/Поглед.инфо/ Генералният секретар на НАТО призна наличието на дълбоки разногласия в организацията и призова влизащите в нея страни да направят всичко, за да избегнат разрушение на единството. За първи път през почти 70-годишната история на основния западен съюз неговото ръководство в пряк текст говори за заплаха за съществуването на организацията. Наистина, НАТО не може да се победи отвън, но то може да се разпадне отвътре. Дошло ли е време за това.
Обикалят слухове, че напускайки скорошната среща на „голямата седмица“ в Канада, Доналд Тръмп е заявил, че смята за най-глупави постъпки на САЩ подписването на Споразумението за Северноамериканската зона за свободна търговия (НАФТА, в която влизат и Канада и Мексико) и споразумението за създаване на НАТО.
И това изглежда, че е истина, защото още преди избирането си президентът Тръмп критикува НАТО, поставяйки под съмнение необходимостта от неговото съществуване: съюзниците изразходват малко пари за отбрана, всичко зависи от американците, а и задачите на НАТО са остарели. И дори влязъл в Белия дом, той продължи да критикува Алианса, наричайки го остарял, но след първата си среща с генералния секретар на организацията Столтенберг през пролетта на миналата година той започна да говори, че са го чули, че НАТО се променя и „сега той се бори срещу тероризма“.
„Преди казах, че то е остаряло. Сега то повече не е остаряло“.
Поварвяха ли на Тръмп? Разбира се, че не – само се престориха. Защото всички атлантисти – и американските, и европейските прекрасно знаят неговите възгледи и цели. Тръмп иска да укрепи Америка за сметка на усилването на вътрешната ѝ мощ – на първо място икономическа. Всички външни съюзи, както и ключовата роля на САЩ в процеса на глобализацията, се разглеждат от него като носещи повече вреда, отколкото ползи за държавата САЩ. И възнамерява да ги преразгледа и измени така, че е да бъдат по-изгодни за американската икономика и население – при това той прави всичко това едва ли не на всяка цена.
Тоест натискайки, заплашвайки и блъфирайки – използвайки целия усвоен за своите 723 години опит. Затова, каквото и да говори Тръмп, атлантистите разбират – той иска да отслаби Европа, виждайки в нея конкурент, а не младши партньор за изграждането на на „единното човечество“. Тръмп възнамерява да отслаби, да раздели Евросъюза в това число и с помощта на НАТО – естествено не разпускайки организацията (за това, въпреки цялата си дързост, той няма пълномощия), а използвайки го за натиск срещу Европа.
Нали заедно с растежа на Евросъюза растат разногласията не само вътре в него, но и в рамките на НАТО, което фактически е основния и единствен крепеж на западното единство. Не е правилно Алиансът да се приема просто като инструмент за осигуряване на американския контрол над Европа – тази функция присъства, но не е единствената. „Голямата седмица“ и прочее организации носят консултативен характер, а НАТО, създадено през 1949 г., е механизъм за контрол на наднационалните елити над Европа и САЩ.
НАТО не просто съединява двата бряга на Атлантическия океан, то превежда понятието „Запад“ от теория на практика.
Има ли НАТО – има го и Западът. Няма ли го НАТО, няма го и Западът.
Може да се случи Брекзит, може на власт да дойде антиатлантист като Тръмп, може дори и ЕС да се разпадне, но докато НАТО го има, Западът ще се запази, както и претенциите му за световно господство.
И тук ръководителят на организацията, генералният секретар Йенс Столтенберг, в навечерието на своето посещение в Лондон публикува статия в The Guardian, в която заявява за „реални разногласия между САЩ и другите съюзници“, които носят заплаха за цялата система на трансатлантическите отношения и военния съюз, за „политически буреносни облаци“, внасящи напрежения в отношенията между съюзниците.
Какво има предвид бившият министър-председател на Норвегия? Той изброява „въпросите като търговията, измененията на климата и ядреното споразумение с Иран“, но всъщност това не е целият списък. Има ги още и палестинско-израелският проблем (особено по въпроса за Ерусалим), отношенията с Русия – да не говорим вече за преките разногласия между САЩ и Турция по сирийския проблем и купуването от Анкара на руски С-400. Но тук не е важен списъкът, а признанието на това, че има заплаха от разпад. За да се избегне, Столтенберг започва да заклева и да призовава на помощ същата „руска заплаха“.
