Уж, за да не обръщаме излишно внимание на нашенските талибани, не само свикнахме със скандалните им по правило проявления, но и по този начин ги сдобихме със самочувствието, че са от прави по прави, че истината е тяхна во век веков. И те се развилняха, както събратята им в Афганистан.
По-голямата статуя на Буда през 1963 и 2008 г. – преди и след разрушението.
Колко паметници, дори табелки с названия на улици са разрушени или опорочени само в София. Не случайно, щото в провинцията, да речем в Батак или Перущица, ще им е невъзможно да пипнат дори една най-обикновена табела на загинал в съпротивата срещу фашизма.
А примерите в столицата са стотици, като се започне с указателната табела на кръстовището на бул. „Стамболийски“ и бул. „Ботев“, в която се прави и политическа оценка на земеделския водач, и се свърши с опита да се преименува тия дни столичният парк „Заимов“ на „Оборище“.
Снимка Христо
ГеоргиевДа не говорим пък за Мавзолея и Паметника на съветската армия!
Не по-добро е положението и в едни толкова уж деликатни сфери, каквито са българската история и литература. Сякаш американско торнадо мина в последните години и през тях.
Днес ви предлагам изследване (поради неговата значимост го публикувам без съкращения) за едни други зловещи разрушения – то е на тъй обичаната от десетки хиляди студенти и читатели историчка Искра Баева. И тези, които не я долюбват, млъкват пред аргументите й, като махмурлии студенти на изпит при нея. Може би затова спряха да я канят на антиисторическото понеделнишко телевизионно предаване.
Днес тя с присъщата й емоционалност, но понякога и със снизходителна усмивка, разкрива случилото се преди и в самата конференция за Людмила Живкова в Университета; разкрива реакциите на институции и държавници, на които съвсем не последно задължение е да спазват тъй необходимото ни днес елементарно приличие пред духовните ценности на България.
И по конституция е така!
Но кога алибаните са се интересували от конституции?!
ЗА ЛЮДМИЛА ЖИВКОВА, ИСТОРИЯТА И ДНЕШНИЯ ДЕН
Проф. Искра Баева
На 19 октомври 2012 г. се проведе международната конференция „Културното отваряне на България към света”, организирана от Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Тя беше замислена като опит да се вгледаме в българските културни специфики през 70-те години, останали в сянката на много по-интересните политически десетилетия: 60-те години – необикновените политико-икономически инициативи на Тодор Живков, икономическите реформи, Пражката пролет`68, и 80-те години, белязани от „възродителния процес”, бързото натрупване на външния ни дълг, българското преустройство като рефлексия на съветската „перестройка” и разбира се – 10 ноември 1989 г. като начало на новата епоха, наречена преход. С конференцията искахме да се върнем към отварянето на българската култура към света и обратно – към навлизането на някои световни културни постижения в България. За всеки, който се е занимавал изследователски с българска история, е ясно, че този процес е свързан с дейността на Людмила Живкова. Затова без колебание посветихме конференцията на 70-тата годишнина от раждането на тази спорна, но ярка политическа фигура от най-новата ни история. Естествено беше да поканим на конференцията и свидетелите на времето – онези културни дейци, които са работили с Людмила Живкова и са свързани с многостранната ѝ дейност (за нас не е тайна, че широтата и многообразието на дейността ѝ се дължат на първо място на нейния произход и на свободата, която ѝ дава всесилният по това време Тодор Живков). В организацията на конференцията се включи и фондация „Св. Св. Кирил и Методий” (бивша „Людмила Живкова)” и дъщерята на Живкова и възпитаничка на нашия факултет Евгения Живкова. Описвам тези неща, не за да се оправдавам или обяснявам, а за да стане ясно, че сме били наясно с темата, с годишнината, с участниците и съзнателно сме търсили тази форма. Обяснения се налагат и заради неочакваната за мен (признавам си съвсем искрено) реакция на конференцията. В следващите страници ще се опитам да представя и обясня необикновено бурните реакции на конференцията.
