/Поглед.инфо/ В тези празнични дни, когато човечеството отбелязва един от най-значимите си празници – 9 май 1945 г., ще дам думата не на политици и военни дейци, а на видни творци на изкуството и публицистиката. За мнозина те ще изглеждат непознати, защото една значима част от живота и творчеството им като че за първи път ще се измъкне изпод жестоката цензура, за която няма нищо свято. А между тях са имената на Чарли Чаплин, Джон Стайнбек, Джеймс Олдридж, Иля Еренбург… Трагична е съдбата на писателя Дашиъл Хамет. За него в интернет може да се прочете: “През септември (1942) оповестява имената на 500 литератори, които под знамето на Лигата на американските писатели се обявяват “в подкрепа на президента Рузвелт за незабавното откриване на втори фронт”.
Осъден е през1951 г. на затвор, където чисти тоалетни.“ Защо ли, защото е комунист, а демокрацията не е за тези, които не са с властта. Дори да са създали такива произведения като „Малтийският сокол“ и да са създатели на класическия криминален роман като Хамет.
И Холивуд се включва в подкрепа на Червената армия още през 1942 г. Ето някои заглавия на филми, които са многозначителни: “Мисия Москва”, “Северна звезда”, “Песен за Русия”, “Три рускини” и “Дни на слава”.
Може би затова холивудските творци са подложени на безмилостни гонения от момчетата на Едгар Хувър.
През април 1942 г. кореспондентът на “Ню Йорк таймс” в Москва Ралф Паркър пише: “Колко бързо се е приспособил руският народ към военните условия”. […] “Всички до последния човек се стремят да направят нещо полезно за общата кауза”. […] Необходим е нов Толстой, който да опише героичната издръжливост на тези мъже и жени!”
През юни 1943 г. Орвил Прескът, “Ню Йорк таймс”: “Бързото превъоръжаване, бойните умения и завидната смелост на Червената армия може да се окажат решаващите фактори за спасяването на човечеството от нацистко робство. Дължим огромна неизразима благодарност на милионите руски войници.
А Лиланд Стоу, московски кореспондент на “Атланта конститюшън”, носител на наградата “Пулицър”: “Разочарованието на широките маси руснаци ще бъде неизмеримо. Сегашното безценно сътрудничество между съветското, британското и американското правителство би пострадало много и това ще представлява огромна катастрофа от дипломатическа, материална и психологическа гледна точка… За 13 месеца руснаците дадоха над четири и половина милиона жертви, т.е. шест или седем пъти повече от загубите на Великобритания за трите години на война и двадесет пъти повече от общия брой загинали американци през Първата световна война”. “Съветският съюз е единствената велика сила, която е незаменим съюзник за Съединените щати в тази война. Ако милионите руски войници внезапно напуснат бойното поле, няма кой да ги замени”.
Чарли
Чаплин: "Руснаци,
бъдещето е ваше!"
Февруари
1943 г.
Червената
армия и Сталинград - тези две думи
прозвучаха по целия свят, и те ще отекнат
като ехо през цялата история на
човечеството. Тези две думи завинаги
ще изпълнят сърцето на всеки руски човек
с гордост и увереност. Тези две думи са
доказателство за това, че врагът никога
повече няма да се реши да нападне вашата
родина, тъй като тези думи всяха ужас в
сърцата на вашите врагове. Тези врагове
се питат какво вълшебство притежавате,
не сте ли вие дяволи по рождение? Но
отговорът е един - вашият боеви дух,
вашата непоколебима вяра и увереност
в бъдещето на вашата велика Съветска
република станаха символ на надеждата
на всички демократично настроени хора,
които вярват в братството, които вярват
във великото бъдеще.
Русия,
ти завоюва възхищението на целия свят!
Твоите герои загинаха не напразно. В
бъдните мирни дни от сълзите и вашата
кръв ще израсне бъдещата слава на
великата Съветска република, защото
тази слава е в резултат на същата
решителност и боеви дух, които вие
проявявате сега. Нищо не може да спре
вашето настъпление!
Руснаци,
бъдещето е ваше!
Източник:
sci.house
Джон Стайнбек - “Руски дневник, Русия по време на студената война”:
[…]Надвечер дойде полковник Данченко, за да ни разкаже за сраженията за Сталинград. Беше около петдесет-годишен с обръсната глава. Носеше бяла куртка, пристегната с колан, а гърдите му бяха окичени с ордени. Разведе ни из града и ни показа къде 21-ва армия е удържала позициите и къде 62-ра армия е дошла на помощ. Носеше карта на бойните действия. Заведе ни на мястото, където е било спряно настъплението на германците и те вече не са напреднали нито крачка. Там е къщата на Павлов, която се е превърнала в национална светиня и вероятно завинаги ще остане историческо място. Къщата на Павлов е жилищна сграда. Самият Павлов е бил сержант. С още девет души отбранявал сградата петдесет и два дни и отблъсква германците, които през цялото време се опитват да я превземат, но не успяват нито да проникнат вътре, нито да пленят Павлов. Това е мястото, докъдето са стигнали хитлеристите.
