Сега, в навечерието на Деня на Русия, ще ви припомня за няколко герои на Съветския съюз, признати от народа и непризнати от бюрокрацията.
Денят на Русия е над всичко!
Драматичните случаи, които се описват в тази публикация, са от мирното време преди обрата в началото на 90-те години, но спокойно може да се каже, че те са актуални и днес. Защото авторът Генадий Николаевич Бочаров разкрива не само подвизите, но и обществената реакция на тях - от преклонение пред стореното до формализма на чиновническото признание – посмъртно или приживе, ако героите по чудо са оцелели. Според повечето читатели на Бочаров те са заслужавали най-високото отличие – герой на Съветския съюз, а не тези „обикновени“ знакове на отличие, с които са били декорирани.
Не може да не потрепне сърцето на който и да е читател, ще употребя една изтъркана дума - романтизмът, който лъха от тях, и обстоятелствата на подвига, могат да ни върнат нещо, което в последните години е изгубено – вярата в човека и човешкото и във възможностите му да преодолява и най-непреодолимите трудности. Включително и от морално етество. Защото, както и да се подценява и принизява човешкият род, той, моралът, е заложен в гена му и не са един и два случаите в историята, когато обикновен човек жертва най-скъпоценното - своя живот, за да живеят дори съвсем непознати му хора. И затова той понякога надскача възможностите на човешкото същество.
Най-силно впечатление от цитираните разкази на Генадий Николаевич ми направи премеждието с военния летец Юрий Козловски. Три дни след катастрофата на самолета му той с два строшени крака при почти минус 30 градуса пълзи в тундрата, към спасението. Макар всичко да е безнадеждно. Едва ли не всички спасители от съветската армия го издирват и когато все пак го откриват, жизнените му показатели са нулеви, вижте по-долу. Ампутират и двата му крака, десетки и може би стотици са направените му операции, битката за живота му продължава 700 дни. И той оцелява - не на последно място поради нечовешката си воля за живот. И продължава да работи във военновъздушните сили. За да не се случат на колегите му летци изпитанията, от които той излиза наистина по чудо.
Прославеният маршал А. Н. Василевски „поставя Юрий Козловски редом с Алексей Маресиев“.
“Обратът”, Съветска публицистика, 1986/1987 г., съставител Кеворк Кеворкян, предговор Николай Петев, изд. “Народна младеж”, 1988 г.:
Генадий Бочаров
“Колко струва подвигът?”
Обръщам се към тези, които присъждат наградите.
Причините, които ме карат да се захвана с тази тема, са две.
Първата е обществената атмосфера в страната.
Втората – писмата на читателите – стари и нови, които безмълвно се трупат върху бюрото ми и изискват нещата да бъдат назовавани с техните имена.
В какво се състои проблемът?
Дълго време на страниците на „Комсомольская правда“ и „Литературная газета“ публикувах очерци за поведението на човека в сложни, изключителни ситуации. Героите бяха много. Ще назова само някои имена. Стюардесата Надя Курченко, загинала при опит да защити пътниците и екипажа на самолет АН–24, отвлечен от терористи в Турция; миньора Игор Логода, пожертвал живота си за спасяването на свой другар при взрив в шахта на мина; полковника от военновъздушните сили Иван Жуков, върнал на земята обречен изстребител – прехващач; космонавтите Вячеслав Зудов и Валерий Рождественски, чийто кораб „Союз-23“, както е известно, при нощно кацане падна в езерото Тенгиз и спускаемият апарат дванадесет часа беше под леда; войника Николай Чепик, извършил подвиг в неравен бой в Афганистан...
Публикациите имаха широк отзвук. Писмата наброяваха десетки хиляди. Искам да подчертая, че писмата на хора, развълнувани от нечий подвиг, са едни от най-точните социологични сеизмографи. Но наред с възхищението от подвига, укрепващ духа на човека, в писмата звучаха и други мотиви. Читателите изразяваха недоумение и несъгласие с награждаването на някои герои, смятаха, че човек, извършил истински подвиг, е достоен за по-висока награда от тази, за която е бил представен. И също така категорично възразяваха срещу награди, присъждани на хора, които с нищо не са ги заслужили.
Сега много се говори за псевдоорденоносците. Повечето от тях вече се почувстваха неудобно. Тези, чиито ревери до вчера бяха обкичени със звезди и ордени за провалени петилетки, за милиони тонове мокър ориз, за съществуващ само на хартия памук, за дълголетие, сега скриха наградите. Може би от срам, може би от страх.
