/Поглед.инфо/ Президентът на мюсюлманска Сирия Башар Асад се загрижи за православния разкол в Украйна. Освен това даде да се разбере, че неговата страна е наред: там готвят още един разкол – удар по поддържащата Москва Антиохийска патриаршия. Сирийците се надяват да противостоят на това съвместно с руснаците. Но Асад хитрува: паралелите с украинските разколници трябва да се търсят другаде.
„Опитите да се разделят вярващите е един от най-сериозните проблеми не само за вас, но и за нас. Днес виждаме опити за разделяне на църквата и в нашата земя – опит за разделяне на Антиохийската църква в Сирия и Ливан”, заяви президентът на Сирия Башар Асад. В крайна сметка, така бяха предадени думите му от руския депутат Дмитрий Саблин, който бе част от руската делегация, с която сирийският лидер проведе специална среща.
„Боят днес се води не само за Сирия, но и за целия свят. Християнството е любов и мирно съвместно съществуване, но ние виждаме, че това сега не се получава в светлината на опитите за разделянето на народите и църквите”, уж е допълнил Асад. Според него е нужно да се възпрепятства религиозния разкол на всички международни площадки, „иначе ще имаме стотици православни църкви и само един Ватикан”.
Президентът Асад, макар и да е учил във Великобритания, е все пак човек от Изтока и не съвсем улавя контекста. По-точно контекстът е уж разбиран от всички – историята с украинския томос и сирийският лидер все едно говори на Русия, че и двете страни имат еднакви проблеми, затова нека „противодействат заедно на международните площадки”. Тънкостта е там, че пряката намеса в църковните дела от страна на държавата в съвременния свят е неправилно явление. Украйна с нейните власти са диво пространство, което не трябва да се имитира”.
Присъствието на президента в църковния президиум, строяването на държавните служители на молебени, религиозната пропаганда от специалните служби – всичко това е позор за украинските власти, с който сега трябва да живеем .
Но от Сирия такива тънкости не се виждат, там си има своя атмосфера, а самият Асад е мюсюлманин, така че му е простено да разсъждава в подобни категории. Друг е въпросът, че той явно хитрува, говорейки за своя „сериозен проблем” с църковния разкол.
Антиохийската църква е третата по старшинство православна (пред нея стоят Александрийската, чието паство е в Африка и добре известната дори на атеистите днес Константинополска, оглавявана от патриарх Вартоломей). Смята се, че е основана от апостоли Петър и Павел, а каноничната територия на Антиохийската църква е арабският свят. На първо място Сирия и Ливан, където, ако се вкара в скоби Палестина, живеят повечето араби-християни. Антиохийската патриаршия има шест епархии.
Не трябва да се казва, че проблемите на ливанския разкол изобщо ги няма. Част от ливанските православни говорят за желание да получат автокефалия и независимост от намиращата се в Дамаск Антиохийска Патриаршия още през 1929 г. В това бодро ги подкрепят французите, които и започват този процес, разделяйки подмандатната им Велика Сирия на различни административни единици – днешни Сирия и Ливан. Сирийците и досега смятат Ливан за своя земя, а Антиохийската патриаршия отдавна е решила този въпрос – с ливанските разколници се постига разбирателство още през 30-те години. Тоест „сериозни проблеми” сега все пак няма. Провинция Идлиб е проблем, възстановяването на разрушената от войната инфраструктура е проблем, кюрдско-турското кълбо противоречия – също е проблем, а нуждата Сирийската арабска република внимателно да се закърпи в една страна – е проблемът на проблемите. Но разговорите за ливанската автокефалия, които според думите на депутата Сабли периодично се чуват от президента Асад, не приличат на сериозен проблем.
Ако, разбира се, не се разглежда ситуацията в този контекст, че много сирийски православни не са оцелели в гражданската война и значителна част от тях са избягали от страната (в това число в традиционно веротърпим Ливан) и прегледът на местната православна общност едва сега предстои.
Подчертаваме: говорейки за ливанския „проблем”, Асад няма нищо лошо предвид и не плете никакви интриги. Тази фраза е някаква проява на солидарност с руснаците, които така удачно го измъкнаха от неприятности, нещо от рода на „ние сме една кръв” пред лицето на едни и същи проблеми. Но да се търсят в Сирия паралели с Украйна и нейния томос не е възможно. За това има едно много по-удачно място – Балканите.
Когато играта на Фанар едва тепърва започваше, Константинополската патриаршия назначава за свой екзарх (тоест наместник) в Украйна архиепископ Даниил Памфилийски. И Даниил в частност заяви: „Поддържам тезата, че всеки народ, желаещ да има своя православна църква, трябва да има право да я учреди и да иска нейното признание от другите православни църкви. В това число ако става дума за Македония и за Черна гора”.
Разбирайте това както си искате: ако Фанар продължи настоящата си политика, която в РПЦ наричат „грабеж”, Черна Гора и Македония са следващите наред. Сега те се смятат за канонична територия на Сръбската православна църква, а тя изглежда значително по-уязвима от Антиохийската за константинополските претенции. Ако потенциалните ливански разколници все пак „надигнат глас”, Вартоломей едва ли ще поиска да се меси в междусирийската мелница и да се сблъска с антиохийския патриарх, който заедно с него влиза сред четирите най-древни (четвъртия е ерусалимнският, следван от руския). Дори въпреки това, че антиохийският патриарх Йоан Х и да подкрепи именно Москва, а не Константинопол в конфликта около Киев.
