/Поглед.инфо/ Бившите президенти на Естония Тоомас Хендрик Илвес (2006-2016 г.) и на Латвия Вайра Виеке-Фрейберга (1999-2007 г.) бяха сред 17-те политици от Източна и Северна Европа, които миналия месец се обърнаха към Доналд Тръмп да се откаже от подобряване на отношенията с Русия.

Както е известно, сред тях бе и Росен Плевнелиев. Те поставиха под съмнение възможността за доверителни и приятелски отношения с Москва. „Ако Тръмп тръгне по друг път и обедини усилията с Путин, това ще доведе до сериозни негативни последствия – както за Европа, така и за САЩ“, твърдят авторите на писмото, сред които е и бившият румънски президент Траян Бъсеску, бившия шведски премиер и външен министър Карл Билд и бившият полски външен министър Радослав Сикорски. 17-те политици заявяват, че Путин не може да бъде съюзник на Запада, а заради водената от Русия политика Европа е станало по-опасно място за всички.

А сега да видим какво мислят обикновените естонци, латвийци (и не само те) за Русия. С тях последните години е общувал наш сънародник, който заради работата, житейските обстоятелства и просто любознателността е пребивавал в тези държави и общувал с техните жители от първа ръка – на улицата, в магазина, в автобуса, таксито или в жилищата, в които е нощувал. В родината на Томас Илвес той бе този януари (оттам впрочем отскочи и до съседната Финландия), на Вайра Виеке-Фрейберга през 2014 година, когато е пътувал и из също съседната Литва. Между другото през 2015 година е бил и в Грузия. С жителите на тези страни е общувал само на руски – те няма как да знаят български. Той е млад висшист с професия от техническите науки, която почти изчезна у нас след 10 ноември. Може би защото не е семеен, макар и да си има „половинка“, пътува си свободно, включително и на автостоп. По обясними причини предпочете да остане анонимен, макар да бе на косъм да се съгласи със споменаване на името му.

„Понеже се казва, че Естония е най-враждебно настроената към Русия прибалтийска страна, аз очаквах лошо поведение към един рускоговорящ", започна нашия събеседник. "Такова лошо поведение съм виждал в Украйна и Източна Полша към рускоговорящи, какъвто бях аз, защото не познавам местните езици. А моите събеседници не разбираха, че всъщност не съм руснак. В Лвов и подобни градове (от Западна Украйна - ред) се държаха направо враждебно. Затова очаквах враждебно поведение и в тези държави (Естония, Латвия), но за мое учудване нямаше нищо подобно. Напротив, ето с приятелката ми пътувахме с автобус от Нарва за Талин и накрая, в Талин, шофьорката ни почерпи на сбогуване с бонбони. От баджа й виждаш, че името е естонско, в него нямаше нищо руско. В супермаркетите нямах проблеми с хора, говорейки на руски език. Обръщах се към продавача на руски език и ми отговаряха на чист руски. Без сръдни, студенина, жестове, мимики. В Лвов, например, ако кажеш на руски език „Дайте ми един хляб“, ти отвръщат „Не розумеем“. В Полша пак го има този момент, макар и в по-малък размер, но го има. Докато в балтийските страни - никакви проблеми. Те, естествено, разчитат и на туризма, но като си говоря с хората за политика и ги питам „Добре, де, как приемате Русия, смятате ли, че те са заплаха за вас?“. Разбира се, имаше различни отговори, но средно аритметичното впечатление е, че не видях хората да са уплашени по някакъв начин от Русия."

"Вече си тръгвахме от Талин и взехме такси", продължи сънародникът ни. "Шофьорът му беше последният естонец, с който говорихме на тази тема, но и други споделяха това мнение. Питах го: вашите политици, като ги говорят всичките тези работи (срещу Русия), вие същото ли усещате. Той отговори: „Не, живеем си с руснаците мирно и тихо, нямаме проблеми с руската част от населението, а и Русия не е правила враждебни изказвания по наш адрес. Историята си е история, преди Втората световна война попаднахме между зъбните колела на две огромни враждуващи страни. Поради сложността на тогавшната ситуация е било неизбежно малка Естония да остане независима държава, още повече, че при нас е имало привърженици и на двете страни. Трябва да се има предвид също, че и през 1918, и през 1990 г. Естония получава независимост по мирен път, без да се е проливала кръв. Сега не чувстваме някаква заплаха от Русия. Те, руснаците, си имат достатъчно свои проблеми, че да ни е страх от тях". Най-странното бе, когато го питах: „Добре де, а защо политиците правят това?“. И той каза: „Защото правителството ни се намира на улица „Кентман“ №20. На този адрес е посолството на САЩ".