Всичко започна с добре свършената работа на Пепа Витанова, която по това време отговаряше за връзките на университета с обществеността. Тя разпрати информация за предстоящата конференция, придружена от програмата ѝ, до националните медии, които през последните години проявяват особено голям интерес към социалистическото минало и то по-специално към ярките личности в него. Подчертавам последното твърдение, тъй като не забелязах подобен бурен медиен интерес към конференцията, посветена на припомнянето на „възродителния процес”, която организирахме в същата зала на СУ на 6 ноември 2010 г. Съобщението до медиите предизвика необикновено силен интерес и множество разнопосочни реакции – така конференцията започна своя паралелен (на научния) политически живот. Заслугата за политизирането на неголямата научна проява принадлежи на българския парламент, още по-точно на малката дясна фракция, наследник на голямата дясна партия от началото на прехода СДС.
На 18 октомври 2012 г., ден преди конференцията, партията Демократи за силна България (ДСБ) става инициатор на декларацията на Синята коалиция (съставена от СДС, ДСБ и други малки формации), в която се иска ни повече, ни по-малко, а отмяна на научната конференция. Авторите заявяват: „Категорично сме против фалшификацията на миналото и реабилитирането на ръководни лица от БКП. Т. нар. „научна конференция”, която университетът организира в чест на дъщерята на комунистическия диктатор Живков, е нахален опит българският репресивен режим да бъде представен като хуманен, толерантен и отворен към света”. И предлагат да се предприемат незабавни действия: „министърът на образованието да потърси обяснение от ректора и да обяви публично отношението си, както и парламентът да приеме закон за санкциониране на „всяко физическо или юридическо лице”, което прави опити да реабилитира българския комунистически репресивен режим”1. Декларацията е политически акт, който има своята логика, но какво показва историческият ѝ анализ? Става дума за осъждане и опит за забрана на научна проява (след като априори е отречен нейният научен характер), като се призовава централната изпълнителна власт да се намеси в дейността на автономна институция като СУ. Едновременно с това е предложена законодателна инициатива, целяща да криминализира изследванията, посветени на социалистическата епоха, ако те не съдържат сведения за репресивната и престъпна дейност на режима. Любопитно за днешното време на политически плурализъм, но познато на всеки изследовател на социализма – подобни позиции, в подобна стилистика често се срещат при осъждането на една или друга поява на неподчинение на господстващата тогава идеология, догма или моментната политическа линия.
Ректорът на СУ „Св. Климент Охридски” историкът Иван Илчев веднага отговори на обвиненията2 и исканията, като декларира, че те представляват: „Примитивна реакция и опит да се забрани на историците да се занимават с онова, което им е професия”3. Тази логика е определена от философа Градев като „недостойни и пошли аргументи”4, обвинение, което говори повече за мисленето на отправилия го, отколкото за позицията на ректора. С размяната на тези думи проблемът можеше да приключи, но темата се оказа изключително привлекателна за политическите сили, които виждат в нея възможност да заемат позиция. Лидерката на Движението „България на гражданите” Меглена Кунева го прави същия ден: „Провеждането на конференцията е неприемливо и е много лоша идея. Свързваме името на Софийския университет със символите срещу тоталитарния режим и първите демонстрации срещу него. Трябва да отбележим, че тази конференция се случва в навечерието от 23-годишнината от 10 ноември и 24 години от основаването на Клуба в подкрепа на гласността и преустройството”5.
