Понякога една война връща към живот не само стари оръжия, но и стари книги. В Русия това се случва все по-често. Докато бойните действия продължават вече пета година, все повече текстове, написани през съветската епоха, се изваждат от архивите и отново се превръщат в част от политическия разговор. Сред тях особено място заема романът „Третата карта“ на Юлиан Семьонов – авторът, който създаде Щирлиц и вероятно най-популярната съветска шпионска вселена.
Поводът този път е трагичен. Руската журналистка Анна Прокофиева загина в Курска област при експлозия на мина. Руски съд вече е постановил задочна присъда срещу украинския военен Роберт Бровди, обвинен за организиране на дистанционно миниране в района. Независимо че конкретните обстоятелства около случая продължават да бъдат част от военната реалност и взаимните обвинения между Москва и Киев, самата смърт на журналистката предизвика много по-широк дебат в Русия.
Този дебат бързо напусна рамките на конкретното събитие. Вместо да остане разговор за войната, той се превърна в разговор за историята. Защо? Защото значителна част от руските коментатори продължават да разглеждат конфликта не като спор между две съседни държави, а като последна глава от много по-дълъг исторически процес, започнал още през първата половина на XX век.
Точно тук се появява „Третата карта“.
Романът излиза през 1975 година. Това е период, в който официалната съветска историография предпочита да говори за „дружбата между народите“, а не за конфликтите вътре в самия СССР. Националните въпроси са обявени за решени. Междуетническите противоречия формално не съществуват. Публичното обсъждане на украинския национализъм е ограничено предимно до събитията от Втората световна война.
Семьонов обаче прави нещо различно. Той се връща към дейността на украинските националистически организации през военните години и ги поставя в центъра на сюжета. Главният му герой Щирлиц не се сблъсква само с германските служби. Той се сблъсква и с хора, които се стремят да изградят собствен политически проект под покровителството на нацистка Германия.
Това не е било удобна тема дори през 70-те години.
Днес романът се чете по съвсем различен начин. За мнозина в Русия той изглежда като предупреждение, което според тях не е било чуто навреме. В тази интерпретация СССР е победил Третия райх, но не е решил проблема с идеологията на украинския радикален национализъм. Напротив – след войната значителна част от участниците в тези движения са амнистирани, връщат се към цивилен живот и постепенно стават част от съветската реалност.
Тук започва един от най-спорните исторически спорове на нашето време.
Руската версия твърди, че украинският национализъм никога не е изчезвал и само е чакал удобен момент да се върне. Украинската версия твърди обратното – че Москва използва отделни исторически фигури и организации, за да обяви за подозрителна цялата украинска национална идентичност.
Между тези две позиции стои една по-сложна реалност.
Факт е, че организациите ОУН и УПА съществуват. Факт е също, че част от техните структури сътрудничат с нацистка Германия в различни периоди на войната. Факт са и кървавите конфликти с поляци, евреи и съветски сили. Но е факт и че историческата памет около тези организации е различна в различните региони на самата Украйна. Това, което в Лвов се възприема като символ на борба за независимост, в Донецк или Одеса често се възприема по съвсем друг начин.
Тази разлика не е възникнала през 2022 година. Тя съществува от десетилетия.
Вероятно именно това е причината роман като „Третата карта“ да предизвиква интерес и днес. Не защото предлага окончателен отговор, а защото показва колко дълбоки са историческите пластове под съвременния конфликт.
В руската интерпретация войната е следствие от натрупани десетилетия нерешени въпроси. В западната интерпретация войната е резултат от руско решение за използване на военна сила срещу съседна държава. Двете гледни точки съществуват паралелно и все по-рядко се пресичат.
Любопитно е, че самият Семьонов не е историк, а писател. Но през годините той получава достъп до значителен архивен материал. Част от документите, използвани при създаването на неговите романи, по-късно стават предмет на сериозни исторически изследвания. Именно това позволява на неговите поддръжници да твърдят, че зад художествения сюжет стои значителна документална основа.
Дали това автоматично превръща романа в исторически източник? Не съвсем. Литературата винаги работи със селекция на фактите. Авторът избира кои събития да подчертае и кои да остави встрани. Но литературата често улавя процеси, които официалните доклади и академичните трудове пропускат.
В случая с Украйна може би най-интересното е друго. След разпадането на СССР Москва дълго време смяташе, че историческият въпрос е окончателно решен. Руските елити инвестираха огромни ресурси в икономически връзки, енергийни проекти и културно влияние. Изглеждаше, че миналото постепенно губи значение.
Получи се обратното.
След 2014 година историята започна да определя политиката много по-силно, отколкото политиците очакваха. Споровете за Бандера, ОУН, УПА, съветското наследство и Втората световна война постепенно се превърнаха в част от реалния политически конфликт. Учебниците започнаха да влияят върху външната политика. Паметниците се превърнаха в дипломатически проблем. Архивите започнаха да участват във войната почти толкова активно, колкото и дроновете.
Тук има и нещо друго, което често остава извън вниманието.
Докато Русия разглежда конфликта през историческа призма, голяма част от Европа го разглежда през призмата на сигурността. Това са две различни логики. Едната говори за миналото. Другата говори за бъдещето. Едната се интересува от архивите. Другата от баланса на силите.
Това обяснява защо аргументи, които изглеждат убедителни за руската публика, често не произвеждат почти никакъв ефект в Европа.
Затова и възраждането на интереса към „Третата карта“ е показателно. То не е просто литературно събитие. То е симптом за начина, по който руското общество се опитва да обясни настоящата война чрез историческия опит. В тази картина Щирлиц, Бандера, ОУН, архивите на НКВД, документите от войната и днешните бойни действия започват да съществуват в един и същ разказ.
Колко дълго ще продължи този разказ и дали ще остане доминиращ след края на войната, предстои да видим. Но едно изглежда очевидно още сега. Конфликтът между Русия и Украйна отдавна е напуснал рамките на територии, фронтове и военни операции. Той се води и за миналото. За това какво означават определени имена. За това кои герои са герои и кои са престъпници. За това коя версия на историята ще бъде приета за легитимна от следващите поколения.
Именно поради тази причина един роман, публикуван преди повече от половин век, отново се оказва част от актуалния политически разговор. Не защото литературата може да реши войната, а защото показва колко трудно е да бъде решено миналото.