Доста невероятно звучи, но е факт. Вече изминаха повече от сто години от времето когато партийното и държавно ръководство на Съветския съюз започва да си блъска главата с милионите евреи, пръснати по цялата му територия, така че да престанат да бъдат проблем и да се прекратят антиеврейските настроения, и да си го кажем направо, ужасни издевателства над евреите. (Само по време на гражданската война е имало убити над 200 хиляди евреи).
Един такъв проект, който в днешната политическа обстановка звучи като фантастика, е решението на съветското ръководство да се създаде еврейска държава в Крим със столица Одеса. То получава и международна подкрепа, както ще прочетете по-долу, включително и мощни финансови инжекции от международни еврейски организации – само от една от тях се получават всяка година по милион и половина долара – крупна за времето си сума. Но реакцията на местното население е отрицателна и Сталин насочва погледа си към Сибир, към Биробиджан. И на тая идея й минава котка път, голяма част от еврейското население се преселва след 1945 г. в новосъздадената държава Израел в Палестина, да отбележим с изключителната подкрепа включително и военна, на Съветския съюз, че и на България. Но това е друга тема.
Днес ви предлагам едно задълбочено изследване върху неосъществената кримска идея. (Как ли биха реагирали на нея вчерашните и днешните бандеровци, на които антисемитизмът е част едва ли от генетичния им код - не ми се мисли дори).
Автор на публикацията е професорът от Кримския университет Могаричов К.Ю. Интригуваща е съдбата на Константин Юриевич, роден е през 1964 г., има три гражданства – съветско, украинско и след 2014 г. руско. Автор е на стотици публикации, включително и археологически. Който се интересува за повече подробности от изследването му за Кримската идея, може да се зарови в него по-долу.
Към въпроса за дискусия по повод на еврейската автономия в СССР: 1920-те години
К.Ю. Могаричёв, Крымскиий федеральный университет им. В.И. Вернадского, Симферополь
[…]Авторът на статията уточнява редица детайли, свързани с т.нар. “Кримским проект”, чието обсъждане предшества създаването на Еврейска автономна област в Далечния изток през 1934 г.
На XII конгрес на ВКП(б) (април 1923 г.) в СССР е провъзгласена нова национална политика, която в историята е прието да се нарича коренизация. Смисълът й се заключава в компромиса на болшевишката власт с националното движение на народите, живеещи на територията на СССР. В съветското ръководство се налага представата, че живеещите в страната националности трябва да съставят федерация - “семейство на пролетарските народи”. При това всяка нация задължително трябва да има собствена територия, език, култура и елит. Както отбелязва Ю.Л. Слезкина, такъв подход може да се славни с живеенето в комунална квартира, където за всяка националност се предполага свой “отделен ъгъл”: автономия или република чиято територия даденият народ ,може да нарече своя [1, c. 330].
Що се отнася до “еврейския въпрос”, както е известно отначало масата болшевики сипатизират не на сионизма, а на равното и частично въплъщаване на идеята за еврейска екстериториална автономия на територията на Украйна (в периода на Украинската народна република) и на Литва. Така не се получава, че еврейският народ, който в СССР няма своя “историческа територия”, се извежда извън рамките на политиката за коренизация. Да отбележим, че Сталин - един от основните инициатори на новата национална политика - не смята евреите за нация: та нали те не разполагат с общност на територия, икономика и език. След К. Маркс Сталин заявява за неизбежността на асимилацията на еврейското население в бъдеще. Като цяло за болшевишките лидери термините “националност” и “нация” се различават твърде слабо, често подменяйки се един друг.
За да бъдат вписани евреите в парадигмата на новата национална политика, някои съветски ръководители - главно от еврейски произход, издигат активно на различни нива едни или други варианти за “устройване” на евреите в СССР. Най-известен сред тях е бил т.нар. “Кримски проект”, предполагащ създаването на еврейска автономия въз основа на еврейската селскостопанска колонизация. Обаче, въпреки относително успешното реализиране на социалноикономическите компоненти на проекта (създаване на еврейски селскостопански селища), е било решено да се откажат от политическата част в полза на създаването на еврейска автономия в Далечния Изток (1934 г.).
