/Поглед.инфо/ През 1974 г. се появи уникалният роман на Владимир Богомолов „Август 1944“ с подзаглавие: „Моментът на истината“. Твърди се, че е най-тиражираната книга с 34 издания и над 7 милиона екземпляра само в СССР. Преведен е на десетки езици, има и българско издание. Ако почитаемият активен читател случайно го е пропуснал, горещо му го препоръчвам. Чете се на един дъх.
Сюжетът е основан на действителен случай. Предстои операция на Първи Прибалтийски и Трети Белоруски фронт за обкръжаване на 700-хилядна немска групировка. Войските на Абвера отчаяно се съпротивляват, очаквайки обрат във войната след обещаното им от Фюрера Wunderwaffe. В тила на фронта е спусната разузнавателна група от отчаяни главорези-бандеровци, облечени в униформи на съветски офицери. Снабдени с радиостанция, те информират за придвижването на червеноармейските подразделения. Ситуацията се усложнява от обстоятелството, че в горите на Белорусия и прилежащите райони на Литва продължават да действат разпръснати групи германски части. Всичко това може да застраши успеха на планираната операция на Червената армия.
Обезвреждането на бандата е възложено на трима оперативни работници от военното контраразузнаване СМЕРШ. Акцията се докладва лично на Сталин. Техниката на обезвреждането трябва да доведе до момента на истината: противникът да бъде притиснат на земята, доведен до стресово състояние с револвер в слепоочието и подсъзнателно да започне „да пее“: да издава шифъра, позивните, връзките в тила и т.н. Тоест, да се реализира „моментът на истината“.
Какво става у нас през същия този август 1944 г.?
Червената армия е на Дунава, а пронацистката върхушка в България продължава активно да обслужва хитлеровите войски – и логистично, и с продукти и военни материали. Не съобразява дори заплашителната реч на Уинстън Чърчил пред британския парламент от 2 август 1944 г., каква съдба ѝ отреждат Съюзниците:
„България три пъти е хвърлена във войни на грешната страна от мизерна шепа престъпни политици, които са отговорни за разрухата на държавата поколение след поколение. Три пъти в живота ми тази окаяна България подлага селско си население на мъките на войната и на наказанията след пораженията. За тях [мизерната шепа престъпни политици] моментът на покаянието не е отминал – приближава много бързо. Какво ще бъде съдбата им в съда, когато се разкрие дребнавата и страхлива роля, която играят в тази война...?“
Вместо да се стреснат от речта на британския премиер, правителството и регентите си въобразяват, че до края на август могат да ликвидират разрастващата се антифашистка съпротива. Премиерът Багрянов, министърът на вътрешните работи Станишев и другите членове на кабинета знаят какво се върши. Войскови и жандармерийските части, полицията, ловните дружини и администрацията – всичко е впрегнато в борбата срещу партизаните и нелегалните в градовете и селата. Не се спират пред най-скверни жестокости: режат партизански глави, набучват ги на колове, гаврят се с партизанки, преди да ги убият, палят къщи, избиват старци, жени и деца. Репресиите продължават и през първите дни на септември 1944 г. – при новия кабинет на Константин Муравиев. Едно от най-ожесточените сражения се води на 4 септември под връх Милеви скали, когато партизанската бригада „Чепинец“ и отряд „Ангел Кънчев“ дават свидни жертви в битката срещу жандармерийските части.
Пак през август 1944 г. правителството на Иван Багрянов решава да лавира: опитва се да постигне сепаративно споразумение със САЩ и Великобритания, на които – през декември 1941 г. с викове „Ура!“, същите тези пронацистки властници обявяват „символична война“, заблуждавайки населението, че са „на правилната страна на историята“. Мисията е възложена на Стойчо Мошанов. Но едва пристигнал в Кайро той научава, че Съюзниците категорично отхвърлят твърденията на българската власт за „символично“ участие в войната, както и че британската дипломация няма никакво намерение да се противопоставя на съветската позиция спрямо българската власт.
Въпреки обявеният от правителството неутралитет, българската власт остава прогермански ориентирана до септември 1944 г. Дори при кабинета Муравиев, хитлеровите части безпрепятствено се изтеглят от българските земи, за да се изправят след това срещу настъпващата към Централна Европа и Балканите Червена армия. При този властови цуг-цванг, на 5 септември 1944г. кабинетът решава да скъса дипломатическите отношения с Германия. Но вече е късно за лавиране. Същия ден СССР обявява война на българската власт, защото като германски сателит и член на фашистката Ос четвърта година активно подпомага войната на Хитлер срещу съюзените народи от Антихитлеристката коалиция. Нека подчертаем, СССР обявява война на престъпната пронацистка антибългарска върхушка, а не на българския народ, който радостно посреща с цветя и песни Червената армия-Освободителка. За мизерната шепа престъпни политици обаче настъпва
Моментът на истината
Известни са справедливите присъди, произнесени от т.нар. Народен съд. Всъщност пълният титул на законодателния акт за образуването му е „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията свързани с нея“ (ДВ, № 219/6 октомври 1944 г.). Този извънреден съд не е българска инициатива, а е изискване на Тримата големи още на Техеранската конференция през ноември 1943 г.
Известно е също, че този съд не може да бъде отделен от цялостната система на международни договорености и споразумения на страните от Антихитлеристката коалиция за съдебно преследване и наказване виновните за Втората световна война. Така че още през 1943 г. мизерните престъпни български политици знаят каква съдба им отреждат победителите, но продължават злодеянията си над българския народ. Нещо повече: засилват репресиите, палежите, убийствата...
