативното влияние на традиционните етно-културни, екзистенциални и политически представи, и от старите психични рани, всички те достатъчно ясно дефинирани дотук в Критическата психология на българската история. От нейна гледна точка ще бъде абсурдно, например, да твърдим, че „капитализмът“ и по-късно „фашизмът“ са причините българските „обикновени“ хора и „елитите“ да предоставят държавата за управление на чужденци, на Сакскобурготската династия определено, без да е налице дори един опит българската общност да излъчи свой собствен лидер – българин. Оправданията с евентуалната роля на „Великите сили“ всъщност препотвърждават дори и в днешните оценки на това минало, камо ли на неговите съвременници, отсъствието на всякаква промисъл това да е било възможно да се случи, което означава, че външно-политическият васалитет е дълбоко вкоренена политическа идея в несъзнаваните дълбини на българската колективна психика. Абсолютно същото се отнася и до драматичното и възпроизвеждащо се разделение на обществото на русофили и русофоби, чието начало е положено във времето около Освобождението, тоест невъзможността българската общност дори да се опита да осмисли собствената си субектност спрямо собствената си държава, като своя, а не чужда отговорност. Цялата тази отчужденост и от самите себе си, и от основанията на собственото ни съществуване, но не като Отделност, а като Цяло, по думите на Петър Дънов, проблематизира непрекъснато и процеса на формиране на националната идентичност, тъй като държавната самоличност въобще не се осъзнава като такава. Иначе казано, фундаменталните проблеми на българската общност в онова време продължават да бъдат психологически, а не идеологически, друг е въпросът, както ще видим, че те са такива и до ден-днешен.

Вероятно няма да бъде никаква изненада, ако кажа, че съдържанието на Петото ритуално българско самоубийство и новите психични травми, фундирани във времето на Сакскобурготското Трето „българско“ царство, в известен смисъл вече беше формулирано дотук: три катастрофи; край на възможността някога България да постигне обединение на етническите си граници; въпреки, че има основания още в далечното средновековно и по-късното османско време, гръцкият, а заедно с него сръбският и особено македонският комплекси, трайно се закрепват в българската колективна психика именно в ситуацията на Третото „българско“ царство; и, разбира се, хиляди възпроизвеждащи се кървави братоубийства, раните от които чрез уникалната психична приемственост предпоставят раздвоеността в българската колективна психика и до ден-днешен. Всичко това се случва в продължение на около 56 години, в които тъкмо чужденците Фердинанд и Борис – издънките на Сакскобурготската династия, управляват страната, разбира се с благословията на народ и „елит“, които взети заедно не могат и да си помислят, че са в състояние да поемат съдбините на Отечеството в собствените си ръце. Драмата наистина е уникална, разбира се за този, който има възможността да я опознае и впоследствие да я изрече, макар че нейното осъзнаване определено носи болка и страдание.

Известно е, както видяхме, че мечтата за обединение на българските етнически територии в Родината-Майка битува в средите на старата ни възрожденска интелигенция в ситуацията около Съединението, което, за съжаление, повтарям отново, си остава единственият светъл политически лъч в мрака на Третото „българско“ царство. Българските „обикновени“ хора и особено „елитите“ са принудени да участват в този процес, макар че по отношение на Македония и Одринска Тракия те са по-скоро отчуждени, отколко съпричастни. В резултат на това, вече при Кобургите, които наред с властовите си амбиции и особено заради преодоляването на личните си комплекси, представата за възвръщането на старите етнически територии се превръща в идеологема, целяща да обедини разпокъсаното и разсипно състояние, в което се намира тогавашното средновековно селско българско общество. С други думи, от гледната точка на критическия психологически прочит на българската история, тази идеологема притежава преди всичко вътрешно-политически характер, тъй като евентуалното й осъществяване се привижда в непоколебимите намерения на царете – чужденци като най-сигурното средство за гарантиране на тяхната абсолютна лична власт. Същото може да се каже и за мотивацията на подкрепящите ги безусловно политически „елити“, чиито ограничени хоризонти на индивидуалните им екзистенциални представи привиждат в практическата реализация на тази идеологема перспективите за гарантиране както на собственото и родовото благополучие, така и разширяване на властта и икономическото влияние в посока на „новите“ стари територии. Идентична е ситуацията, пред която са изправени както Фердинанд преди Балканската, Междусъюзническата и Първата Световна война, така и Борис в навечерието на Втората Световна война – Кобургите имат да решават преди всичко вътрешни проблеми със собствената си власт и битието на верните им партийни структури на фона на народната мизерия, а най-сигурният начин това да се случи се привижда в изнасянето на проблемността на друго ниво, във външно-политическата активност. Очевидно е, че това изместване на проблемите на страната отвътре-навън има и последващи примери в нашата история, включително и до ден-днешен.