В настоящата статия е направен опит за комплексен анализ на разгърналата се през 1920-те години сред висшето партийно и съветско ръководство дискусия по повод на проекта за създаване на еврейска автономия в СССР. В историческата наука даденият проблем практически не е разработен. Отделни нейни аспекти са отразени в редица трудове на Е. Бенямини, Г.В. Костирченко, Й. Декел-Хена, М.Г. Агапов, А. Зелцер, Ц. Гителман и някои други учени. Историографията въпроса преди това разгледахме в отделна статия .
Идеята за превеждане на еврейското население на селскостопански релси не е била нова и нещо повече - не е била болшевишко изобретение. Още в началото на ХІХ в., в периода на властването на Александър I, на територията на съвременна Южна Украйна като експеримент са били основани няколко еврейски села. В периода на Гражданската война в средите на болшевиките се е разглеждала идеята за създаването на еврейска република на територията на Беларусия. Вярно, за тази инициатива е известно само това, че я е имало. В началото на 1920-те години в севера на Кримския полуостров са създадени редица ционистки селища, които играят ролята на “тренировъчни лагери” за бъдещото преместване в Палестина.
Историята конкретно на “Кримския проект” започва през 1923 г. с докладна записка на съветския журналист Абрам Брагин, която в историографията е получила названието “Меморандум на Брагин”. В този документ за пръв път е изказана идеята за създаване на еврейска автономна единица. Според замисъла на Брагин, районите в Северен Крим и Южна Украйна, а също част от Кубан, чак до границите на Абхазия е трябвало да станат бъдещата еврейска автономна област със столица Одеса. Предполагало се е социална база на автономията да станат еврейските селяни. Авторът определя, че такава автономна обаст ще бъде учредена за Х годишнина на Октомврийската революция (1927 г.). През 1924 г. този документ е бил публикуван от Еврейската телеграфна агенция и получава широк отзвук в световната преса (например, намира отражение дори на страниците на The New York Times. Но ако както вътре в страната,така и в чужбина реакцията на проекта за селскостопанска колонизация като цяло е била положителна, то идеята за провозгласяване на еврейска автономна единица територията на Южна Украйна и Крим предизвиква отрицателни отзиви.
През 1925 г. сред членовете на Комитета по земеустройство на еврейските трудещите (КомЗЕТ) вече се формира консенсус по въпроса за териториалната автономия . Той е изразен във формата на служебна инструкция за сътрудниците на КомЗЕТ, която е съставена (по предположения) от секретаря на комитета Абрам Мережин. Формулировките в инструкцията са твърде внимателни. Заявява се, в частност, че създаването на еврейска териториална автономия е възможно и дори желателно, “при наличието на компактно еврейско мнозинство на територията”. Предполага се, че посочената автономия трябва да възникне при същите условия, както и при другите национални формирования на територията на СССР. Доколкото обаче евреите живеят разпръснато, то еврейската автономия ще възникне веднага щом бъде отделена подходяща територия, където еврейското земеустройство ще постигне относителен успех. В същото време “подходящата територия” не е конкретно обозначена, а самият лозунг за автономия не трябва да се използва. Всъщност, консенсусът за необходимостта от еврейска република е изразен от един от членовете на Обществото за земеустройство на еврейските трудещи се (ОЗЕТ): “трябва да се върши работа, а след това да се говори”. Лозунгът за еврейска автономия не е бил издиган и при пътуванията на чиновници от ОЗЕТ зад границата на СССР с цел да се събират средства за еврейската селскостопанска колонизация. Същият Абрам Брагин в отчета за едно такова пътуване отбелязва, че е бил принуден всячески да избягва въпросите за еврейска република. Юрий Ларин, един от главните идеолози на “Кримския проект”, през 1925 г. заявява, че еврейската република не си поставя за цел колонизация, допуска обаче такава възможност при успешно заселване на плътни територии и при “желание на колонистите”. Сравнявайки този проект с ционизма и териториализма, той подчертава, че за разлика от заселването на Палестина или от Угандийския план, първият не е реакционен, а е принос в строителството на Съветската държава. При това той не зачерква територията на потенциална еврейска република.