Показа ни хълма, откъдето бе започнало най-голямото германско настъпление. Сега там кипеше живот.[…]
Следобед отидохме в малък парк до реката. Там в подножието на огромен каменен обелиск имаше градина с червени цветя, под които са погребани много от защитниците на Сталинград. Паркът беше безлюден, само на една пейка седеше жена, а до оградата стоеше момченце на пет-шест години и гледаше цветята. Стоя толкова дълго, че помолихме Хмарски да го заговори.
– Какво правиш тук? – попита го той на руски.
Момченцето отвърна ясно и кратко, без никаква сантименталност:
– Дошъл съм при баща си. Идвам тук всяка вечер.
В гласа му нямаше патос, детето просто съобщаваше факт, а жената на пейката вдигна глава, кимна и се усмихна. След малко двамата с детето тръгнаха през парка към разрушения град.[…]
Джеймс Олдридж
Памет и дълг
Пристигнах в Съветския съюз веднага след Сталинградската битка. На път за Москва откъм юг самолетът кацна край Сталинград[…] А Москва вече се намираше дълбоко в тила. И човек трудно можеше да си представи, че само преди малко повече от година – на 7 ноември 1941, веднага след тържествения парад на Червения площад, бойците от Червената армия са тръгвали към фронта.
Но макар и вече в тила, Москва беше военен град, сърце на страната. Оттук започваше съветското настъпление, което донесе освобождението на Русия, Украйна, Белорусия. Освен това тя беше и политически център, където се решаваха сложните проблеми на отношенията между страните от антихитлеристката коалиция: тук идваха и се срещаха държавните дейци. И ние, кореспондентите, имахме възможност да ги видим всичките: Сталин, Чърчил, Молотов, Вишински, Дьо Гол и други.
Отразявахме и двата аспекта на войната – и политическия, и чисто военния. Следвайки Червената армия през украинските степи и Белорусия, разказвахме за това, което виждахме - за опустошената от фашистите земя. Помня Ленинград почти веднага след блокадата. Градът изглеждаше почти неправдоподобен, почти безплътен. Това беше град-призрак, който въпреки всичко живееше и работеше. Оттогава съм ходил неведнъж в Ленинград. Но в паметта ми той е останал такъв, какъвто го видях по онова време, когато дори въздухът, който той дишаше, сякаш беше наситен с героичен дух.
Когато пристигнахме в Севастопол, Червената армия прочистваше околностите на града от германофашистките войски и от армиите на сателитите на хитлеристка Германия. Остатъците от германската и румънската фашистка армия, отказали да се предадат, бяха унищожени на нос Херсонес. А в самия град нямаше неразрушени сгради, нямаше жители. Останал беше само неговият празен разрушен скелет.
Същата картина видяхме във Витебск, Киев, Одеса и други градове. Ужасяващи разрушения. Безпределно мъжество на съветските хора. Нечувана жестокост на фашистите. В Одеса видяхме катакомбите, в които през тригодишната окупация бяха се сражавали партизаните. Пак там ни показаха кариера, в която фашистите събрали неколкостотин души, полели ги с бензин и ги запалили. Така се опитвали да затвърдят господството си във всяко завзето село, във всеки град.
Жан Ришар Блок
Видях ги
[…]Току-що ги видях тези 57 600! Останките от германските армии „Център". Пленниците от Витебск, Бобруйск и Минск. Хищниците, оцелели от различните капани, устроени им от Червената армия през двадесетте дни, когато тя пренесе съветските знамена от земите източно от река Сож чак на запад от Неман. Те минаха през Москва в безкрайни колони, всички тези 57 600 германски пленници от последните сражения начело с генералите. Деветнадесет генерали. И офицери, толкова офицери, че да образуват цял полк.
Отидох да ги видя както всички московчани. Огромна тълпа. По радиото я призоваха да запази спокойствие. Излишна предпазливост. Защото тълпата удиви чужденците с достойнството и въздържаността си. А кой народ е пострадал повече от германската жестокост? Наоколо ми имаше много жени, изживели окупацията. Те разказваха за педантичната бруталност, за усърдната и свирепа жестокост на германските войски. Очите на русите не са създадени за омраза. И въпреки това очите на тези жени искряха; в тях се четеше дълбока ненавист, която ще бъде предавана на бъдните поколения още с люлчините песни.
Русите са народ човечен. Те овладяха гнева си пред поваления враг. Лицата им по-скоро питаха с възмущение. Какво? Нима този безкраен поток от дрипльовци е армията, която се опитваше да завладее света? Нима тези въшльовци са расата, която твърдеше, че е родена да царува на планетата?
Лете русите се обличат с бяло платно и в светли рокли. Пръстената сивочерна река на победените течеше между два човешки бряга, сякаш целите в цветя, а тихите им, сдържани от чувството за приличие гласове се сливаха в равен шум, напомнящ повея на летен вятър.