Разбира се, съгласно възпроизвеждащият се български принцип на политическия васалитет, гаранциите за успеха на тази външна активност се търсят в подкрепата на хилядолетно разделената на две части Европа – било на представителите на католическо-протестантския Запад, било на православния Изток. Изглежда може би съвсем логично, имайки предвид цивилизационната принадлежност на Сакскобурготската династия, а не на българската общност, че поредният „цивилизационен избор“ е предрешен в полза предимно на Германия, което съгласно психологическата логика на Критическата психология като цяло, автоматично предпоставя и трите катастрофи, и новите комплекси, и новите травми от поредните кървави братоубийства, тоест съдържанието на Петото ритуално самоубийство в българската история. Макар че ще се връщам към този момент по-нататък, тук само ще маркирам, че е многозначително по отношение на бъдещето на страната обстоятелството, че по времето на третия Кобург – Симеон Сакскобурготски, България се присъедини към западния цивилизационен военен алианс НАТО и после към Европейския съюз?!… Но за това по-късно, сега нека се върнем към интересуващото ни тук време.

Колкото и да звучи странно на пръв поглед, особено за неизкушените в областта на критическото психологическо познание и фундаменталното значение на регулативните функции на общностни психични феномени от културен, религиозен и цивилизационен порядък по отношение мисленето и поведението във всяка една историческа ситуация, тъкмо тези човешки основания, макар и несъзнавани, макар и трайно закрепени в дълбините на колективната психика, в крайна сметка предопределят бъдещите резултати и изхода от действията било на елитите, било на масите по всяко време в историята. Няма как да бъде различен резултатът, освен три катастрофи,  при положение, че си подвластен на идеята да разчиташ на цивилизация, която въобще не е твоята собствена – в случая става дума не за издънките на Сакскобурготската династия, а за българската общност, макар че тъкмо част от българския „елит“ прави възможно нейното присъствие и ужасните й експерименти в страната. С други думи, както вече беше подчертано, да си осигурил минаването на разделителната линия между онази западна католическо-протестантска и тази, твоята собствена източна православна цивилизация, не къде да е, а на твоята територия, на територията, в крайна сметка, на люлката на цивилизацията на кирилицата и произтичащото от нея източно православие, означава, че си навлязъл в непреодолимото от дълбинна психологическа гледна точка противоречие, чиито изход са единствено катастрофи, травми и братски кръвопролития. По друг начин го казваше Учителят Дънов, колкото и на споделящите идеологическата рационалност тези негови думи да изглеждат мистични: „Всяка култура, която не изпълнява Божията воля, се заличава. Всяка държава, която не се подчинява на Божиите закони, се унищожава, а когато им се подчинява, се благославя. Така е било, и така ще бъде!“ /Кръстева, 2004, с. 39/. Очевидно е, че разликата между мен и Него, между споделяната от мен  основна роля на Цивилизационната воля и закони, и Божията воля и закони, според Учителя Дънов, едва ли е толкова съществена.