„Нашият интерес винаги се е заключвал в това, да се държим заедно заради защитата… В момента се намираме в най-непредсказуемата за последното поколение ситуация в сферата на сигурността – става дума за международния тероризъм, разпространението на ядреното оръжие, кибератаките и разбира се, за Русия, която използва сила срещу своите съседи и се опитва да се меси в нашите вътрешни дела, и която вероятно смята за правилно използването на нервопаралитично вещество на нашите улици“.
Запазването на атлантическото единство е възможно – убеден е генералният секретар.
„Тези разногласия са реални и те няма да изчезнат за една нощ. Никъде не е изсечено на камък, че трансатлантическите връзки винаги ще процъфтяват. Но това не означава, че разрушението им е неизбежно. Ние можем да запазим тези връзки и всички взаимни изгоди, които получаваме от тях…Там, където има различия, ние трябва да минимизираме негативното им влияние върху нашето сътрудничество в сферата на сигурността…
Трябва да продължим да работим заедно, за да преодолеем съществуващите между нас разногласия. Там, където те остават ни е необходимо да ограничим тяхното негативно въздействие върху нашето сътрудничество в областта на сигурността. Европа и Северна Америка стават заедно по-силни, сигурни и се стремят към разцвет“.
Интересно е, че Столтенберг се фокусира върху разногласията между САЩ и Европа - докато в НАТО съществуват редица линии на напрежение, включително политически. Те засягат не само отношенията на западноевропейските страни с Турция, но и различното отношение към бежанците, напълно различните подходи, например между Италия и Великобритания към Русия. Това означава, че има значително по-малко деликатни места и затова може да се говори много условно за някаква консолидирана позиция на страните от Европа в НАТО.
По-точно такава е възможна само докато европейското единство не започне да се пука поа шевовете - и нарастването на американско-европейските противоречия провокира задълбочаване на кризата в ЕС. Тъй като различните части на Европа имат различни, ако не и точно противоположни, геополитически приоритети - не само Гърция с Турция, но и Франция и Швеция. И какво се получава? Веднъж след като дори не изчезва, а отслабва контролът на американците над външната политика на страните на Европа чрез НАТО, изниква въпросът как да се предаде волята на атлантистите над тях. Великобритания? Но тя заседна в Брекзит. Германия, локомотивът и основният бенефициент на европейската интеграция? Но нейният политически елит е с отнета способността да взема самостоятелно геополитически решения.
Без САЩ атлантистите в НАТО се оказват без ръце - и раздухването от Тръмп на европейско-американските противоречия всъщност провисва Северноатлантическия съюз във въздуха. Да се пренесе на тази площадка дискусията за съществуващите разногласия - не само за „иранския проблем“, който поне официално е свързан със сферата на сигурността, но и по правилата на световната търговия, означава да се промени самото естество на НАТО. НАТО не е място за дискусии, по-точно не е място за изясняване на отношенията.
Миналата година на срещата на високо равние на НАТО в Брюксел се проведе европейският дебют на Тръмп - той настояваше европейците да изпълнят най-накрая поетия ангажимент да увеличат разходите си за отбрана до 2% от БВП. Като същевременно допълваше, че в общи линии процентите трябва да са четири - освен това едва осем от 29 държави са достигнали двупроцентовата отметка. Няма съмнение, че на следващата среща президентът на САЩ ще напомни на съюзниците колко лошо се държат. В крайна сметка дори и Столенберг в своята статия признава, че „САЩ и Канада увеличават участието си в укрепването на сигурността на Европа. След като дойде на власт, администрацията на Тръмп увеличи с 40% разходите за разполагане на американски войски в Европа.“
До срещата на високо равнище на НАТО са останали едва три седмици. Първоначално тя се планираше в Турция, но на фона на тежките американско-турски отношения тя бе пренесена в Брюксел. 31-та среща на високо равнище започва на 11 юли и няма никакви съмнения, че тя ще стане най-тежката за цялата история на организацията. НАТО, разбира се, ще се запази, но цепнатината, преминала през основите му, няма как да се скрие.
Превод: Поглед.инфо