Дотук с политическите оценки. Какво показват те? На първо място това, че са дадени преди конференцията да е проведена, преди да са чути тезите на организаторите и на докладчиците. Същото трябва да се каже и за демонстрацията на 20–30 души, само няколко от които бяха студенти, които сутринта на 19 октомври с лозунги и викове се опитаха да попречат на конференцията и отказаха да изразят словесно своята позиция от трибуната на конференцията. Политическият характер на тази демонстрация пролича от тяхното поведение – в момента, в който електронните медии напуснаха конферентната зала, демонстриращите също си тръгнаха, а конференцията спокойно продължи работата си. Политическата употреба на конференцията пролича и в заключителния акорд на парламентарната дейност на ДСБ – в последната си реч Иван Костов обвини вече подалия оставка Бойко Борисов, че си е позволил „неколкократната реабилитация на бившия комунистически диктатор Тодор Живков и допусна честване на дъщеря му в Софийския университет”6.
Все пак, длъжна съм да кажа, че политици изразяват и други позиции. Председателят на Комисията по образование в парламента Огнян Стоичков заявява: „Бил съм дете, когато Людмила Живкова е осъществявала своята дейност, бил съм дете, когато съм научил за „Знаме на мира” и за камбаните, малък съм и сега да ѝ правя оценка”. Той определя Живкова като фигура с безспорно присъствие в българската история: „Да, оценявана неедностранно, дори често противоречиво, от „Разпни го” до „Осанна”. Но в нашата история почти всички личности са такива”7.
След реакциите на политиците, ще продължа с тези на учените – университетски, академични или не. Мисля да прескоча изявленията на Веселин Методиев и Момчил Методиев, тъй като те са мотивирани по-скоро от политически пристрастия и мястото им е при политическите8. Отново на границата между научната и политическата реакция бяха позициите на някои колеги от Философския факултет (ФФ), изразени в деня на конференцията (19 октомври 2012 г.), когато се състоя и общото събрание на ФФ. Владимир Градев, бивш посланик във Ватикана, предлага събранието да гласува искане за оставка на ректора Иван Илчев заради подкрепата му за конференцията9. Предложението му получава едва 18 гласа (от 160), но следващото, инициирано от Калин Янакиев, активист на ДСБ, да се осъди провеждането на конференцията, е прието. Това обаче става по принцип – на основата на декларацията на Синята коалиция, без колегите да са посетили конференцията, да са говорили с организаторите и с участниците в нея. Тази колективна декларация крие най-различно отношение към по-големия проблем за интерпретацията на миналото.
Заявени са и лични оценки, които в много по-голяма степен отговарят на истински индивидуалния характер на хуманитарната научна дейност.
В навечерието на конференцията културологът Александър Кьосев заема позиция, която обаче поставя в зависимост от неизвестния му характер на конференцията. От една страна, „Ако тази конференция бъде апологетична в чест на Людмила Живкова, моето мнение за нея е рязко отрицателно”, но от друга: „Людмила Живкова безспорно е историческа фигура и подлежи на политически и културни контрверсии. Тя трябва да бъде осмислена. Около подобни исторически фигури, включително и за Тодор Живков, може да има конференции, но в тях трябва да се включат различни гледни точки, да има внимателна оценка и разбира се – историческа критика”10.
Директорът на „Риск Монитор” и бивш на Фондация „Отворено общество”, който е и преподавател във ФФ на СУ, Стефан Попов обвинява изцяло ректора Иван Илчев и атакува него, при това не с доводи по същество, а с такива, свързани с произхода му: „Този човек, Иван Илчев, трябва веднага да освободи от ректорския пост... в такива случаи един не особено даровит управител се връща инстинктивно към корена си, към собствената си идеологическа архаика. И там г-н Иван Илчев среща… кого да срещне, своите другари от късния социализъм – националисти, мистици, инженери на националното величие с източни повеи и други такива”11.
Вече след провеждането на конференцията Николай Василев, бивш дисидент и преподавател във ФФ на СУ, заема позиция, наподобяваща тази на Александър Кьосев: „Аз съм против предварителната демонизация на случилото се с конференцията, посветена на Людмила Живкова. Ако е било обаче тоталитарно сборище, аз съм против нейното провеждане... Всеки има право да прави конференции и всеки опит за прекъсването по този начин, както с конференцията в Софийския университет, посветена на 70-годишнината от рождението на Людмила Живкова, не е приятен”12.