Всеки, който е изследвал архивните свидетелства несъмнено установява, че в процесуално отношение Народният съд напълно е издържан в юридическия дух на тогавашното законодателство. Спазени са всички правни норми и изисквания за законосъобразно провеждане на съдебен процес: писмено обвинение, писмен отговор на обвинителния акт от страна на всеки обвиняем, право на свидетели от страна на подсъдимия, право на адвокатска защита, право на изказвания на подсъдимите, на последна дума и т. н. Съдът разглежда деянията на подсъдимите добросъвестно, няма нито един упрек за нарушаване юридическите и процесуалните норми на съдопроизводството. Председателите на съдебните състави, както и всички народни обвинители (прокурори) – независимо от коя квота са представени, са професионалисти с юридическо образование, като някои от тях са сред най-видните адвокати по онова време.
Още тогава има критики към Народния съд, но те идват главно от определени висши партийни среди, че съдът стриктно съблюдавал „буржоазните“ правни норми, действал мудно, а не както на тях им се иска – да действа като „революционен“. Организират се дори митинги в София и провинцията, на които се издигат искания за бърза и безпощадна разправа с подсъдимите.
И още една подробност. Докато споразумението за примирие с нацисткия сателит Румъния е подписано само 3 дни след капитулацията ѝ, примирието с България се проточва до 28 октомври 1944г. – т. е. повече от месец и половина след 9 септември. Каква е причината за това забавяне?
Едва на 6 октомври 1944 г. в Държавен вестник се публикува актът за създаването на Съд за съдене виновниците за въвличането на България в световната война срещу съюзените народи. Този акт, заедно с изтегляне на българската администрация и войска от окупираните територии на Гърция и Югославия, са две от основните изисквания на Съюзниците, които бившият нацистки сателит България трябва да изпълни, като условие за подписване на Споразумението за примирие.
Впрочем, Народният съд не е прецедент в политическата история на България. Със Закона за съдене на министрите – на основание чл. 155 от Търновската конституция, е създаден „Държавен съд“ като извънредна съдебна институция. Третият държавен съд е свикан за наказване виновните за участието и поражението на България в Първата световна война. Сред обвиняемите са голям брой политици. На доживотен строг тъмничен затвор са осъдени Васил Радославов, Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков. След кървавия преврат на 9 юни 1923 г. виновните са амнистирани от режима на Александър Цанков.
Членството в НАТО несъмнено ни тика към военен сблъсък с Русия, отново против волята на мнозинството от българското население. Въпреки яростната антируска пропаганда, която наводнява страната, 60% от българите имат положително отношение към Русия, сочи социологическо проучване от декември 2023 г.
Режимът прие да снабдява Киевската хунта с оръжие. Иде реч за български снаряди, с които се избиват не само братята славяни руси и малоруси, но и етнически българи, живеещи близо два века в южните руски земи. Водещите печатни и електронни медии пък, включително публичните – издържани с парите на българските данъкоплатци, водят бясна кампания за дезинформация и манипулация срещу всичко руско. Официалните българо-руски отношения са на най-ниската си точка от възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни през 1934 г.
Докато българите властници продължават угодно да се навеждат на Брюксел и Ко., все повече държавни мъже в страни-членки на ЕС започват да осъзнават, че печеливши от войната в Украйна са САЩ, стратегията на НАТО и Брюксел е пагубна и бързат да преориентират политиката си по посока на здравия разум. Защото едва ли някой вече се съмнява, че подпомаганата от Запада Киевска хунта доведе Украйна до пропаднала страна, а Европа – до ръба на ядрена катастрофа.
Наближава моментът на истината!
Победата чука на вратата, също като през август 1944 г. Русия отново идва да спаси европейците от западната неолиберална анархия. Зад Русия са Китай, Индия, Бразилия, Иран, ЮАР и десетки други държави, които решително отхвърлят пагубния неолиберален ред, наложен от Запада. Все повече страни искат да се присъединят към организации като ШОС и БРИКС, а това несъмнено е път към създаване на нова система за геополитическа сигурност в Европа и света, която да замени дискредитираната ООН. Впрочем, от години ООН е състояние на будна кома.
На 9 юни отново ще трябва да гласуваме.
Отново ще ни карат да пренареждаме картите на корумпираната мизерна шепа престъпни политици, които три десетилетия ограбват и продължават да ограбват страната по „ценностните“ рецепти на Брюксел и Ко. Престъпни политици, които явно или прикрито работят за окончателен разпад на държавността. Независимо от различните им етикети, те представляват Партията на войната.
За кого да гласуваме?
За Партията на войната или за тези, които отразяват стремежа на мнозинството от българския народ да съхрани своите традиционни ценности; България, Балканите и Европа да се превърнат в ЗОНА НА МИРА; България да заживее в хармония и със Запада и с Изтока, да съхрани своя суверенитет, да се обяви за неутрална държава?
Обръщам се към всеки един от тези близо 70% български гласоподаватели, които – независимо от личните им мотиви или нагласи, на последните пет абортирали избори от 2021 г. до сега не гласуват или гласуват с „Не подкрепям никого“; които със своята активна пасивна съпротива решително отказват да припознаят легитимността на парламент, състоящ се от шепа мизерни престъпни политици.
Искате ли – за трети път в продължение на един век, България отново да се окаже на губещата страна? Нашите деца и внуци да бъдат хвърлени в месомелачката на нова изтребителна война? България да бъде заличена от картата на Европа?
Наближава моментът на истината. Ако милеете за Отечеството, за нашите деца и внуци, за добруването на всеки един от нас, вдигнете се на 9 юни и с решителен вот отхвърлете Партията на войната. Това е Партия на миналото.
Дайте гласа си за бъдещето, за една мирна, суверенна, неутрална България!
в. „Нова Зора“, бр.22/2024
Гласувайте за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 104 в 25 МИР-София
Гласувайте в 10 МИР-Кюстендил за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 101