Влас Чубар, председател на СНК УССР, на IX Всеукраински конгрес на Съветите внимателно поддържа стремежа за създаване на еврейски национално-териториални единици, отбелязвайки, че “не би било лошо да се създадат еврейски райони или дори области”, само в рамките обаче на съблюдаването на общосъветския принцип за формиране на национални територии”. В същото време той като цяло се отнася скептично към идеята за еврейска република Именно на неговите думи обаче често се позовават представителите на ОЗЕТ и КомЗЕТ като аргумент, подкрепящ техните собствени стремежи. Затова извадка от изказването на този съветски функционер е била публикувана в първия брой на сборника “Еврейски селянин”. Ще отбележим, че привържениците на еврейската национална автономия на територията на СССР - колкото и да е парадоксално - са записвали Чубар в своите редици. През 1925 г. с цел да се намери територия за бъдещата еврейска автономия - и като развитие на “Кримския проект” - се оформя идеята за създаване на еврейска република на територията на Кубан. Т.нар. Приазовска Еврейска автономна област е трябвало да бъде организирана на територията на “приазовските ниски брегове”, за което се е предполагало да се изсуши тамошната блатиста местност.
1926 г. става апогей в дискусията за “Кримския проект”. През февруари завършва работа тъй наречената комисия на Ларин при ЦК на ВКП(б), която ръководи лично М.И. Калинин. Тази комисия е трябвало да обследва територия за бъдещо компактно разселване на съветските евреи и съответно - за бъдещото компактно разселване на съветските евреи и за формиране на предполагаемата еврейска автономия. По резултатите от нейната работа е било прието решение с внимателната формулировка: “да се държи курс към възможността за създаване на еврейска автономна единица при благоприятни резултати от разселването”. Освен това, пак тогава идеята за еврейска национална автономия, чийто фундамент трябва да станат еврейските преселници, поддържа и Сталин. Предполагало се е територия на бъдещата автономия да бъдат направени Северен Крим (бившите Евпаторийски и Джанкойски околии), към които впоследствие трябва да се присъединят споменатите вече приазовски ниски брегове на източния бряг на Керченския пролив. Юрий Ларин смята, че като резултат там ще възникне Северокримска еврейска автономна република. В Крим обаче въпросът за национално-териториално решение не се обсъжда публично. Така например, функционерът на ОЗЕТ Исаак Рашкес през април 1926 г. е бил принуден да се оправдава за това, че в изказването си на Всекримската еврейска безпартийна конференция е засегнал въпроса, свързан с организирането на еврейска автономия.
Първият конгрес на ОЗЕТ, състоял се на 15– 20 ноември 1926 г., става важен етап в решаването на въпроса за създаването на еврейска автономия. Той е бил сред ключовите въпроси на конгреса, но не най-главният. Знаково става изказването на “всесъюзния староста” М.И. Калинин на 17 ноември 1926 г., което е било публикувано в много съветски и чуждестранни издания. В чужбина то получава названието “декларация на Калинин”. Михаил Иванович уверява събралите се, че поддържа еврейското земеустройство на територията на СССР, а от друга страна отбелязва стремежа за национално запазване на еврейския етнос. Той за пръв път на официално ниво изказва идеята за създаване на “еврейско отечество” вътре в СССР като резултат от селскостопанската колонизация. Именно това би довело до приравняване на евреите към останалите националности в Съветския съюз. В заключителното слово на конгреса Ю. Ларин подчертава, че правителството дава указание за “създаване на национална територия на земеделска основа”.
Речта на “всесъюзния староста” провокира на конгреса мащабна дискусия по въпросите на еврейската териториална автономия между - както ги нарича Ц. Гительман -”националистите” или “национал-комунистите” (последователни привърженици на еврейската република), “неутралните” (привърженици на вече споменатия консенсус) и “еврейските комунисти” (противници на еврейската автономия в СССР. При това в много отношения Абрам Брагин провокира ожесточения спор. Именно той предлага да се издигне лозунгът “Еврейска република” като крайна цел на дейността на ОЗЕТ. Внимателно го поддържа секретарят на еврейската секция на ВКП(б) Естер Фрумкина и един от членовете на президиума на ОЗЕТ - Самуил Вейцман. Освен тях, това искане, естествено, поддържа и Юрий Ларин.