Като научна позиция бих посочила тази на една от участничките в конференцията – Татяна Волокитина от Института по славяноведение на Руската академия на науките. Запитана от присъстващите на откриването журналисти, тя отговаря: „За мен това е неочаквана изненада, не съм съгласна, че в университет не трябва да се изследват историческите фигури и периоди като Людмила Живкова... Според мен не всичко в това минало беше по-лошо, както сега се говори. Затова историците трябва да проучваме обективно, да преценим по-спокойно, по-научно всички тези неща”13.
Още един участник в конференцията, но от Австрия – Петер Бахмайер, интервюиран агресивно от представител на българската редакция на сайта на Дойче веле, изразява несъгласие с налаганата му отрицателна оценка: „Навремето тя представи във Виена изложби за тракийското изкуство и старите български икони, а това си беше патриотична пропаганда... Комунизмът беше неправилен, но Людмила направи много за популяризирането на България в Австрия. Тя беше доктор на науките и е публикувала редица статии”14. Подобна е позицията и на германския историк Щефан Трьобст пред същия журналист: „в образа на „принцесата” прозира сериозно раздвоение. От една страна, роднинската и властова позиция на Живкова ѝ дава възможност да води нетипична културна политика за сталинистката епоха, която представлява. Подобно своеволие не би могло да се случи в „правоверното” комунистическо ръководство на ГДР. От друга страна, трескавите инициативи и харчове на „принцесата” с нищо не спомагат за придаването на по-човешки вид на диктатурата, която тя и баща ѝ ръководят. Да, тя беше като двуликия Янус”15.
Един от мълчаливите участници в конференцията Явор Сидеров, докторант в Оксфорд, пишещ за културната политика в България през 60-те и 70-те години, впоследствие излезе с позиция: „Нестихващите скандали около конференцията, посветена на юбилея на Людмила Живкова в СУ са симптоматични за нивото на обществения дебат върху наследството на комунизма. Вече пет дни по вестници, телевизии, блогове и социални мрежи бушуват раздори за това каква е ролята на Живкова в съвременната ни история, има ли място събитие, посветено на нея в най-старото ни учебно заведение и в ход ли е арогантна реставрация на комунизма в България. До момента поне от първичния хаос не се ражда дори зрънце рационалност. Причините, както често се случва у нас, се коренят в нежеланието важни теми от близкото минало да бъдат извадени от политическо обръщение и подчинени на качествени и дисциплинирани интелектуални дебати... В цялата работа има само един неоспорим факт – Людмила Живкова е история; периодът и семейството, изградили я като фактор в българската и международната политика също е история и следователно и тя, и периодът са напълно легитимен обект за изследване на историческата наука”16.
Специално внимание заслужава отношението към проблема с Людмила Живкова и конференцията на колегата от Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” Михаил Груев, специалист по българската история след Втората световна война. Той беше поканен за участие в конференцията като автор на статия за увлеченията на Живкова по източни учения17, но отказа. В първото интервю, в което споменава конференцията, дискурсът му е оправдателен – опитва се да обясни защо историците не са се противопоставили на конференцията. А оправданието е следното: „Всъщност тя беше организирана от две исторички – Искра Баева и Евгения Калинова – които са известни със своята пристрастност и със симпатиите си към комунистическия режим”18. След тези лични нападки Груев продължава: „Казаното дотук не означава, че съм против историзацията на тази тема... Така наречената „научна конференция” обаче впрегна каруцата пред коня – там людмилието трябваше да историзира само себе си, а дъщерята да рефлектира по отношение на майка си. Това е нелепо, тъй като именно наличието на дистанция и рефлексивност по отношение на обекта на изследване са conditio sine qua non (условие без коeто не може – б. Х.Г.) на всяко научно дирене”. Мога, разбира се, да напомня, че от събитията, дискутирани на конференцията са минали повече от 30 години и че участващите съвременници и сътрудници на Людмила Живкова присъстваха не като анализатори, а като свидетели на времето. Така, както на конференции за възродителния процес са канени представители на „Демократична лига за защита на правата на човека“. Но по-важно, че в същото интервю Груев заявява: „От значение е да бъдат чувани гласовете на хората, които познават тази епоха и имат капацитет и интелект да оценят кое е важно за българското общество към настоящия момент”. Изводът се набива в очи: трябва да се чуват „гласовете на хората, които познават тази епоха”, но не на всички (не на присъстващите на конференцията например), а само на онези, които дават желаната (трябва да прибавя и – правилната от негова гледна точка интерпретация.