Пак в Талин разговарях с една учителка, преподаваща в между 5 и 8 клас, която иначе беше от град Тартус, вторият естонски град. Тя каза, че при обучението е спусната програма, която трябва да следват. Ако не се спазва рамката, има наказания и уволнения. Тази рамка е изцяло антируска.

В Естония малко под 70 процента от населението са естонци, 30 процента са руснаци, има и финландци. Те са достатъчно обособени групи, но живеят смесено. Има по-руски и по-естонски области. Обаче в много голяма част, особено в столицата Талин, те живеят смесено. В Талин, а също в латвийската столица Рига се чува най-вече руска реч. Почти не се чува естонска или латвийска реч.

В Литва не е е така, чува се литовска реч. Докато в Рига само руска реч, в Талин може би повече от всички се говори руски. В хостела в Талин, в който отседнахме, постоянно се сменяха млади хора, които бяха на по 20-25 години. Те говорят руски език много добре, аз очаквах, че няма да го говорят, както е с младото поколение в България, но те го владееха свободно. Част от тях не приема съветската окупация, имаше и такива, които казваха, че такъв е бил историческия момент. Естония е била приклещена между Германия и Русия. Всъщност те 200 години са били част от Руската империя, имали са само 20-годишен период на независимост между двете световни войни.

Интересно е друго. Прави впечатление, че самите естонци са достатъчно проруски настроени. Те пътуват до Санкт Петербург. Двете страни имат договор за опростен визов режим – между Ленинградска област и цяла Естония. Те дори на гарата могат да ти издадат виза. Естонци постоянно отиват, в Русия, в Санкт Петербург - на работа, на екскурзия. Във Финландия с маршрутката ни возеше естонец. Той казваше: „При нас няма работа, имаме много мигранти. Предпочитам да работя в Петербург“. Караше маршрутка от Петербург до Хелзинки и от Петербург до Талин. „Няма работа при нас и аз предпочитам да работя в Русия, да живея в Петербург“, каза ми той. А е чист естонец. Питах го има ли роднини руснаци? „Не“, отвърна."

В Латвия сънародникът ни се придвижвал на автостоп. Обръщал се към шофьорите на руски и са го взимали без никакви проблеми. Латвия не е голяма като територия, подобно на Естония и Литва, разстоянието между населените места са малки, от границата до столицата Рига са около 200 километра. По думите му по пътя е сменил 5-6 коли, не му се е налагало да чакат дълго „на стоп“, взимали го бързо, да е чакал най-много 10-на минути. Последният, който го взел и го докарал до Рига, бил млад човек. „Беше младо латвийче, много симпатичен образ, който изобщо не говореше руски. Той също изрази много балансирано отношение към Русия. Латвийчето каза: „Ние се разбираме с руснаците, живеем си нашия живот. Ние, долу, тънем в мизерия, имаме огромна безработица, а ония, горе, делят едни пари и така я караме.“

Впрочем и трите прибалтийски държави загубиха по една трета от населението, която отиде на работа в чужбина най-вече нискоквалифициран труд (при нас е същото, макар и по-малко, може би една пета - ред). В чужбина отиват за нискоквалифициран труд и нископлатен труд, както и ние българите“.

Тук трябва да се припомни, че този разговор е станал след Майдана в близката Украйна. Тогава се тръбеше, че и трите прибалтийски държави били настръхнали срещу Русия. Впрочем сега стана ясно, че снайперисти от тези страни (а също от Грузия и Полша) са били изпратени от властите им да стрелят срещу протестиращите на Майдана – белким обвинението падне върху силите за борба с безредиците на все още действащия тогава президент Виктор Янукович.

