Войните обикновено се описват чрез карти, ракети, генерали и дипломатически декларации. След всеки по-сериозен конфликт обаче на преден план излиза нещо много по-прозаично – складът, мината и заводът. Именно там се решава дали една военна сила може да продължи да воюва със същото темпо след първоначалния удар.
Според публикации на NBC News и Financial Times американските военни и промишлени среди все по-често говорят за проблем, който до скоро изглеждаше второстепенен. Това е зависимостта на Съединените щати от волфрама – метал, без който голяма част от съвременните оръжейни системи не могат да бъдат произвеждани в необходимите количества.
Волфрамът не е толкова известен, колкото лития или редкоземните елементи, но неговата роля е критична. Той участва в производството на бронебойни боеприпаси, авиационни системи, високоточни ракети, електроника, полупроводници и различни компоненти за отбранителната индустрия. Проблемът за Вашингтон е, че именно Китай доминира световния добив и преработка на този ресурс.
Това не е нова зависимост. Новото е, че тя започва да съвпада с период на нарастващо военно потребление. Ако публикуваните оценки за използваните американски боеприпаси по време на конфликта с Иран са близо до реалността, тогава пред Пентагона стои не само задачата да възстанови запасите си, но и да осигури суровините за тяхното производство.
Числата, които се цитират от различни американски източници, изглеждат впечатляващи. Говори се за стотици крилати ракети Tomahawk, значителни количества ракети JASSM, ракети Patriot, THAAD и други системи за противовъздушна отбрана. Част от тези оценки не могат да бъдат независимо потвърдени, а някои вероятно съдържат и елемент на политически натиск върху Конгреса за увеличаване на военните бюджети. Въпреки това общата тенденция не се оспорва дори от американски анализатори – запасите намаляват по-бързо, отколкото индустрията може да ги възстановява.
Тук започва по-интересната част. През последните десетилетия американската икономика изнесе значителна част от производствените си вериги извън страната. Това важи не само за потребителските стоки, но и за множество критични суровини. В резултат на това днес САЩ разполагат с огромен военен бюджет, но в някои случаи зависят от външни доставчици за материали, без които модерното оръжие не може да бъде произведено.
Показателен факт е, че в Съединените щати няма действаща търговска волфрамова мина от 2015 година. Междувременно администрацията на Доналд Тръмп предприе курс към ограничаване на използването на китайски, руски, ирански и севернокорейски волфрам в чувствителни отбранителни програми след 2027 година. Политически това изглежда логично. Производствено възниква сложен въпрос – откъде ще дойдат необходимите количества.
Търсенето на алтернативни доставчици вече се превръща в геополитическа операция. Австралия, Канада, Виетнам, Казахстан и няколко африкански държави започват да се разглеждат не просто като търговски партньори, а като потенциални елементи от нова стратегическа верига за доставки. Това обаче не става за една нощ. От откриването на находище до реалното производство често минават години. Необходими са разрешителни, инфраструктура, инвестиции, преработвателни мощности и транспортни коридори.
Точно тук се вижда една от слабостите на западния модел през последните три десетилетия. Финансовата ефективност постепенно измести стратегическата устойчивост. По-евтино беше суровините да се купуват от Китай. По-изгодно беше производството да се изнася в Азия. Докато светът беше относително стабилен, това работеше. Когато отношенията между великите сили започнаха да се влошават, същият модел започна да създава пробойни.
Китай разбира отлично този механизъм. Пекин неслучайно инвестира години наред в контрол върху добива, преработката и логистиката на критични минерали. Това е форма на стратегическо застраховане. Ако някой ден възникне сериозна конфронтация между двете най-големи икономики в света, въпросът няма да бъде само колко ракети има всяка страна. Ще бъде и кой контролира материалите за производството на следващите десет хиляди ракети.
Проблемът не засяга само САЩ. Япония, Южна Корея и Тайван също наблюдават ситуацията внимателно. Значителна част от тяхната сигурност е свързана с американските доставки на въоръжение. Ако производствените графици започнат да се удължават, това неминуемо ще засегне и съюзниците на Вашингтон. Именно поради тази причина в американските медии вече се появяват информации за отлагания на определени доставки и преразпределение на приоритетите.
Най-голямата ирония е, че спорът между Вашингтон и Пекин години наред беше представян като битка за технологии. Днес става ясно, че под технологиите стоят суровини, мини, металургични предприятия и логистични вериги. Светът на чиповете и изкуствения интелект продължава да зависи от съвсем материални неща – руда, енергия и индустриални мощности.
Американската отбранителна индустрия безспорно остава най-мощната в света. Никой сериозен анализ не предполага нейно бързо отслабване. Но също толкова трудно може да се пренебрегне фактът, че възстановяването на изразходваните арсенали се превръща в по-бавен и по-скъп процес. Войната показа не само колко ракети могат да бъдат изстреляни, а и колко трудно могат да бъдат произведени отново.
Дълго време Вашингтон гледаше на Китай като на фабриката на света. Днес все по-често се оказва, че фабриката контролира и част от суровините, без които самият американски военно-промишлен комплекс не може да работи с максимална скорост. Това не означава, че САЩ са изправени пред непосредствена криза. Означава нещо друго – че следващото голямо геополитическо съперничество ще се води не само за територии и пазари, а и за достъп до ресурсите, които правят възможна всяка модерна армия.