Тезата си Михаил Груев повтаря и месец и половина след събитието: „Наистина сега е времето да се историзира Людмила Живкова. Но ние видяхме как се етикетира като „научно” едно събитие, което не е такова, при което нямаше дистанция към обекта. Не може да очакваш рефлексивност на дъщерята към майката. Нелепо е Людмила да бъде изследвана без людмилието, а то не може да изследва само себе си. Хората, които сериозно се занимават с тази проблематика не отидоха, а в залата бяха хора от людмилието. Дъщерята беше наела две исторички – Искра Баева и Евгения Калинова, които са известни със симпатиите си към комунистическия режим, които да организират проявата... Университетът е символично място, употребата му в такава „политика на паметта” е неприемлива, затова възразих пред колегите си... А в случая с конференцията за Живкова всичко е било замислено в конспиративен порядък”19. Ясно видим е опитът сериозният анализ да се замести с обвинения не само в политически пристрастия, напълно недоказуеми от моите20 и на Евгения Калинова публикации както сега, така и преди 1989 г., а и че сме били „наети” (с подразбиране – купени или подкупени) от Евгения Живкова. Последното обвинение ме принуждава да заявя, че организацията на конференцията беше осъществена без външна финансова помощ (фондация „Св. Св. Кирил и Методий” осигури само пребиваването на чуждестранните гости). Що се отнася до „конспиративния” замисъл, още веднъж ще повторя, че Михаил Груев беше поканен за участие в конференцията още през лятото на 2012 г. и отказа – заради участието в организацията на форума на фондацията „Св. св. Кирил и Методий”, която започва дейност през 1982 г. като фондация „Людмила Живкова”. При тези обстоятелства трябва да определя отказа му като политически, още повече, че атаките му срещу конференцията следват обвиненията от декларацията на Синята коалиция21.
В емоционално-политическата дискусия за и против провеждането на конференцията се включиха и известни журналисти. Ще спомена няколко от тях, чиито позиции представят пъстротата на възприемането и употребата на Людмила Живкова в съвременното ни общество. Пръв реагира Росен Янков от страниците на в. „24 часа” с памфлета „Людмила възкреси синьото дръзновение”. Тезата му е заявена още във въвеждащия текст: „За покойната Людмила Живкова или добро, или лошо. Но не и нищо! Затова възмущенията на черносините талибани от ДСБ, че се свиква научна конференция за щерката на Тодор Живков, са също толкова отблъскващи, колкото и славословията на форума по неин адрес”. Росен Янков признава историческия характер на личността ѝ: „Именно зрелищното потъване на Людмила в окултизма и езотериката, и то в идеологическия разгар на студената война през 70-те години, я прави толкова интересна като историческа фигура... Йордан Радичков например би отишъл да слуша на конференцията за Живкова, ако бе жив. Само този неудостоен български нобелист е достатъчен, за да се разбере обективната роля на Людмила в историята, а оттук и интересът на учените към нея”i.
