Да се каже, че е ужасно, е бледа дума, хич не е и за вярване, но както неведнъж съм споделял – документът преди и над всичко. Чърчил е искал, и e предлагал на Рузвелт великият датски физик Нилс Бор (1885-1962) да бъде арестуван заради убежденията му, а и действията му. За това, че Бо е убеден, че атомните тайни не трябва да се крият от съюзника им Съветския съюз, а и от всички страни по света; за това, че той има кореспонденция с друг велик физик - руския академик Пьотр Леонидович Капица (1894-1984), носител по-късно на Нобелова награда (1978 г.), с когото го свързва професионално и човешко отколешно приятелство
Да арестуваш Нилс Бор заради атомната бомба е светотатство, защото без научните му открития нейното създаване най-малкото е щяло да се забави с десетилетия; защото без неговото „надникване“ в атома, за което той получава Нобелова награда през 1922 г., светът не само тогава, но и сега би бил друг. „Дребен“ факт: предната 1921 г. Нобеловата награда е връчена не на кого да е, а на „бога на физиката“ Алберт Айнщайн (1879-1955). Тук ще изтъкна и името на „бащата на ядрената физика“ Ърнест Ръдърфърд (1871-1937), който още през 1908 година получава Нобеловата награда за своите „проучвания на разпадането на елементите и химията на радиоактивните вещества“. Тримата учени понякога спорят ожесточено помежду си, но уважението и приятелството им са над всичко. Може би тук му е мястото да се отбележи, че противници на използването на атомната енергия за военни цели са преди всичко нейните създатели, които с ужас констатират какъв зловещ дух са изпуснали от „бутилката“. И че за разлика от науката политическата класа все още живее в средните векове.
Чърчил, както ще прочетете по-долу, стига до параноя в мечтанията си да опази тайните на ядрената бомба от чужди очи и уши. Особено от тези на Съветския съюз. Комични са опитите му, като сега се знае до каква степен руското разузнаване се е било внедрило и в Англия, и в САЩ. Защо обаче той се опитва да изолира всячески Съветския съюз от ядрените тайни? Отговорът е простичък и е зловещ. Чърчил мечтае в най-скоро време делото на Хитлер да бъде довършено. А какво по-удобно средство за това от ядрената бомба! Още през 1945 г. генерал Айзенхауер разработва план за унищожаване на Съветския съюз. „Тоталити“ предвижда да се заличи СССР с 20 атомни бомби, които да бъдат хвърлени над Москва, Горки (Нижни Новгород), Куйбишев (Самара), Свердловск (Екатеринбург), Новосибирск, Омск, Саратов, Казан, Ленинград (Санкт-Петербург), Баку, Ташкент, Челябинск, Нижни Тагил, Магнитогорск, Молотов (Перм), Тбилиси, Сталинск (Новокузнецк), Грозни, Иркутск, Ярославъл! Като че тия мераци се родеят с днешните...
Това не се случва навярно и заради несъгласието на самите създатели на атомната бомба ядрената енергия да се използва за военни цели. Но те я разработват порад една основна причина - да изпреварят Хитлеровите учени. И тя попада в американски и английски ръце. Какво правят с нея е добре известно.
Един от остро несъгласните е Нилс Бор.
Освен откъси от увлекателния разказ на авторката Рут Мур ви предлагам и два красноречиви документа (единият с подписа на Сталин, от средата 40-те години на миналия век), те разкриват голямата роля, която изиграва малка България в жестоката ядрена надпревара, като снабдява СССР с уран от Бухово - тогава, когато огромните руски залежи все още не са разработени.
И още един документ можете да видите - за невероятното посещение на Нилс Бор в Съветския съюз през 1961 г.
Рут Мур, „Нилс Бор – човек и учен“, Научни животописи, Държавно издателство „Техника“, 1972 г.