От страна на “неутралните” на споменатите участници в конгреса опонира членът на централното бюро на еврейската секция на ВКП(б) Арон Вайнштейн, който смята, че не следва да се издига такъв лозунг на преден план, а еврейската република ще бъде организирана веднага щом се появят съответните условия и бъде създадена за нея “реална почва”. “Неутрален” е бил и председателят на еврейската секция на ВКП(б) Александър Чемериски, който обвинява Брагин в “национал-комунизъм” и “смяна на приоритетите”. Повтаря го и А. Кантор, нарекъл Брагин “любител на гръмките лозунги”. Привържениците на бързо създаване на еврейска автономия са били критикувани и за това, че с лозунгите за “републиканизъм” искат да “възбудят” еврейството зад граница, такъв подход обаче би противоречал на линията на партията.
Като пример за позицията на “еврейските комунисти” може да се посочи мнението на бъдещия ректор на МГУ Цви Фридлянд. Той смята, че аграризацията и индустриализацията на еврейското население не носи никакъв национален компонент и е чисто социална (“комунистическа”) инициатива. А Брагин е обявен за “чужд елемент”. Позовавайки се на споменатото мнение на Карл Маркс, Фридлянд твърди, что при социализма за евреите е подготвена асимилация.
В обръщенията към конгреса се засяга също въпросът за автономията. Делегацията на планинските евреи от Кавказ в приветствено писмо до участниците в конгреса заявява, че евреите, както и всяка националност в СССР, имат право на своя автономия. Но като препятствие в това се вижда негативната политическа и икономическа ситуация, разпръснатостта на еврейския народ и слабото негово обхващане от организацията, а също - недостатъчното финансиране от страна на властта и на чуждестранните еврейски организации.
Като продължение на дискусията, възникнала на конгреса, секретарят на КомЗЕТ. А. Мережин, който там е близък до “неутралните”, през 1927 г. дава пример за противопоставянето на Владимир Жаботински и Изпълкома на Световната ционистка организация по въпросите за бъдещото устройство на еврейската държава в Палестина, казвайки, че в Палестина създаването на собствена държава е свързано с трудности, отнасящи се до създаването на собствени институти на властта, и с наличието на арабско мнозинство в страната. При това по мнението на Жаботински успехът или неуспехът при създаването на еврейска автономна единица в СССР зависи изключително от успешното разселване в рамките на еврейската селскостопанска колонизация. Председателят на КомЗЕТ П.Г. Смидович през 1927 г. добавя, че е необходимо да се търси територия, на която би могло да се строи автономия, а дотогава, докато такава територия няма и няма на нея еврейско мнозинство, лозунг за автономия по-добре да не се издига.
Още един аспект в полемиката, свързана с образуването на еврейска атономия в СССР, е формирането на еврейска съветска нация. Както бе отбелязано вече, болшевиките често не различават понятията “националност” и “нация”. Въпросът за формиране на нова еврейска нация се поставя активно, преди всичко от представителите на Еврейската секция на ВКП(б). Споменатата Е. Фрумкина твърди, че при консолидирането на еврейските маси на плътна територия трябва да възникне същата тази отсъствала преди общност на територия и икономика, и тогава еврейската нация ще може да се оформи в “пълноценното” (тоест в сталинското) разбиране. По мнението на Фрумкина - а също и на другите представители на еврейската секция - създаването на еврейска съветска нация е трябвало от една страна да стане резултат от еврейската селскостопанска колонизация на плътни земеделски масиви и да осигури изпълнението на съветската национална политика, а от друга - да направи от еврейската нация лост за външната политика на Съветската държава.
Важно е да се подчертае, че сред привържениците на “Кримския проект” от еврейски произход освен Юрий Ларин, който се позиционира повече като комунист, отколкото като евреин, повечето дейци до Октомврийската революция са били членове на различни национални партии, т.нар. “сменящи посоката”. Така например, Абрам Брагин отначало е бил член на лявоционистката партия Цеирей-Цион. Абрам Мережин също се насочва към левите ционисти. Самуил Вейцман, брат на бъдещия първи президент на Израел Хаим Вейцман и заместник-председател на ОЗЕТ, е бил член на териториялистката Еврейска обединена социал-демократическа партия, също като Исаак Рашкес. Естер (Мария) Фрумкина в миналото е била член на партията Бунд. Затова можем да предположим, че национално-териториалите проекти във вид на потенциална еврейска автономия или република са били възприемани от тях като продължение на техните национални стремежи, но вече от гледна точка на съветската парадигма за решаване на националния въпрос.