В социалната мрежа своята специфична позиция изразява Иво Христов, популярен журналист и публицист: „Не съм поклонник на соцмонументализма и свръхамбициите на културната политика от 80-те. Не харесвам архитектурните изцепки (МВнР) на бащата на Гого Лозанов, любим архитект на Живков и сборника „Априлски сърца”, светлинрусевите фрески в Царевец и т.н. Но 80-те бяха и време на огромно културно разкрепостяване: кинопанорами, авторско западно кино в широко разпространение, международни писателски срещи в София (Ъпдайк, Сароян, Гор Видал, Ерве Базен). В тогавашните условия на съветски надзор това беше пробив. Български артисти с ходатайството на Людмила Живкова заминаха да работят по света (Е. Камиларов, Е. Табаков и т.н.). Затова не разбирам ожесточението срещу някаква конференция, посветена на нейната памет. Кое е най-голямото ѝ злодеяние? Няма да влизам в дискусия, защото отдавна нямам нито нерви, нито време за това, просто споделям мнение”ii.
Друг популярен публицист – Валери Найденов, както обикновено, предлага алтернативното си виждане в своя анализа „Ако Людмила беше жива, България щеше да е различна”. Неговият отговор на въпроса, който сам си задава, звучи така: „Много неща щяха да са различни. Сигурен съм например, че нямаше да има „възродителен процес”. Тя притежаваше достатъчно власт, за да го спре. Освен това беше културна и образована жена, живяла бе в чужбина и правеше всичко възможно, за да си изгради международен авторитет. Не би оставила делото ѝ да рухне заради няколко стари другари в борбата. Ето защо Людмила си заслужава една конференция на историци в Софийския университет, но на още по-интересна тема: „Ако Людмила беше жива...”
С известно колебание като журналистическа рефлексия представям и текста на Диана Иванова във в. „Култура” от 9 ноември 2012 г. Колебанието ми е родено от нейната дейност по събиране на артефакти и спомени от епохата на социализма, което я поставя и сред изследователите на епохата. В случая обаче ме интересува нейната позиция, породена от конференцията и реакциите към нея: „Това, което ме смути особено, четейки коментарите, беше повтарянето на езика от началото на 90-те. Или вие – или ние. Няма два различни спомена и не може да има. Особено ме смути желанието да се изтрие положителния спомен за Живкова, да се „забрани” положителното припомняне на нейната фигура в една част от обществото – без значение дали тя е номенклатурна и има своя генезис в обкръжението на самата Живкова. Какъв е начинът, всъщност, ние да имаме цялостна картина за личност от близката ни история – като подменим положителните спомени на част от обществото с отрицателните на друга част от обществото?... Ние знаем – и тук стигаме до същността на въпроса – че на нас са ни необходими много разнообразни и противоречиви дори носители на памет, защото единствено този плурализъм на паметта може да направи реконструкцията на миналото по-вярна. На нас не ни е нужно да редуцираме паметта за Живкова или до хвалебствия от нейните приближени, или до вицове за „принцесата” на нейни опоненти. И двете неща ни правят бедни и неразбиращи. Може би, все пак, трябва да припомним, че и двете неща са реална памет, независимо дали това ни харесва или не. Индивидуалната памет винаги е субективна, селективна, почива върху личен опит. Колективната памет, описана така добре от Морис Халбвакс, е противоречива по характер – тя може да се основава както на реалности, така и на митове. В случая с Живкова изглежда проблемът е в разбирането, че не е нужно да зачеркваме която и да е и че всяка от тях има своето право на съществуване в свободното общество, което сме”22. Както се вижда, тази позиция показва на моменти много по-задълбочено разбиране на принципите за изследване на най-близкото ни минало от това на учени с високи титли и звания.