Из предговора
[...] С името на Нилс Бор е свързана цялата история на съвременната ядрена физика. Двама гении – Нилс Бор и Ърнест Ръдърфърд – сред хаоса от лъжливи и примитивни представи и мъглата на неизвестността определиха основните посоки на теоретичните и експериментални изследвания и упорито си пробиваха път към разкриването на една от най-недостъпните и като че ли завинаги скрити тайни на природата – строежа на атомното ядро и законите, които управляват частиците на микросвета. Техните титанични усилия доведоха в края на краищата до открития, които определиха лицето на нашата епоха – епоха на атомната енергия, положила началото на извършващата се в света научно-техническа революция, която променя облика на цялата планета. [...]
У Нилс Бор са се съчетали много възвишени качества, но най-ярките от тях са: изключителна скромност, честност, справедливост, доброта и човечност. Като учен Бор притежаваше дар да предвижда и изключителна упоритост в търсенето на истината и отстояването й. Той прекрасно разбираше, даже не разбираше, а по-скоро чувстваше по какви пътища ще тръгне развитието на науката. И той разширяваше границите на човешките възможности, като искаше от учените да преразгледат старите концепции, на които се основаваха създадените представи. Той си даваше сметка, че науката е изпреварила политиката и че старите политически догми ще спъват развитието на цивилизацията. [...]
Такъв случай му се представи на Световния конгрес по антропология и етнография, специална сесия на който се състоя в Елсинор – замъка, избран от Шекспир като място на действие на трагедията „Хамлет“.
Само този, който е запознат с коварството на нацистите и техните изтънчени методи на борба с противниците им, е в състояние да разбере и напълно да оцени изказването на Бор на този конгрес. Не трябва да се забравя, че Дания е малка, традиционно неутрална страна, а на границите й буквално бушуваха вълните на фашистката сган. И в такива условия Бор се осмели публично да осъди една от основните доктрини на Хитлер, като заяви, че контактът между различните общества винаги е обогатявал и развивал цивилизацията. Той изказа еретичната от гледна точка на нацистите концепция, че „основната цел на науката за човека трябва да бъде работата, насочена към по-нататъшното културно развитие и постепенното ликвидиране на предразсъдъците, което е също така обща цел на всички науки“.
Когато Бор заяви, че „контактът между различните общества е обогатявал и развивал цивилизацията“, германските делегати напуснаха залата. Това беше триумф за Бор. Той спечели боя – противникът отстъпи. От тази минута обаче Бор попадна в списъка на смъртните врагове на Третия райх. [...]
Въпросът за военното използване на атомната енергия вълнуваше Бор още от първия ден на запознаването му с работата над атомната бомба в Лос Аламоската лаборатория. Тази тревога на Бор е предадана от Рут Мур на много изпълнени с драматизъм страници. Като разказва за работата и бита на големия колектив учени, събрали се от целия свят в Лос Аламос, авторката пише, че „учените си даваха сметка, че взривът на атомната бомба ще предизвика ужасни разрушения и смъртта на десетки хиляди хора и че радиацията, съпровождаща взрива, ще се окаже даже по-смъртоносна, отколкото самия гигантски взрив. Какво направиха те? Каква кутия на Пандора отвориха? Може би усилията им ще доведат до създаване на оръжие, което ще унищожи човешката цивилизация и цялото земно кълбо? [...]
С голям интерес се четат страниците за срещите на Бор с Рузвелт и Чърчил. Тук пред читателя се разкрива историята на малко известните отчаяни опити на Бор да промени опасния курс - курса към военно използване на атомната енергия. Като човек, прокарал пътя към използването на енергията на ядрените процеси, Бор изпитваше огромна отговорност за съдбата на своето откритие.
Със същата настойчивост и упоритост, като при провеждането на научните изследвания, Бор се стремеше към среща с „великите на света“, като се опитваше да им обясни цялата опасност от военното използване на атомната енергия и да предотврати надвисналата над света заплаха.