Но да продължим с разката на нашия събеседник. „В Рига спах в един дом, чийто адрес намерих в специализиран сайт за нощувки. Собственичката беше 50-годишна жена, която работеше в общината на Рига като юристконсултка или счетоводителка, нещо такова беше. Тя също казваше, че обикновените латвийци и руснаци се разбират, но че се опитват да ги сблъскват двете големи партии – една пролатвийска, а другата проруска. През цялото време политиците от двете партии се опитват да провокират обществото към конфликт, казваше тя. И тук искам да направя малко отклонение. В тамошните общества, както и в нашето, голяма част от хората са работещи. Те не са точно средната класа, защото немалка част от тях може и да са бедни. Но те виждат трудностите на живота, изпитват ги на гърба си и имат достатъчно реалистична преценка за нещата. Те виждат собствените си правителства, които ги настройват едни срещу други. Това беше много интересно, защото тези хора казваха „Нас ни настройват едни срещу други“. Това ми направи най-силно впечатление. Това го чувах, където и да бях – и в Естония, и в Латвия, и в Литва (там пък по отношение и на поляците, както добави нашенецът) и във всички останали страни, които посетих, пътешествайки по-нататък - само враговете се променяха".

В Литва хазяинът му е бил млад мъж, при който попадна пак от същия сайт. Баща му живеел в Санкт Петербург, той говореше добре руски, имаше добро отношение към Русия, въпреки антируската пропаганда през 2014-та заради Майдана. Този млад литовец обаче му обяснил, че при тях нещата са по-особени – руското малцинство е едва 13 процента, но пък имат голямо полско малцинство и се опитват да ги скарат с него.

В Грузия той влиза с трима руснаци, пътуващи с лека кола с руски номер през граничния пункт, намиращ се в близост до руския град Владикавказ (Северна Осетия ). Именно от този град 58-ма армия на ВС на РФ осъществи контра-удар по грузинската армия изгонвайки я от Южна Осетия.

Всъщност те попадат в град Батуми, който е до турската граница, искали оттам да влязат в самата Турция, което и става. „Пътувахме с колата, търсихме къща, където да отседнем, буквално питахме по къщите хората може ли да останем", продължи българинът. "Взеха ни буквално на втората къща, питаха ни колко човека сме, толкова сме, идвайте, взимаме ви. Нищо не е ставало. Руснаците в момента ги е страх да ходят в Украйна, докато в Грузия не е така. Домакините ни се радваха, гощаваха ни, излизаха дори по-рано от работа, за да прекарваме повече време заедно. А там аз очаквах негативно отношение. В крайна сметка им откъснаха Абхазия и Южна Осетия. Те обаче гледат много по-лошо на Саакашвили, отколкото на руснаците. Питах ги „Добре, де, не ги ли мразите руснаците, ето набиха ви, взеха ви Южна Осетия и Абхазия“. А те отговарят: Ами не (не ги мразим), той Саакашвили защо трябваше да се кара с Русия, половината ни роднини живеят и работят там, в Москва или в други градове, а този идиот за какво трябваше да се бие с тях. Цялата страна знаеше, че ако обстрелва Цхинвали, руснаците ще реагират на тая работа (става дума за обстрела на южноосетинската столица през август 2008 г., с което започна т.нар малка война между Русия и Грузия – ред). Те казват, че това беше провокация спрямо Русия. „Американците го подкокоросаха да се бием с руснаците“, така ми отговаряха. Те гледат много лошо на Саакашвили, той е издирван престъпник в Грузия, искат да го съдят, той затова живее в Украйна, защото не може да се върне в Грузия, където вероятно ще лежи в затвор".

"Между другото, в Батуми правеше силно впечатление, че цялата полицейска техника, а тя е много, е американска – техника, коли, оборудване. Грузия е ужасно полицейска държава, по улиците постоянно има полиция, навсякъде. Казват, че са изкоренили корупцията, в полицията няма корупция, значи взимат добри заплати“.

Както се казва, след подобни впечатления коментарите са излишни. Но не и размислите и истините за Тоомас Хендрик Илвес и Вайра Виеке-Фрейберга, които едва ли мислят доброто на народите си, макар и да са били избрани от тях. За съжаление, това важи и за един български държавен глава.

Талин / Естония