Накрая ще се спра на една неочаквана обществена защита за организаторите на конференцията „Културното отваряне на България към света”. Тя дойде от интернет с една петиция до държавните институции, озаглавена „В защита на академичната автономия на СУ „Св. Климент Охридски” и срещу използването на името на Людмила Живкова за извличане на политически дивиденти” и подписана от Бойко Златев. В декларацията нейните автори описват станалото (очевидно за разлика от повечето участници в дискусията те са присъствали): че на протестиращите е дадена думата да се изкажат, но те са отказали. По-нататък декларират: „За да се изследва наследството на Людмила Живкова, нейният уникален опит, е необходим научен подход. Нужно е и философско осмисляне на идеите, от които тя се е вдъхновявала в своята дейност... Онези, които искат не да изкажат собствено мнение и да оборят с аргументи чуждото, а просто да не допуснат другия, мислещия различно от тях, да се изкаже (каквито грозни, излагащи страната ни сцени, уви, имаха място в началото на конференцията), демонстрират именно характерната за комунистическия режим нетърпимост към чуждото мнение и към свободата на словото изобщо”23. Петицията беше отворена за подкрепа и до средата на март 2013 г. беше получила подписите вече на 224 души24.
Специфичните обстоятелства, съпроводили конференцията „Културното отваряне на България към света”, ме принудиха вместо обяснителни уводни бележки за конференцията и за докладите да представя различните реакции около конференцията. Направих го с дълбокото убеждение, че моментните реакции бързо се забравят, но станалото преди, на и след 19 октомври 2013 г. трябва да се запази и запомни, защото то показва състоянието не само на българската хуманитаристика и политика, а и на българското общество тогава – четири месеца преди общественото недоволство против наложената задължителна интерпретация на миналото и настоящето и против всеобщото лицемерие да избухне в спонтанно народно недоволство.
Позоваване
1. Тодорживковщина. Регенезис. - http://dsb.bg/bg/blogs/article/3415
2. Обвиненията засягат и семейния произход на Иван Илчев: син на акад. Илчо Димитров, бивш ректор на СУ, просветен министър в правителствата на Георги Анастасов 1986–1987 и на Жан Виденов – 1995–1997 г., завеждаш отдел „Идеология и агитация” на ЦК на БКП и член на ЦК на БКП.
3. Десните бесни на Алма Матер заради Людмила Живкова. – http://www.vsekiden.com/125170, 18. 10. 2012.
4. Българският интелектуален елит е все тъй в плен на своя опортюнизъм. Интервю на Даниела Горчева с проф. Владимир Градев. – сп. „Диалог”, 23. 10. 2012 г.
5. Меглена Кунева: Конференцията за Людмила Живкова е „много лоша идея”. – http://www.mediapool.bg/%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%85%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%B5-%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2-news198535.html, 18. 10. 2012.
6. Костов: НС пое ролята на едноличен слуга на изпълнителната власт. – http://video.bgnes.com/view/39951, 14. 03. 2013.
7. Мила Гешакова. Два щурма на противници на конференция за Людмила Живкова в СУ. – в. „24 часа”, 20 октомври 2012 г.
8. Като депутат от ДСБ Веселин Методиев прочита декларацията на Синята коалиция в парламента, а Момчил Методиев, бивш служител на Министерството на външните работи и доктор по история с тема по медиевистика, подкрепя политическата декларация с думите: „Като видях програмата и кои ще участват в конференцията, смятам, че ще бъде наложен един апологетичен тон”. – http://www.mediapool.bg/%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%85%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%B5-%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2-news198535.html, 18. 10. 2012.
9. Не искам да се спирам по-подробно на позициите на Градев, тъй като той си служи преди всичко с голословни лични нападки, както може да се види от казаното за мен: „Искра Баева е част от онова наше академично съсловие, което под прикритието на „научни” позиции е наето със задачата идейно да изпере наследството на тоталитарния режим. Преди просто бяха по-внимателни и се мъчеха да говорят по-сложно, за да изглежда учено – за модернизация, нормализация, трета мрежа и какво ли не. Сега госпожа Баева не ни казва друго, освен, че е дошло времето с облекчение да захвърли наукообразната маска и да се върне към предишното славно каканизане в хвалебствията към любимия ѝ вожд, което поне не изисква и минимални умствени усилия”. – Хваленето на наследството на Живков е плод на същото ниско чело и правешки манталитет. Интервю с проф. Владимир Градев.
http://www.svobodata.com/page.php?pid=7489&rid=, 7. 12. 2012.