Рут Мур описва как са минали тези срещи и възпроизвежда разговорите, ставали по времето, когато още се поставяше основата на политиката, която трябваше да измени взаимоотношенията между САЩ, Англия и Съветския съюз, и се опитваха да отслабят нарастващото му влияние в света. С особена яркост и убедителност авторката на книгата показва неблаговидната роля на английския министър-председател Чърчил. Той беше рязко настроен против идеите, които защитаваше Бор. Чърчил категорично възразяваше против всичко, което в една или друга степен водеше към промяна на статуквото или към намаляване на поверителността, или пък беше насочено към нови контакти с Русия. [...]
Срещата на Бор с Чърчил беше обречена на провал. Този неуспех обаче беше критичен и непоправим и предизвика сериозни последствия. [...]
А после, след разговора с Бор, Рузвелт се срещна с Чърчил. Резултатът от тяхната среща беше появата на документ, озаглавен по следния начин: „Паметна бележка между президента и министър-председателя в Хайд парк от 19 септември 1944 г.“ В т. 3 на тази бележка се казва: „Ние настояваме да се проведе разследване по повод на дейността на проф. Бор; необходимо е да се убедим, че той не носи отговорност за изтичането на информация, особено в полза на русите“.
Както посочва по-нататък Рут Мур, „английският начин на написване на думите в целия текст на бележката..., а по-късно инструкциите, получени от Черуел относно Бор - всичко това говори, че решително участие в съставянето на документа е взел Уинстън Чърчил. Но независимо от това кой го е писал, Рузвелт се съгласи с писменото заявление и повече не се срещна с Бор.“ [...]
В.С. Емелянов
* * *
[…]Чърчил обвинявал Бор в нарушаване на „поверителността“ и във връзки с руски физик. А всъщност е ставало дума само за писмото, изпратено на Бор от съветския учен П.Л. Капица.
Научил за бягството на Бор в Швеция, Капица му писал, че „всички руски учени са много обезпокоени от опасността, която заплашва Бор, и ако Бор иска да дойде в Съветския съюз, тук ще го приемат с голяма радост. Ще бъде направено всичко необходимо за сигурността на него и на семейството му; ще му бъдат предоставени всички условия за плодотворна научна работа”.
В своя отговор Бор благодари на Капица за поканата. „Едва ли – писа той – е необходимо да се говори за това с какво удоволствие бих работил рамо до рамо с вас и моите руски приятели над разрешаването на общите проблеми“.
Вече значително по-късно, когато заглъхнаха изстрелите и животът от военните пътища отново премина на пътя на мира, Бор с особена топлота прие отново в своя институт млади съветски учени, като проявяваше към тях наистина бащински грижи, като им помагаше и се радваше на техните успехи.
Бор беше хуманист и приятел на съветските учени. Чърчил - организатор на реакционните сили в борбата против Съветска Русия.[...]
* * *
Атомната бомба и атомната енергия престанаха да бъдат академични хипотези. Съединените американски щати и Англия се заеха с практическото им осъществяване и влагаха в тази гигантска проблема всички необходими ресурси. Двете страни вярваха, че съдбата на света зависи от това ще успеят ли те да създадат атомна бомба, преди тя да се появи у Хитлер. Те не можеха да си позволят да рискуват пълното унищожаване на цивилизацията. [...]
Към юли 1941 г. учените, свързани с проекта МОД, можаха да доложат на правителството, че създаването на атомната бомба е предстоящо и „то очевидно ще повлияе върху хода на войната“. Комитетът препоръча на правителството максимално да ускори работата, за да се създаде атомна бомба в най-кратък срок. За негов ръководител беше назначен сър Джон Андерсън, член на британския военен кабинет. На Бор съобщиха за необикновените събития, станали в САЩ. До средата на 1941 г. атомните изследвания в САЩ изоставаха от Англия и английските учени бяха спешно поканени в САЩ да разкажат за резултатите от работата си. Към края на 1941 г. на американските учени не се удаваше да получат даже верижна реакция. За тях атомната бомба продължаваше да остава само теоретично понятие, въпреки някои успехи. [...]
