/Поглед.инфо/ Изразената (макар и с уговорки) общоевропейска солидарност с Лондон по „Случая Скрипал“ отново повдига значително по-сериозния въпрос дали Европа и Русия се нуждаят една от друга? И коя от двете страни ще изгуби повече в случай на пълното прекъсване на връзките и отношенията? Отговорът на този въпрос далеч не е очевиден, каквото и да ни се струва от пръв поглед.

Разрастването на провокирания от Лондон конфликт с Русия доведе до съвместно заявление от страните членки на ЕС, в което отговорността за отравянето на Сергей Скрипал „с висока вероятност“ се полага на Русия. Едновременно с това посланикът на ЕС е отзован от Москва „за консултации в качество на политически знак на солидарност“ с Лондон, а някои европейски страни вече заявиха за скорошното изгонване на руските дипломати от тяхна територия.

Тези мерки вече предизвикаха осъждане не само в Москва, но и недоволство сред тези европейци, които са категорично против по-нататъшното изостряне на европейско-руските отношения, изтъкващи, напротив, необходимостта от скорошното им изглаждане. Така Марин льо Пен заяви, че ЕС води истинска Студена война срещу Русия.

Разговорите за „Студената война“ и „стената между Европа и Русия“ се водят вече четири години, изминали след Крим и винаги се възприемат като някакво преувеличение. На първо място заради разбирането за взаимната свързаност и взаимния интерес на двете страни в най-разнообразните отношения една с друга.

За Европа Русия винаги е била чужд, привлекателен и едновременно опасен съсед. Понеже никога не се е отдавало завладяването на Русия, различните европейски центрове на сила: Лондон, Париж и Берлин винаги се опитват да я използват във вътрешноевропейските интриги за своя изгода. И едновременно периодично устройват наказателни операции на изток, след всяка от които, мощта на Русия и влиянието ѝ на европейските дела винаги нараства.

Що се отнася до Русия, то тук работата не е в прозападното настроение на част от нейния елит (традиционна „болест“ на нашето ръководство от времената на Петър първи насам), а в съвършено осъзнатото желание на Владимир Путин да изгражда с Европа тесни, разностранни и равноправни връзки. Не старши и младши, не учител и ученик, а двама силни и самостоятелни съседи, живеещи по свой си начин, но имащи немалко общи интереси в настоящето, спомени за миналото и проекти за бъдещето.

При това Русия не възнамерява просто да чака. Всичките тези години Москва води работа с европейските сили, настроени към възстановяване на отношенията. В Европа мнозина са тези, които разбират каква вреда нанася тази политика на натиск срещу Русия, политиката на санкции и ограничения. Това са най-различни сили – от водачите на бизнеса, мултимилиардерите, до популистките, национално-ориентирани движения, от политиците-евроскептици до представителите на старата европейска аристокрация, от левите и комунистите до католиците и православните. От противостоенето с атлантистите, контролиращи ЕС и властите на повечето европейски страни – обективен процес, който през последните години все повече набира сила. И по принцип Русия в средносрочна перспектива неизбежно ще получи „разбиращи я“ власти в повечето европейски страни.

Но на пътя към това ще има немалко провокации, подобни на „Случая Скрипал“. И всеки път в част от руското общество ще възниква емоционално желание „Европа да се изпрати“, да ѝ се обърне гръб, да се прекъснат връзките, да се демонстрират обида. Това е своеобразната обратна страна на същия „европоцентризъм“ – само че в негативен план. Но закриването от Европа е неправилно на първо място защото това не е нужно най-вече на самата Русия като уникална цивилизация, съчетаваща в себе си и източноевропейски, и азиатски черти. Европа винаги е била важна като съсед и вечен противнико-партньор. Дори и в годините на Студената война и „Желязната завеса“ никога не става дума за изолация един от друг.

Но какво ще се случи, ако ни заставят да спуснем желязна завеса. Кой ще пострада от нея повече?