10. България не е осмислила комунистическото си минало. – http://www.mediapool.bg/%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%85%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0-%D0%B5-%D1%80%D0%B5%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BA%D0%BE%D0%B2-news198535.html, 18. 10. 2012.
11. Пак там.
12. Проф. Николай Василев: Дисертациите на Людмила Живкова не са нейни, на Фол и Дуйчев са. – в. „24 часа онлайн”, 21. 10. 2012.
13. http://news.bgnes.com/view/1040028, 19. 10. 2012.
14.http://www.dw.de/%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B0/a-16322476, 22. 10. 2012.
15. Пак там.
16. Явор Сидеров. „Людмила Живкова“ трябва да се историзира. – http://www.librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=1816&Itemid=194, 24. 10. 2012.
17. Груев, М. Людмила Живкова – пътят към Агни Йога. – В: Преломни времена. Сб. в чест на проф. Л. Огнянов. С., 2006, 796–816.
18. С Михаил Груев разговаря Димитрина Чернева. – http://kultura.bg/web/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B4%D0%BD%D0%B5%D1%81-7/, 10. 11. 201220.
19.Доц. Михаил Груев: Зад скандалите с исторически привкус - политика и връщане към учебникарския разказ. – 27 декември 2012. http://www.dnevnik.bg/intervju/2012/12/27/1957180_doc_mihail_gruev_zad_skandalite_s_istoricheski_privkus/
20. Библиографията на моите публикации могат да се намерят в: Исторически личности и идеи. УИ „Св. Климент Охридски”, С., 2011, 417–437.
21. Тъй като и в двете публикации бяхме атакувани лично, на заседание на Факултетния съвет на Историческия факултет, проведено през януари 2013 г., направихме следното изявление: „Доц. д-р Михаил Груев, ръководител на катедрата по история на България в ИФ на СУ, както сам се представя, в края на 2012 г. в една медия заявява следното: „Дъщерята (Евгения Живкова) беше наела две исторички – Искра Баева и Евгения Калинова, които са известни със симпатиите си към комунистическия режим, които да организират проявата”, в която пак според него „хората, които сериозно се занимават с тази проблематика не отидоха”, твърдение, което противоречи на следващо изречение: „в случая с конференцията за Живкова всичко е било замислено в конспиративен порядък”. Искаме да заявим, че тези твърдения и други подобни на същия колега са обидни, не отговарят на истината или правят опит да я прикрият. Най-неприятното е, че те нямат нищо общо с полезния и необходим научен спор, а представляват етикетиране на колеги чрез голословни квалификации”. Тази декларация е част от протокола на ФС на ИФ на СУ.
22. Росен Янков. Людмила възкреси синьото дръзновение. – в. „24 часа”, 20. 10. 2012 г.
23. http://www.facebook.com/ivo.hristov2, October 20 at 5:41.
24. Валери Найденов. Ако Людмила беше жива, България щеше да е различна. – в. „168 часа”, 25 октомври 2012 г.
25. Диана Иванова. Кой има право да си спомня Людмила Живкова? – в. „Култура”, бр. 38, 9 ноември 2012 г.
26. http://www.peticiq.com/su_i_lyudmila_zhivkova.
27. По въпроса с подписите заслужава да се отбележи и фактът, че доста от подписалите петицията са предпочели имената им да останат скрити, което показва атмосферата на страх при изразяването на позиция в подкрепа на конференцията. В петицията фигурират и данните от анкета на популярния сайт dir.bg за и против конференцията, в която над 56 % от участниците са подкрепили провеждането на конференцията.
“Културното отваряне на България към света”, сборник, изд. УИ „Св. Климент Охридски”, 2013 г., 7–17 стр.
* Черно на бяло