* * *
Преди заминаването на Бор от Англия Джон Андерсън подготви срещата му с лорд Халифакс, английския посланик във Вашингтон. Андерсън искаше датският учен да сподели мислите си и с посланика. Той се надяваше по такъв начин да поддържа връзка с Бор чрез дипломатическите канали. В огромната зала от червени тухли на Масачузетс авеню, където се намираше посолството на Великобритания, Бор дълго разговаря с много високия, слаб, замислен посланик и с пълномощния министър сър Роналд Кемпбел. Двамата дипломати знаеха само в общи черти за страшното оръжие, което се разработваше по споразумението между тяхното правителство и САЩ. Бор им разясни мощта и размерите на това оръжие. В хода на разговора и с цялата възможна убедителност и логика, че атомното оръжие коренно ще измени пътищата на развитие на следвоенния свят.
Ако основната информация за атомната енергия – не за бомбата, не стане достъпна за всички, убеждаваше Бор, светът ще бъде хвърлен в надпреварата на ядреното въоръжаване. Другите страни няма да поискат да остават безучастни свидетели на това как САЩ и Англия стават монополисти на този почти неограничен източник на енергия и притежатели на абсолютно оръжие, използващо енергията на атомното ядро.
Другите държави, особено Русия, ще положат всички усилия, ще използват всичките си ресурси, за да създадат собствено атомно оръжие. Бор не се съмняваше, че те ще могат да постигнат това. Ядрената физика и учените – атомици, не са изключителен монопол на САЩ и Англия. [...]
* * *
След няколко консултации Гроувз и Опенхаймер стигнаха до извода, че основно задължение на Бор ще бъде запознаването с всички стадии на работата и съответния контрол. Те прекрасно разбираха, че Бор, както никой друг, ще може да оцени извършената работа и че нищо не е пропуснато. [...]
През април Бор и Оге излетяха за Англия с военен самолет. В Лондон топло ги посрещна Андерсън.[...]
Докато Бор очакваше аудиенцията при Чърчил, него самия го чакаше изненада. По някакъв начин беше станало известно за пристигането му в Лондон и ето че той получи писмо, в което го канеха да отиде... в Русия. Писмото беше от стария му приятел от Кембридж Пьотр Капица – същия Капица, по поръчка на когото над вратата на лабораторията му в Кембридж беше изрязан крокодил - шеговит знак за признанието към „стария крокодил“ Ръдърфърд; Капица, на когото Ръдърфърд изпрати цялата апаратура на лабораторията му, когато стана ясно, че той няма да се върне в Кембридж. Писмото беше с дата 28 октомври 1943 г.
Първоначално то беше изпратено на Бор в Швеция и после препратено в посолството на СССР в Англия, където беше връчено на получателя. Русия ценеше високо заслугите на Нилс Бор пред науката и беше загрижена за съдбата му.[...]
След като обясняваше, че е научил за бягството на Бор в Швеция, Капица пишеше по-нататък, че всички руски учени са много обезпокоени от опасността, която заплашва Бор и ако Бор иска да дойде в Съветския съюз, тук ще го приемат с голяма радост. Ще бъде направено всичко необходимо за сигурността на него и на семейството му; ще му бъдат предоставени всички условия за плодотворна научна работа. Достатъчно е Бор да каже на Капица какво му е нужно; той – Капица, е уверен, че всичко ще бъде направено.
В института, продължаваше руският учен, Бор ще срещне много приятели. И Капица изброяваше редица физици, които навремето бяха учили при Бор в Копенхаген. Самата мисъл, че Бор може да пристигне в Русия, е предизвикала ентусиазъм у съветските физици, пишеше Капица. Той прибави, че руските учени, също както и английските, не жалят сили в борбата с общия враг – фашизма.
Капица подчертаваше, че смята Бор не само за велик учен, но и за приятел на своята страна и че за него ще бъде голяма чест да приеме Бор и семейството му в Русия и да им окаже всякаква помощ. Той пишеше, че винаги е свързвал името на Бор с името на Ръдъфърд и си е спомнял, че всички тях са ги обединявали здравите връзки на дружбата. След това Капица съобщаваше за своите близки и питаше за здравето на жената на Бор и синовете му. В постскриптума се казваше, че Бор може да изпрати отговора си по същите канали, по които е дошло това писмо. Писмото на Капица в много отношения напомняше поканата на Чадуик, а също многобройните покани, които Бор получаваше от американските университети.