От друга страна, сред представителите на политическия елит на Съветския съюз е имало немалко противници на посоченото решение на “еврейския въпрос”. Така например, наркомът на РСФСР по земеделието Александър Смирнов нарича подобни проекти съвършено изкуствени и разминаващи се с обичайния ред за образуване на автономни области. Негативно се е отнасяло към такива проекти и ръководството на Кримската АССР. То възприема “Кримския проект” като опит да се измени националният състав в Крим и като посегателство върху титулния статус на кримскотатарския етнос. Негативно са се отнасяли към идеята за еврейска автономия на територията на Украйна и ръководителите на УССР. Те смятат тази идея за заплаха срещу републиканските институти на властта. В резултат на това сред партийното и съветското ръководство на СССР постепенно се налага разбирането, че създаването на еврейска национална териториална единица на територията на Причерноморието, и особено на Крим, е невъзможно заради негативното отношение на местното ръководство и на населението, а също заради недостига на земя. Затова търсенето на годна територия за заселване и за създаване на автономия е продължило. Същият П.Г. Смидович през 1927 г. пише, че към дадения момент територия, на която може да се строи подобна автономия, отсъства, паралелно с процесите за еврейска селскостопанска колонизация в Причерноморието е решено да се изпрати комисия за обследване на територията на Алтай за разселване на 500 хиляди преселници. През 1927 г. е изпратена комисия за обследване на Биро-Биджанския район в Далечния Изток. По резултатите от нейната работа през 1928 г. е прието решение КомЗЕТ да укрепи дадената територия. В резултат именно там през 1934 г. е образувана Еврейска автономна област. За разлика от “Кримската колонизация”, Биробиджанската от самото начало се представя като “построяване на еврейска страна”.
Така в средата на 1920-те години сред евреите-болшевики се установява определен консенсус за необходимостта да се създаде еврейска автономна република или област. Предполага се, че тя трябва да възникне в резултат на селскостопанска колонизация, при наличието на компактно еврейско мнозинство на някоя обща територия. Възникналата автономия би била израз на националната политика на Съветския съюз, който би позволил на евреите да получат “свое отечество” в рамките на интернационалната Съветска държава. Това би направило евреите равноправна нация сред другите.
Повечето инициативи, свързани с еврейската национално-териториална автономия, излизат от т.нар. “сменящи посоката” - бивши ционисти, териториалисти или бундовци, т.е. бивши членове на различни еврейски национални партии. Сред висшето съветско ръководство главен “адвокат” на такъв проект е формалният глава на СССР М.И. Калинин. При това има и опасения, че официалното провъзгласяване на лозунга за създаване на еврейска автономна република е нежелателно, тъй като може да доведе до ръст на и без това високото ниво на антисемитизма в страната. Негативна е реакцията от страна на ръководството на Кримската и на Украинската ССР. По принцип най-подходяща територия за потенциална еврейска република е бил Северен Крим, обаче въпросът е бил дискусионен до закрепването на Биробиджанския район към еврейската автономия през 1928 г. Образуването на Еврейска автономна област през 1934 г. е логично продължение на дискусията за еврейска национално-териториална автономия в съветската парадигма.
Да подчертаем, че през 1920-те години въпросът за създаване на еврейска териториална автономия не е бил ключов при обсъждането на модернизацията на дори на селскостопанската колонизация. Разселването на еврейското население на територията на Северен Крим и Южна Украйна, за разлика от Биробиджанската колонизация, никога не е разглеждан като създаване на “еврейска страна”.
Текстът е подготвен в рамките на благотворителна програма на Центъра “Сэфер” на “Академичната юдаика на постъветското пространство”, осъществявана с поддръжката на фонд “Генезис” (Genesis Philanthropy Group).
Превод от руски Велиана Христова
* Черно на бяло