Ситуацията наистина е сложна: дори осветената от великата история и от изключителни дела Златна звезда на героя вече, струва ми се, се нуждае от нов безупречно чист герой. Хората са тези, които във всички времена градят авторитета на наградите. За съжаление те са и тези, които го подронват.
Сега – за главното. За това, че оценката на истинския подвиг от официалните инстанции и от общественото мнение не съвпада. За случаите, когато това разминаване е смайващо: ако подвигът на героя надвишава обичайните ни представи за възможностите на човека, мисля, че точно тогава критериите трябва да са особено близки, ако не и еднакви, идеално общи.
На 16 февруари 1983 г. „Литературная газета“ публикува очерка „Какво може човекът“. В него разказвах за драматични събития в Ереван: препълнен с пътници автобус беше паднал във водата от бетонната стена на язовира. Разказвах за многократния световен шампион по подводно плуване Шаварш Карапетян, случайно намиращ се близо до мястото на произшествието. Писмата, с които редакцията бе затрупана, изненадваха не с броя си. Не! По-голямата част от тях бяха колективни. Но ето какво беше странното. Пишеха ни цели бригади, цехове, смени, класове, военни поделения, улици и, естествено, семейства. Тези писма бяха поразителни, те продължават да пристигат и до днес, четири години след публикацията.
„Извършеното от Шаварш Карапетян – пише семейство Никитини от Москва, е не просто подвиг. Не е обикновена героична постъпка. Шаварш двадесет пъти се е гмуркал на девет метра дълбочина, двадесет пъти е рискувал живота си и е спасявал живота на непознати, чужди хора. Кръвта му е изтичала – краката му са били нарязани от стъклата на автобуса, - но той не е обръщал внимание. И накрая – той е знаел, не може да не е знаел, че с кариерата му на знаменит плувец е свършено. Той не може да не е почувствал, че изразходва сили за много години напред. Така и станало – не издържали, скъсали се мускулите, нарушил се ритъмът на сърцето. Това не е просто подвиг – това е най-висше благородство, пример за милосърдие и самоотверженост. Шаварш е истински Герой!“
„Събитията, станали на Ереванския манастир, ни потресоха. Но не толкова с трагедията си. Защото за съжаление в нашия живот има много драми. Порази ни подвигът на Шаварш. Дори и богатир трудно би се справил с това – да измъква от ледената вода зашеметените от удара и от ужас хора. Дори и богатир. Но ние мислим, че никаква физическа сила не би могла да се прояви така мощно, ако този човек не притежаваше друга сила, силата на духа. Неговото благородство е прекрасно. И за съжаление се среща рядко. Шаварш заслужава най-високи почести. Соболев, Бадов, Смирнов и други, град Куйбишев.“
„В очерка е написано: дори само една преждевременна смърт е загуба за целия човешки род. Шаварш не позволи на случая да отнеме цели 20 живота. Ето стойността, с която се измерва повдигът на младия комунист. В очерка е написано още: най-голямата награда за героя е животът на спасените. Съгласни сме! Но има и други награди – на страната, на обществото. Розов, Селезньов, Юсупов, Паин и др., Москва“.
„Подвигът на Шаварш ни сгря. Сгря цялата земя. Това спонтанно възникнало чувство на взаимна връзка между хората не може да се опише. Шаварш Карапетян е истински герой. Игнатова, Юмну, Каршина и др., гр. Ломоносов“.
„Драмата отмина, но подвигът на Шаварш трябва да остане в паметта ни завинаги. Молим Президиума на Върховния съвет на СССР да присъди на Ш. Карапетян званието „Герой на Съветския съюз“. По поръчение на колектива, 25 подписа, Тернополска област“.