Всъщност, най-сигурното доказателство за непоколебимото измерение на психологическата логика е резултатът от фундаменталната илюзия, че западната католическо-протестантска цивилизация ще осигури въобразена историческа справедливост на Балканския полуостров, още по-малко пък ще подпомогне решаването на проблема с нейните етнически граници не на кой и да е, а на България, на българската общност, за която е известно, че залегналото в нея русофилство е като „естествений нагон“, по думите още на Георги Стойков Раковски /Раковски, 1939/. Но не само това – в своята основна част православните Балкани, съгласно цивилизационната логика вече на самия католическо-протестантски Запад, се привиждат винаги като естественият по всяко време съюзник на православния стълб – Русия, а това е абсолютно недопустимо, тъй като ще бъде заплашено не само равновесието, но може и да се допусне руско надмощие. Ето защо, през цялото историческо време католическо-протестантската стратегия е провокирането на всевъзможното парцелиране и противопоставяне, тоест невъзможността от обединение на Балканския православен свят, тъй като заплахата е огромна. Показателно е, че примитивизмът на балканските православни народи всъщност улеснява подобна католическо-протестантска стратегия във всяко едно историческо време, включително и до ден-днешен. Все пак, българската средновековна примитивност в Сакскобурготското Трето „българско“ царство наистина е неповторима, така че нека се върнем към нея.

Едва ли ще прозвучи изненадващо, ако кажа, че почти не се сещам за друг владетел и във времето на Втората Българска държава на Балканите дори, тоест вождовете на средновековните „български“ държавици, който, подобно на Фердинанд, успява за някакви четири-пет години да осигури тоталното съсипване на страната, двете драматични вътрешно и външно-политически катастрофи, окончателното фундиране в българската психика на гръция и сръбския, но и появата на македонския комплекси, кървавите саморазправи и политическите убийства на вътрешните си опоненти, и не на последно място бягството от отговорност за всичко това, позволено му от същите тези български „елити“. Нещо повече – във времето на неговата последователна анти-българска, анти-православна и анти-цивилизационна политика, се случва и едно уникално събитие, което просто няма как да не тегне върху и без това комплексираната българска колективна психика. Да, става дума за това, че по време на Първата Световна война наследниците на българите, които са били под турско робство в българското съзнание тогава, се бият рамо до рамо и в съюз с наследниците на поробителите от Османската империя, срещу, забележете… потомците на руските войници- освободители?!…

Може би единственият конкурент на Фердинанд по сътворени пакости в историята на страната се оказва… неговият син Борис, който безкомпромисно продължава линията на баща си, обявявайки негласна война на българския народ, в която падат безсмислено, но заради гаранцията за личната и на обкръжението му власт, десетки хиляди български жертви, възпроизвежда тоталната мизерия и средновековния начин на съществуване на българското общество, и може би най-ужасяващият му „принос“ в нашата история, а именно пришиването на България към хитлеристка Германия, което осигурява и третата народна катастрофа. Ето защо Критическата психология на българската история твърди, че няма друг исторически период, през който да са нанесени толкова много поражения върху българската колективна психика, колкото във времето на Сакскобурготското Трето „българско“ царство. Макар че, както ще видим, подобен „оптимизъм“ по отношение на съвременното ни пребиваване в т. нар. „либерална демокрация“ едва ли е оправдан?!…

Със сигурност най-жестокото поражение върху българската психика е присъединяването на страната към хитлеристка Германия и ръководената от нея международна коалиция. Този факт дава дори съвсем справедливо основание на идеологическата догматика, не само вътрешната, но и най-вече международната, да идентифицира не кой и да е, а този нещастен и ошашавен български народ – цървулан, с… фашизма и нацизма?! В случая, стремежът да се минимизира ефектът от тази идентификация чрез нашата българска идеологема – „монархо-фашизъм“, по никакъв начин не може да преодолее възпроизвеждащата се и до ден-днешен представа, особено сред нашите съседи и дори православни братя, за „българския фашизъм“, а това определено е и нова психична травма, която продължава да раздира българската колективна психика. С други думи, народът-цървулан, който заедно с неговата Православна църква решително застава на страната и спасява българските евреи от нацисткия холокост, да бъде идентифициран с фашизма, не е само предателство, а и уникална психична драма, която ще се възпроизвежда в българските преживявания, дори и на несъзнателно ниво. Наред с това, въоръжената борба срещу властта на Борис и неговото обкръжение след присъединяването към хитлеристка Германия, съвсем основателно ще се родее с Френския Резистанс и с цялата съпротива срещу кафявата чума, а хилядите жертви – партизани, ятаци, мъже, жени, деца и старци, логично ще могат да бъдат припознати като жертви на фашизма!… Иначе казано, последващият реванш, тоест Шестото ритуално българско самоубийство, известно като „Народен съд“, ще се превърне в закономерен процес, макар и прикрит зад идеологическа фасада?!…

