/Поглед.инфо/ Публичната караница между Франция и САЩ в лицето на техните лидери се засили и все повече прилича на скандал в кухнята на обща квартира.
Еманюел Макрон заяви, че няма намерение да отговаря на туитовете на Доналд Тръмп, защото Франция е съюзник на Щатите, а не техен васал.
„Не-отговорът“ на Френския президент бе даден на борда на френския атомен самолетоносач „Шарл Дьо Гол“, където Макрон пристигна по случай приключването на работата по модернизацията на кораба. Това обстоятелство без съмнение трябваше символично да подчертае твърдостта и безкомпромисността на курса на Франция и на цяла Европа за самостоятелност при осигуряването на собствената сигурност и отбранителна способност.
Трябва да се напомни, че цялата караница започна със скорошното заявление на френския лидер, който заяви, че трябва да се създаде общоевропейска армия за защита, в това число от САЩ. Доналд Тръмп, който никому не остава длъжен, отговори през „Туитър“.
На първо място той препоръча на европейците (за пореден път) като начало да си увеличат разходите за НАТО. Европа (особено „стара“) определено се стиска по въпроса за военните разходи, от дълги години пропускайки да изпълни съгласуваните в рамките на Алианса 2% от БВП за отбрана. Създаването на собствена реално дееспособна армия ще струва на европейците значително по-скъпо. Така че язвителността на Тръмп е напълно уместна: вие като начало вземете и изпълнете своите финансови задължения в рамките на НАТО, а след това си градете грандиозните планове.
На второ място Тръмп напомни, че основната заплаха за Франция до съвсем скоро идваше от съседна Германия, която две световни войни просто размята французите във военен план, а именно американците ги спасяват от окупация.
По принцип си има своите достойнства това, че голямата политика губи пред очите на света блясъка, че е закрита за непросветената сфера, чиито участници имат съкровени знания и уникални знания, а вземането на в нея отстрани прилича на провеждането на загадъчен и едва ли не мистичен ритуал.
Вместо това светът разбира, че в голямата политика е същото, като в обикновения живот, а ключовите роли се заемат често от хора, които предизвикват една реакция: „ама как са попаднали тука бе?“
И сега десакрализацията на голямата политика върви с толкова ударни темпове, при това най-вече чрез усилията на най-забележимите ѝ играчи, превръщайки я в реалити шоу, което може да се конкурира с „Къща от карти“, латиноамериканските сапунки и „Шоуто на Бени Хил“ едновременно.
Наистина, има едни проблем.
В крайна сметка основната валута на голямата политика са човешките животи и никаква вулгаризация и „приземяване“ на тази област в очите на широките маси не отменя това, че именно на тях им предстои да се разплатят за решенията на стоящите начело.
И така възниква любопитния въпрос, отговор на който може да даде само проверката на реалността. Как ще повлияе на контрола над обществото и управляемостта му лишаването на държавното ръководство в очите на гражданите на всякакъв ореол на необходима квалификация за действие и вземане на решения в съдбоносни ситуации?
Особено интересен ще бъде отговорът на въпросът в сферата на националната отбрана и сигурност. А предвид как рязко се актуализира този въпрос дори за принудително пацифистките държави (Япония и Германия), шансовете за получаване на отговор растат пред погледите ни.
Превод: В.Сергеев