„Аз съм ветеран от войната, полковник от запаса. Знам, че ако санитар за един час изнесе от бойното поле 20 тежко ранени, той ще бъде награден с най-високото отличие на родината. Шаварш е действал не по заповед на по-старши, не при изпълнение на служебните си задължения. Действал е по заповед на сърцето си, по заповед на партийната си съвест. Той е достоен за званието „Герой на Съветския съюз“. М. Шейнин, Чернигов.“
„Все още не обръщаме нужното внимание на духовния свят на човека. Поощряваме само деловите успехи в създаването на материални и научни ценности. В резултат на това се формират хора, чийто жизнен идеал са полираните мебели, кристалът, колата, вилата. Корените на вещопоклонничеството и еснафството са дълбоки. Време е да започнем решителна борба с това зло. От тези позиции безкористният подвиг на Шаварш трябва да влезе в учебниците по етика на нашите деца и нас самите. Мислим, че Шаварш е достоен за званието „Герой на Съветския съюз“. Научни сътрудници, 25 подписа, Ленинград“.
„Според легендата Херакъл е извършил 12 подвига. Шаварш – 20. Той е Герой! В. Тутанова, участничка във Великата отечествена война.“
„Сега навсякъде говорят само за Шаварш. Хората се възхищават от подвига му, от силата на духа му. Синът ми Володя, той е на 15 години, изряза от „Литературная газета“ снимката на Шаварш и я закачи до снимките на Гагарин и Висоцки. Каза ми: Мамо, четвъртата снимка, ако съм достоен, ще я закачиш ти. А. Тарапак, Кривой рог.“
„Шаварш, спасявайки 20 души, е извършил не спортен, а нравствен подвиг. По своята изключителна морална сила този подвиг се равнява на подвизите на съветските хора през военните години. Неговият пример има огромно възпитателно значение. Трябва да се постави въпросът за присъждането на Шаварш на званието Герой. Г. Цовялов, член на КПСС от 1940 г., участник във войната, кандидат на педагогическите науки, Москва“.
[...]
Наличието на десетки, дори стотици подписи под подобни писма е поразителен факт. Хората са с различна възраст, опит, отношение към живота, съдба – а в този момент са единодушни. Обединява ги общият порив, общото настроение, общото възхищение от нечие благородство, от нечие човешко извисяване. Подвигът ги събира под един покрив, под едно знаме. Не клюката, не анонимното писмо, не жалбата или съдът. А подвигът!
И този момент хората като никога са истински красиви.
Не съм чувал за нито един случай през последните 20 години, когато мнението на хората за оценката на подвига и героя да е било така единодушно.
От трибуната на ЮНЕСКО бе съобщено за подвига на Шаварш. На него беше наречена една от малките планети на Слънчевата система. Хиляди деца се обединиха в отряди „Шаварш“.
Подвигът на Карапетян бе отбелязан и с официална награда – с ордена „Почетен знак“. В Указа на Президиума на Върховния съвет на СССР е казано: „За мъжество и самоотвержени действия при спасяване живота на хора“.
Бяхме затрупани от нов мощен поток писма. Защо?
Никой, нито един читател, не се изказа лошо за ордена. Напротив, всички подчертаваха, че той е достоен, че с него са наградени десетки хиляди, които справедливо се гордеят. Гордея се и аз. Аз, който не съм спасил нито един човешки живот, бях навремето награден с „Почетен знак“ в Георгиевската зала на Кремъл. Повтарям, никой не е обиждал ордена. Ставаше въпрос за друго – за бюрократичния, формален подход към наградата на Шаварш. За незачитане мнението на хората. За недооценяването на извършеното от този необикновен човек. Необикновен герой. Защото, както е известно, след знаменития подвиг той извършва още един, приключил за него с реанимация: участва в борбата с огъня при пожара в ереванския спортно-концертен комплекс. Също така е известно, че преди събитията на язовира Шаварш е спасил живота на дете на един планински път в Армения.
Официалната оценка за подвига на Карапетян читателите смятаха за грешка. Ето няколко характерни реда от писмата: „Всяка награда е почетна, но тя трябва да съответства на степента на извършеното, да пробужда у хората героя, да ги вдъхновява за подвиг. Нашето общо мнение е, че Шаварш е достоен за званието „Герой на Съветския съюз“. Знаем, че не е лесно да бъде преразгледано решението, но в името на справедливостта, в името на бъдещето, това трябва да се направи. А. Зигер, майор от запаса, участник във Великата отечествена война.“
Да, всички награди на отечеството са почетни, но рангът на ордените е различен. И това е нормално. Ненормалното е, че съществува някаква тайнственост при предлагането на награда. Всъщност, никога не се е водил откровен разговор на тази тема, защото той се смята за некоректен, твърде деликатен. И до известна степен аморален. И сякаш е по-морално хиляди писма – страстни, чисти, развълнувани – да се въртят в затворен кръг, за не могат да повлияят на нищо, да не засягат никого, да се обезсмислят... Или е по-нравствено? Но понякога се изопачават понятията морал и нравственост.