Това няма да е Русия. При цялото огромно число връзки с Европа заинтересоваността в отношенията с Русия не е просто взаимна – тя е на първо място европейска. Поради това, че за Европа Русия не е просто съсед, а важен фактор за самото ѝ оцеляване. При вражда с Русия Европа се лишава от и така неголемите шансове за достойно бъдеще. Превръщането на ЕС в самостоятелна сила в света е невъзможно без координацията с Русия. Европейският съюз няма да го бъде въпреки Русия и против Русия.

Европа се нуждае силно от Русия. И не само от газ, пазари и проекти за инвестиции. Разривът на връзките с Русия автоматично води към засилването на това влияние в Европа, което получават след 1945 г. англосаксонците – САЩ и Великобритания. Т.е. ЕС , който човешки и икономически превъзхожда САЩ и може да стане самостоятелен център на сила, отново се оказва в напълно подчинено положение по отношение на атлантическия проект на „Единния Запад“.

За никакъв самостоятелен Европейски дом тогава не може да се мечтае – а нали именно мечтата за него става основната цел на европейците. Също така, изправяйки се срещу Русия, Европа ще може по-лесно да се скара и с Китай. Не само защото огромният китайски проект „Един пояс, един път“ е с много свързан и с Русия. А затова, че идеята за връзка Берлин-Москва и Пекин е крайно привлекателна в това число и за разбиращите европейски геополитици: изграждането на такава ос, може напълно да изтласка Евразия от атлантическото влияние.

Има много кризи, които Европа не може да реши без Русия. Например без нея ЕС няма да може да влияе на ситуацията на Големия Близък Изток (от Либия до Афганистан). А това не е просто въпрос за войната и мира на границите на Европа, но и въпрос за бежанците, чието нашествие в ЕС от милиардна Африка ще се засилва.

Говорейки по-просто, лишавайки се от отношенията си с Русия, ЕС отслабва възможностите си да влияе на световните дела. Ролята на европейските страни в света се съкращава през последните 70 години, по-далеч нямаща накъде да отстъпва. ХХIвек и така ще бъде неевропейски. Отблъсквайки протяганата от Русия ръка с предложение за сътрудничество, ЕС се облича да бъде младши партньор в атлантическия проект. И това в добрия случай. В най-лошия провалът на единна Европа ще доведе до разпада на ЕС и началото на епохата на смутове и вражди между бившите държави.

Какво възпрепятства Европа да осъзнае всички ползи от тесните отношения с Русия? Увереността, че самата Русия толкова силно се нуждае от това, че рано или късно ще се „огъне“ под диктати и искания? Разбира се, някой може да има такива илюзии (макар да е достатъчно да си припомним историята на отношенията между Русия и Европа, за да разберем невъзможността за такъв резултат).

Митът за това, че Русия се нуждае повече от Европа, отколкото тя от нея, е разпространен в страната. Но дали е така. Авангардните западни технологии, без които уж Русия няма да оцелее? Но дори и силно изолиранията СССР успешно произвеждаше практически всичко необходимо за развита технология. А сега Русия започна да възстановява своето производство, а съвременни технологии има не само на Запад, но и в Китай и Япония.

Евросъюзът нужен ли е на Русия като купувач на енергийни ресурси? Русия има и други пазари. И без това преминава преориентация на изток, където освен сключилия с нея договори Китай ще се намират крупни потребители на газ като Япония и Южна Корея.

Западни инвестиции? Тук нещата са смешни. С изключение на няколко автомобилни завода (Които не произвеждат нищо уникално) в Русия почти нищо сериозно с европейски пари не е построено.

За последните 300 години в Европа малко неща преминават без руско участие. Но тогава Европа владееше светът и това време отминава. И ще си тръгне окончателно, ако Европа се откаже от разбирателство и сътрудничество с Русия.

Превод: Поглед.инфо