Бор показа полученото писмо на Андерсън, който го посъветва да отговори в същия дружески тон, обаче по никакъв начин да не разкрива причините за пристигането си в Англия или САЩ.
В отговора си на 29 април 1944 г. Бор писа:
„Скъпи Капица, не зная как да ви благодаря за писмото ви от 29 октомври, което получих след завръщането си от пътуването ми до Америка от съветника на съветското посолство в Лондон. Дълбоко съм трогнат от преданата ви дружба и съм много благодарен от благодушната покана да се възползвам от вашето гостоприемство и да пристигна в Москва със семейството си. Вие знаете с какъв интерес съм следил винаги прогреса на културата в Съветския съюз и едва ли е необходимо да се говори за това с какво удоволствие бих работил рамо до рамо с вас и моите руски приятели над разрешаването на общите научни проблеми.
Засега обаче моите планове са твърде неопределени. Жена ми с тримата ми сина е все още в Швеция, а аз заедно с четвъртия си син, който стана мой научен помощник, пристигнах в Англия. Това стана през октомври и аз се надявам, че жена ми скоро ще се присъедини към мен и в близко бъдеще ние двамата ще можем да дойдем в Москва и отново да посетим вас и семейството ви. След първото посещение на Русия нашите мисли постоянно се връщат към вас и ние пазим като най-скъпа реликва спомена за посещението на вашия великолепен институт.
С голямо удоволствие научих – и това ни най-малко не ме учуди, - че благодарение на щедрата подкрепа на държавата вие сте могли да постигнете големи успехи, че плодотворната работа на вашия институт принася полза на науката и на цялата ви страна, а следователно и на цялото човечество.
По време на пътешествията ми в Англия и Америка ми беше много приятно да отбележа нарастналия стремеж към международно научно сътрудничество. Както знаете, аз винаги съм виждал в това едно от важните свидетелства за истинско всеобщо взаимно разбирателство. Точно по този въпрос имах изключително интересен разговор с мистър Зинченко, при това ние обърнахме особено внимание на перспективите, създадени от взаимната симпатия и уважение между обединените нации, възникнали на основата на другарството в борбата за идеалите на свободата и човечеството. Действително не е възможно да се опише възхищението и благодарността, предизвикани от почти невероятните постижения на Съветския съюз навсякъде и особено в страните, изпитали върху себе си жестокостите на немското робство.
Въпреки горещото ми желание да окажа помощ, макар и скромна, на обединените нации, които напрягат всичките си сили в тежката война, аз смятам за свой дълг да остана в Дания колкото е възможно повече, за да оказвам морална подкрепа на датския народ в неговата съпротива срещу завоевателите, а също според силите си да помагам на многобройните учени – бежанци, които след 1933 г. намериха подслон, работа и нова родина в Дания. Но когато през септември миналата година научих, че всички те, както и много датчани, в това число аз и моят брат, са заплашени от арестуване и депортиране в Германия, аз и семейството ми можахме с голям риск в последната минута да избягаме в Швеция. През тези дни в Швеция бяха прехвърлени много бежанци, които благодарение на единството на целия датски народ можаха да разстроят грижливо разработените планове на Гестапо.
По много причини аз действително се надявам, че в скоро време ще мога да приема вашата топла покана и да дойда в Русия – не зная само дали посещението ми ще бъде кратко или по-продължително. Отначало обаче трябва да съгласувам всичките си планове и когато ще зная със сигурност, ще ви съобщя. А сега още веднъж ми се иска да ви изразя най-сърдечната си благодарност и да пожелая всичко най-хубаво лично на вас и на вашето семейство, а също така и на общите ни приятели в Москва.
Винаги ваш Нилс Бор“
Бор лично занесе отговора си на съветника в посолството на СССР Зинченко и го предаде, за да го изпратят на Капица в Москва. [...]