Някои читатели твърдят, че у нас не е имало обществено мнение и оттук идват много от проблемите ни.
Струва ми се, че това не е вярно. Обществено мнение винаги е имало. Лошото е, че невинаги е било вземано предвид. А в дадени моменти изобщо не са се съобразявали с него.
Дойде време внимателно да се вслушаме в думите на народа. Включително и за такова политически важно нещо, каквото е награждаването на особено отличилите се. Ордените и медалите – по идея – се връчват от името на народа. Затова народът трябва сам да решава. Награждаването, както и всичко останало в наше време – също трябва да става в обстановка на пълна гласност, а не при затворени врати. В края на краищата от какво да се притесняваме, щом награждаваме по достойнство?
Често се срещам с Шаварш. Той и досега се тревожи, че по време на спасяването на хората изкачил на повърхността вместо човек седалката на тролейбуса – объркал се от бързане и от лошата видимост във водата. Загубил 20-25 секунди, през които някой е загинал. Да, съвестта не му дава покой. А бюрократът не се тревожи от такива неща. Той се отнася към подвига на Карапетян така, сякаш героят е измъкнал от дъното не 20 души, а 20 седалки. [...]
Веднъж присъствах на интересна сцена. Отговорен работник в една висша държавна инстанция, седнал зад сметачна машина, пресмяташе ордени и медали. Попитах го какво прави. Той простодушно отговори: „Разпределям ги: 30 броя ордени „Ленин“ за Узбекистан, 10 – за Латвия...“[…]
„Комсомольская правда“ публикува очерка ми „Непобедимият“. Герой на очерка е младият комунист, военният летец Юрий Козловски. Нито един материал, разказващ за човешкото мъжество и сила, не ми се е удавал така трудно, както този. Това, което беше преживял и преодолял Юрий Козловски, беше невероятно. И задачата ми беше да накарам милиони читатели да повярват. Трябваше да се възстанови всяка подробност, всяка чертичка от задбайкалската драма. В това ми помагаха всички – и летците, и лекарите, и работниците от щабовете.
Ще повторя най-важните моменти от тази история: свръхзвуков изтребител претърпява катастрофа над тайгата. Заповядват на летеца да напусне обречения самолет. Юрий Козловски катапултира. Приземяването не би могло да бъде по-лошо – открито счупване на двата крака, най-безлюдното място в тайгата, студ минус 27 градуса. Самолети и вертолети три дни търсят летеца.
Неуспешно.
Три денонощия, ден и нощ, останал без кръв, в разкъсан летен комбинезон, Юрий Козловски пълзи по замръзналата, суха, без нито една снежинка земя. Три денонощия студ, жажда, глад. Три денонощия невероятни болки – краката си може само да влачи, тялото придвижва с помощта на ръцете. Три денонощия отчаяна борба със смъртта, дебнеща го на всяка крачка.
Той разбира, че целта на човека непременно да оцелее не е всесилна. Разбира, че резервите на човека лесно се изчерпват. Може да живее само този, който осъзнава своя дълг пред живота. А летецът е длъжен да оцелее. Длъжен е да оцелее и да изпълни дълга си – да разкаже за самолета, за да спаси онези, които ще летят утре. Той се бори със смъртта, отчаянието и болката и пълзи към хората.
Той разбира, че да се живее без чувство за дълг може, но да се оживее – не. Пълзи, губи съзнание, идва на себе си и отново пълзи.
...Когато е докаран в болницата, състоянието му е критично: температура на вътрешните органи 33,2 градуса. Артериално налягане няма. Загубата на кръв е около два и половина литра. Общо измръзване и открито счупване на краката.
Тридесет и два дни е в реанимацията. Ампутират му двата крака. Следва реампутация, допълнително отрязване на крайниците. Отказват да работят бъбреците, ръцете. Най-добрите военни лекари са командировани в Чита. Министърът на отбраната, главният маршал на авиацията, другите военачалници постоянно са във връзка с болницата. Всички следят усилията на лекарите. И идва моментът, в който лекарите получават най-важната помощ – от Козловски. Той отново се включва в борбата. Почти от нула, но се включва!