Драмата, българската драма отново наистина е уникална, за пореден път – България, в която по принцип няма фашизъм, дори и съгласно дефинициите на идеологическата догматика, било „лява“ или „дясна“, справедливо и основателно бива идентифицирана по-късно и вътре в нея, и извън нея, като фашистка, само защото същата Сакскобурготска издънка и неговият „елит“ пришиват страната към хитлеристка Германия?!… С други думи, отново и отново външно-политическият васалитет, отказът да бъде осъзната българската държава като собствено българска задача и отговорност, проблематизираната и незавършена като процес национална идентичност заради невъзможността да се промисли своята държавна самоличност, продължават да възпроизвеждат единствено катастрофите, ритуалните български самоубийства, комплексите, новите и стари травми, в чиито основи стоят и типично българските етно-културни, политически и екзистенциални представи, фундирани назад в историята, но препредаващи се от поколение на поколение чрез специфичната психична приемственост. Евентуалното оправдание, що се отнася до присъединяването на страната към хитлеристка Германия, че в противен случай е щяла да бъде смазана и прегазена от „немския ботуш“, всъщност ни разкрива по неоспорим начин тъкмо възпроизводството на фундаменталния български страх и липсата на каквото и да е национално достойнство дори и в днешните дискусии за онази ситуация – нима Сърбия и Гърция не бяха смазани от хитлеристкия окупатор, но въпреки това запазват без никакъв страх своето собствено национално достойнство и до ден-днешен?! Не, Борис Кобурга и неговото обкръжение не се присъединяват към националсоциалистическа Германия, за да предпазят България от унищожение, а заради надеждата, че победата във войната ще гарантира тяхната власт и екзистенциалните перспективи, особено чрез реализацията на историческата мечта за присъединяването на старите етнически територии към Отечеството. Впрочем, както е известно и от официалната история, тъкмо това „постижение“ стои в основата на цялата пропагандна машина, оправдаваща именно по този начин съюза с хитлеристка Германия, макар че действията на българските войски в тези „освободени“ територии ще лепнат дамгата за „българския фашизъм“, с която ще бъде осигурена както третата народна катастрофа и реалната невъзможност повече някога да се случи обединението на етническите ни граници, така и исторически положеното негативно отношение към нашия народ – цървулан заради… „фашисткото“ му минало?!…

Парадоксът наистина е отчайващ, защото ограничените хоризонти на Борис Кобурга и на неговото обкръжение не могат да провидят простичкия факт, че в действителност хитлеристка Германия е фундаментален враг не само на източната руска православна, макар и дефинирана в онова време като „комунистическа“, но и на западната католическо-протестантска цивилизация, въобразена идеологически като „демократична“. Вероятно само съзнанието на един тотално ограничен държавен ръководител като Борис Кобурга и на драматично сбърканите мисловни процеси на неговото обкръжение могат да родят и на всичко отгоре дори да реализират идеята за пришиването на България към хитлеристка Германия – трябва наистина да си лоботомиран, за да не можеш да прозреш бъдещия край на оногова, чрез когото смяташ да гарантираш властта си и да я оправдаеш с някаква си уж историческа мисия. Нещо повече – да обявиш война на САЩ и Англия, превърнали се в съюзници на Съветска Русия, само и само да се демонстрираш като верен съюзник на фашизма, надявайки се типично по български това „да ти се размине“, просто е поредното доказателство за възпроизвеждащото се българско безумие, отдавна фундирано в дълбините на колективната българска психика, но за съжаление неосъзнато и до ден-днешен. С други думи, да се пришиеш към хитлеристка Германия, която се е превърнала във всеобщ цивилизационен враг не само на европейските православна и католическо-протестантска цивилизации, но и на всички останали цивилизации в света, със сигурност е върхът на абсурдите през цялата ни история. Изглежда съвсем логично, че по този начин, от гледна точка на критическия психологически прочит на българската история, такъв акт с основание може да бъде дефиниран като третото българско падение в нашето пребиваване на тази земя – след първото и второто ни падения, тоест загубата на българската държава последователно в рамките на Византийската и после на Османската империи.