В Черна гора засега нищо страшно не се е случило – но много скоро ще започне. Местният президент Мило Джуканович даде ясно да се разбере, че иска да постигне независима черногорска църква от сръбската, оказвайки ѝ всестранна поддръжка. И трябва да се разбере, че Джуканович не е просто президент, а кръстник (в лошия смисъл) и пълновластен стопанин на Черна гора от самото начало на 90-те години, някога лично предан на Милошевич, а в последствие решил се на разкол.
Вписал се в проекта за разширяване на НАТО, Джуканович явно е затаил злоба към Сръбската църква, която се намира в опозиция на неговите атлантически стремежи. Сега той трябва да си отмъсти, при това, познавайки Джуканович, мъстта ще бъде груба и мръсна, така че в сравнение, дори Порошенко с изпросения си томос ще изглежда цивилизован човек и апологет на свободната съвест.
Преди черногорските власти се държаха повече или по-малко прилично, в крайна сметка не посягаха върху имуществото на СПЦ. Но самите разколнически тенденции възникват още през 90-те години, вървейки ръка за ръка с идеите за черногорска независимост. Не е странно: черногорските православни преди са имали автокефалия, губейки я заедно с държавата, тоест след обединението със сърбите.
Що се отнася до Македония, в Европа тя е може би пример за най-наглата намеса на светските власти в църковните дела. Нейният пример не е известен, само защото малко хора се интересуват от Македония като цяло.
По време на Втората световна война българските съюзници на Хитлер хищно поглъщат подчиняващите се на Белград Македонски епархии, започвайки тяхната българизация. Това предизвиква протести, от които се възползва знаменитият балкански създател на нови езици и народи Йосиф Броз Тито. Идеята за автокефална македонска православна църква той започва да я реализира още през 1943 г. – това отговаря на неговите интереси за противостоенето с българите, а и общо взето му е все тази за проблемите на Сръбската православна църква, бивайки хърватин и атеист. А и тя е съюзник на неговите идеологически противници – четниците.
Скоро в Югославия не остават четници, но новата македонска църква той решава в последствие да я използва за въздействие върху македонските емигранти, разбягали се в западните страни (според сръбския архиепископ Йоан, другите държавни служби на Югославия просто не успяват да постигнат това). През 1967 г. македонските разколници обявяват автокефалия, след което Сръбската църква прекъсва общуването с местния клир, но не се отрича от простите миряни. Това се случва значително по-късно – през 2004 г., когато отношенията между СПЦ и непризната МПЦ стават умалено копие на конфликта между Московския патриарх и киевския Филарет с неговите филаретовци. Този разрив се предшества от почти успешен опит за помирение - подписаното през 2002 г. Нишко споразумение, предвиждащо обединение в една църква с предоставяне на македонците на автономия. Но властите на вече независима Македония тогава, сериозно увлекли се в национално изграждане и национална гордост, натискат македонския синод и торпилират мирния договор.
През 2004 г. е прието специално постановление, съгласно което в македонската държава може да има само една законна православна община – Македонската православна църква. Оттогава официално Скопие вече без угризения на съвестта поставя прътове в спиците на СПЦ, всячески подкрепя МПЦ и общо взето е постигнало много: около две трети от македонските православни са разколници.
Но македонските власти не могат да поемат по пътя на Киев и да поискат от Константинопол томос поради почти анекдотично обстоятелство. Работата е там, че патриарх Вартоломей е грък, а гърците крайно ревностно се отнасят към наследството на Александър Македонски, старателно отпъждайки Скопие от него (това обстоятелство дълги години пречи на Македония да започне преговори за влизане в НАТО). Няма да има автокефална църква с думата „македонска” – рече и отрече Вартоломей.
Тогава в Скопие си спомниха за предишните си най-страшни врагове – българите, опитвайки се да възстановят с тях евхаристично общуване и вече с тяхна помощ да получат някакъв легален статус. Българската църква, наречена от македонците „църква-майка”, бе крайно щастлива от това за ужас на Елинската (тоест гръцката), но тук последва рязък рев от Константинопол – да не се посмява. Тоест Вартоломей забрани на българите и македонците това, което той сам след няколко месеца направи по отношение на Украйна.
Тази, същата Украйна, където изобщо се готви да отхапе от РПЦ епархиите (за това е приет дори специален закон) и по пример на Македония никак не се ограничава по отношение на намесата на държавата в чисто църковни дела.
Наистина, сега македонските номера все пак са забелязани, и сега на Скопие (а през него и на Киев) е пратена забележка. Разбирайки конфликта между македонското правителство и един от македонските манастири, който е запазил верността си на сръбския патриарх, ЕСПЦ взе решение не в полза на Скопие, подчертавайки, че „свободата на вероизповеданията не допуска предоставяне от страна на държавата на преимущество на една от църквите и нарушаване на правата на другите”.
Така украинските православни, които предпочитат да останат в лоното на каноничната УПЦ (МП), имат правен път да защитят своите позиции. Тази защита ще им свърши работа.
В сух остатък случващото се именно на Балканите (но не в Сърбия) изглежда в момента най-точния аналог на украинския разкол с държавно участие. А по-малко значимите разколи или опити за разкол в православния свят са безчет. Има дори непризната от никого (засега) Беларуска православна църква, престол и център, който е разположен в Ню Йорк, в САЩ.
Превод: В.Сергеев