Седемстотин дни и нищо, десетки нови и нови операции в легендарната ленинградска академия „Киров“. Седемстотин дни и нощи в опити да се преодолеят най-тежки усложнения, следствие от пълзенето в тайгата.
Той побеждава смъртта. Укрепва, научава се да ходи. Връща се към живота стремително и жадно. Отново може да лети! Той прояви велика воля, любов към живота, душевна сила. Но връх на мъжеството беше отказ от любимата му работа. Той нямаше да може да лети както преди – в съвременната авиация са нужни напълно здрави хора. А да лети лошо не искаше.
Той беше разбрал, че най-лошото, което човек може да си позволи, е снижаване на висотата, която вече веднъж е постигнал в работата си.
И започна да работи в авиацията на земята. Да работи със същата самоотверженост, с която работеше в небето. Работи и днес.
Знам, че човек както живее, така и се бори за живота. За своя и за чуждия. На това ме научиха моите герои. Хората също чувстват това. Юрий Козловски след отпечатването на очерка получи повече от 10 хиляди писма. Върху пликовете на много от тях сияеше адрес: „Москва, за Непобедимия“.
Ето редове от тези писма:
„Ние, учениците от девети клас, не обсъждахме очерка, а мълчаливо се разотидохме, потресени от случилото се и прекланяйки се пред величието и огромното мъжество на този човек. СУ № 41, Ставропол“. [...]
„Скъпи, Юрий. Аз съм на 50 години, но от теб се уча на твърдост. Благодаря ти, че показа истинска сила. Такива примери са нужни не само на младите. И. Петухов, Субинка“.
„Не се страхувам да си призная, че вие ми дадохте заряд за цял живот. Наташа Волкова, Ленинград“.
„Знам, че каквото и да се случи с моята страна, в нея винаги ще има силни и храбри хора, готови веднага да й помогнат. Един от първите ще е Юрий Козловски. Л. Волжина, Курск.“
„Колко е хубаво, че такива хора са способни да развълнуват милиони сърца! Колектив от тролейбусното управление, Кременчук“.
Тези редове са нищожна част от многохилядната поща. Написани са и хиляди ученически съчинения. В Центъра на всяко от тях е Юрий Козловски. [...]
Подвигът е извършен. Хората са го оценили. Остава съвсем малко: да се уважи общественото мнение и героят да бъде увенчан със знак за отличие, да бъде официално признат.
Но дори и за това не сме готови. Юрий Козловски не е награден достойно. Прибързаната служебна награда не може разбира се да се сравнява с извършения подвиг. С отзвука, който неговото мъжество имаше в сърцата на хората. Спомням си думите на легендарния военоначалник, два пъти Героя на Съветския съюз, маршал А. Н. Василевски, че той „поставя Юрий Козловски редом с Алексей Маресиев“.
Животът си тече. Юрий досега не се е обърнал с молба към нито една инстанция. Не му е идвало на ум. Но защо не се сетят тези, чието задължение е грижата за благополучието на хората? Включително на тези, които са проявили героизъм, увреждайки при това здравето си.
Не съм чувал за случай, в който на някого от героите, за които съм писал и на които после пишат другите – пишат, търсейки подкрепа или просто човешко разбиране – да им е позвънил да речем председателят на градския изпълнителен комитет и да е попитал: как сте? Как сте със здравето? Имате ли проблеми? […]
Всичко трябва да съвпада: думите и делата, моралът и политиката, достойнството на наградата и човешкото достойнство.[…]
* * *
В обществото не може да има два морала, две нравствености – народна и чиновническа. Не може, но съществуваха. Макар и взаимно отблъскващи се, опровергаващи се, те съществуваха с десетилетия. И на мнозина вече им се струваше, че така ще бъде винаги. Но сега се вижда краят на това ненормално положение. Настъпва времето на единен, общ за всички морал. Морал, който с еднакви мерки за справедливост ще оценява както обикновения човек, така и най изтъкнатите, най-добрите. Тези, които не на думи, а на дело ще го покажат без заповед, без принуда, без корист, а в името на утвърждаването на човешкия дух. Тези, които самият народ ще нарече герои, утре и тези, които (без да обръща внимание на нищо) нарече герои вчера. С тази надежда, с това убеждение завършвам обръщението си към тези, от които зависи съдбата на наградите. Макар че, честно да си кажа, така и не знам от кого зависи всъщност.
* Черно на бяло