Разтърсващото в случая със Сакскобурготското Трето „българско“ царство се крие може би в изключително съкратените от психологическа и историческа гледна точка времеви хоризонти на неговото съществуване – около 56 години, от една страна, и обстоятелството, че за толкова кратко време успява да нанесе огромни поражения върху българската колективна психика, от друга страна. Ние видяхме вече, че за близо седемте века при отсъствието на собствена държава, в дълбините на колективната психика се утвърждават и възпроизвеждат регулативните си функции превърналите се в традиционни български етно-културни, екзистенциални и политически представи като целта за индивидуалното и семейно-родовото оцеляване и благополучие, социалната самоизолация и затварянето в родови, местни и приятелски кръгове, омразата и подозрителността към всяка власт и всеки възможен авторитет, идеята за държавната служба като сигурна гаранция за личното и на близките съществуване, политическия васалитет и идеята чрез него да бъде гарантирана собствената власт в борбата с всевъзможни вътрешни опоненти, политическите кървави братоубийства и т.н., и т.н. По време на управлението на Сакскобурготската династия тези специфични характеристики на българската колективна психика не само, че по никакъв начин не са преодолени, а дори са непоколебимо закрепени в качеството им на трайни общностни регулатори на мисленето и поведението, но към тях категорично се прибавят в българското психично пространство раните и травмите от трите ужасяващи катастрофи, абсурдният от всякаква гледна точка „цивилизационен избор“ спрямо всеобщия цивилизационен враг в лицето на хитлеристка Германия, и хилядите убийства и кръвопролития, възможно ознаменуващи вече сто годишната гражданска война в страната, но от позициите на критическия психологически прочит на българската история възпроизвеждащи фундаменталното разделение в обществото и до ден-днешен, всички те проблематизиращи и в днешната действителност процеса на националната идентичност чрез невъзможността да бъде все още осъзната собствената държавна самоличност като българска задача и отговорност.                

Разбира се, че в официалната история са налице множество данни за физическото изтребление на хиляди и десетки хиляди български хора и на голяма част от народната интелигенция, поради което едва ли е нужно тук да преповтарям събития и числа, тъй като не това е основната задача на критическия психологически прочит на българската история. Особено като се има предвид фактът, че тези кървави братоубийства пронизват цялото съществуване на Третото „българско“ царство, макар че наистина е налице изключителна концентрация през неговите последни 25 години, а именно след 9-то юнския преврат и обезглавяването на земеделския лидер и министър-председател Александър Стамболийски. Последващите този преврат бунтове, въстания, атентати и въоръжена съпротива срещу съюза с хитлеристка Германия, са образец за регулативната роля на освободената от всякакви морални норми българска жестокост, най-вече в името на властта, чрез която кървавите братоубийства намират своето оправдание в една въобразена идеологическа логика, колкото и да е абсурдна тя.

Иначе казано, идентифицирането на опонентите с идеологемата „комунисти“, които се разглеждат заедно с това като проводници на влиянието на Съветска Русия и на цялата „източна идеология“, в крайна сметка прикрива разгарящото се фундаментално противопоставяне между русофоби и русофили, което по същество представлява собствено български цивилизационен конфликт, невъзможно разрешим и до ден-днешен. Идеологическата опаковка на поредните кървави братоубийства напомня твърде много обезглавяването на старата българска аристокрация във времето на приема на християнството, макар че като продължителност и брой на убити хора далеч надхвърля границите на това Първо българско ритуално самоубийство. Ужасяващата психична приемственост на нашата българска жестокост, породена както от борбата за власт, така и заради все същото това цивилизационно противопоставяне, в крайна сметка е също фундаментална характеристика на българската колективна психика. Още повече, че много скоро след Петото ритуално самоубийство,  на свой ред русофобските убийци ще бъдат поголовно разстреляни във времето на Шестото ритуално българско самоубийство – Народния съд, което по уникален начин също ще бъде идеологически опаковано като възмездие спрямо „фашистите“ от онези русофили, превърнали се идеологически в съветофили. По този начин дори и днес, във времето на т.нар. „либерална демокрация“, психичните демони от близкото минало ще се събудят и ще възпроизвеждат безпощадното разделение в българското общество чрез абсурдната дискусия – кои жертви са по-жертви и кои убийства са по-оправдани? Един уникален български абсурд, който отново и отново ще затруднява драматично несъстояващия се процес на формиране на нашата национална идентичност в рамките на българската колективна психика, която така и няма да е в състояние да го завърши чрез самоосъзнаването на собствената си държавна самоличност, а ще продължава да се лута в най-различни „цивилизационни“ посоки, които не са собствено български. Един абсурд, който никога няма да разбере, че във всички случаи става дума за убийства на българи от българи?!…

Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че може би по един твърде концентриран начин цялата тази българска абсурдна драма се проявява спрямо личността на уникалния български поет Никола Вапцаров, чиито индивидуален трагизъм всъщност е пореден израз на невъзможното наше отношение към самите себе си, към нашата история, към българската държава и към българската цивилизация. Разстрелян в рамките на Петото българско ритуално самоубийство, посмъртният носител на литературната награда на Международния ПЕН клуб, превеждан и световно признат наш поетичен гений, Никола Вапцаров бива отново и отново разстрелван чрез абсурдните идеологически кампании, осъществявани периодично в дните и годините на съвременната „либерална демокрация“?!… Българската драма наистина е уникална, защото, от позициите на Критическата психология на българската история, общността все още не е в състояние да осъзнае, да утвърди и непоколебимо да възпроизвежда в колективните си представи своята собствена цивилизационна идентичност – всевъзможните през тези 140 години идеологически идентичности са само подменена форма на една колкото въобразена, толкова и невъзможна идентификация. Иначе казано, идеологическото оправдание на кървавите български братоубийства, било „фашистки“, било „комунистически“, непрекъснато ще ни отдалечават и ще правят невъзможно собственото ни българско светоусещане!…

Още Франц Кафка казваше, че „животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние дори не успяваме да забележим от какво именно!“. По същия начин Сьорен Киркегор смяташе, че „истината не се научава, защото истината се случва!“. На свой ред Учителят Дънов настояваше, че „истината не е горчива, но е неразбираема, защото истината не се говори, а се живее!“. Със сигурност истината за трагичната българска съдба не може да бъде провидяна през ограничените хоризонти на идеологическата догма, независимо от нейното ляво или дясно позициониране, а може по-скоро да бъде усетено нейното случване и живеене чрез раздиращата психична драма на винаги липсващата българска цивилизационна идентичност, възпроизвеждаща отсъствията на българската национална идентичност и на самоосъзнатото отношение към българската държавна самоличност.

Оказва се, наистина, че българските проблеми не са идеологически, а винаги са били и са единствено психологически!…

С други думи, не можеш да очакваш тържествуващият български селски манталитет, който продължава да гледа на света и другите през кухите очи на животинските черепи, забити на колове в двора на къщата ти на село против уроки, да промисли своята цивилизационна и историческа субектност!…

Използвана литература:

  1. Генчев, Н. (1987). Социално-психологически типове в българската история, Изд. „Септември“, София, 1987;
  2. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, УИ „Свети Климент Охридски“, София, 2014;
  3. Кръстева, Л. (2004). 900 мисли на Учителя, Изд. „Хрикер“, София, 2004;
  4. Раковски, Г.С. (1939). Избрани страници. Горски пътник. Спомени. Автобиография. Статии, Книгоиздателство „Казанлъшка долина“, София, 1939.