Всички тези милиони хора само веднъж нарушиха презрителното си съзерцание. II този момент е толкова характерен за съветските хора, че си заслужава да бъде описан. Огромните блестящо сребристи миячни машини на общината се появиха, след като се източи и последната редица от колоната, и заляха асфалта с дезинфектираща течност. И тогава руският народ избухна в смях. Смехът на великана звучи някак страшно. Този смях беше признанието на московчани към техните депутати, задето изразяват чувствата на всички с толкова изящна и високомерна ирония ... И че в същото време го правят по начин, който да не бъде оскърбление за окаяните. Само в Русия може да се измисли подобно нещо.
Из „ВОЙНА“
Иля
Еренбург,16
ноември 1943 година
[…]И
по-рано съм виждал разрушения, но сега
мащабът е друг. Можеш да пътуваш с кола
от сутринта до вечерта и да не видиш
нито един оцелял град. Хитлеристите са
надминали себе си.
Пред мен е писмото
на подофицера от 283 пехотна дивизия Карл
Петерс. Той пише на някоя си Герда
Бекер: „Да,
когато предаваме някой град, ние оставяме
само развалини. Отдясно, отляво, зад теб
– навсякъде избухват взривове. Къщите
се изравняват със земята. Пламъците не
могат да погълнат само печките и комините
им приличат на каменна гора. Стига
взривът да е добър, огромните грамади
на сградите се сриват отведнъж.
Грандиозните пожари превръщат нощта в
ден. Повярвай, никакви английски бомби
не могат да причинят такива разрушения.
Ако се наложи да отстъпим до границата,
няма да оставим на руснаците нито един
техен град и нито едно село от Волга до
границите на Германия. Да, тук господства
тоталната война в нейния висш, съвършен
вид. Това, което става тук, е нещо невиждано
в световната история. Зная, че поради
тежките бомбардировки вие в родината
преживявате трудни моменти. Но, повярвай
ми, много по-зле е, когато врагът е на
собствената ти земя. Тукашното гражданско
население няма никакъв изход. Останали
без покрив, хората трябва да гладуват
и мръзнат. Пак отиваме да палим. Прегръщам
те, пиленце. Твой Карл.“
Какво
може да се добави към това писмо? Разбира
се, в Германия един такъв Карл никога
не е хвърлял фаса си на улицата, слагал
е ръкавели, за да не си протрие ръкавите,
застраховал се е не само срещу пожар,
но дори и срещу рак. Сега се наслаждава
на унищожението. Вживял се е в ролята
на Нерон. Вече не мечтае за „жизнено
пространство“. Въодушевява го едно –
да остави след себе си смърт.
[…]Минавах
покрай догарящи села. Струваше ми се,
че земята агонизира, гърчейки пламтящите
главни като пръсти. Земята издишаше
мъртва горещина. И навсякъде виждах
една и съща картина – край топлата пепел
се тълпяха хора. В тези къщи те бяха
живели, работили, вдигали сватби,
оплаквали покойници. В тези къщи е имало
стари скърцащи кревати, нащърбени маси,
скринове с булчински премени, с наследено
от деди и прадеди имущество. Немците са
изгорили всичко това, изгорили са живота
и сега жените и дечицата се греят в
студената нощ край пожарището, което
до вчера е било техен дом.
Наваля
сняг. Той покри раните на земята. Но
такива нощи за бездомните са още
по-страшни. Нали полушубите, топлите
шалове, валенките са изгорели.
И ето
че Карл Петерс се радва – обрекъл е
старците и дечицата на мъки.
Хитлеристите
напразно се опитват да говорят във
вестниците за военното значение на
„пустинната зона“. Изгорените села не
спряха руските танкове, които преминаха
от Лвов до Житомир. Червената армия е
свикнала да нощува в горите – там е
по-спокойно, няма мишени за вражеската
авиация. Руските войници са облечени
добре. На тях не им трябват къщи. Ще
загинат бабичките и децата.
Да се
мъчат беззащитните – това е целият
патос на хитлеристка Германия.
Украйна
беше прочута с ябълките си. Аз видях
изсечени овощни градини. Нима те имат
военно значение? Каква глупост! Да се
отсекат сто ябълки в селото – нима това
ще спре Червената армия?
Видях хиляди
дойни крави, застреляни от немците.
Кравата е опора на селското семейство.
Има ли крава, децата са нахранени. Немците
не могли да откарат добитъка – нямали
време. И кравите били застреляни от
автоматчици. Нека си спомним как след
Версайския мирен договор германците
недоволстваха, че им вземали кравите и
по този начин лишавали германските деца
от мляко. А сега германците убиват
кравите. Страшно е впечатлението от
тези застреляни стада, от тези
петнисто-червени крави с подути до
пръсване кореми. Нима избиването на
кравите, овцете и свинете може да спре
Червената армия? Кравата не е цистерна
с гориво. Но кравата е мляко за децата.
Смърт на руските деца! – крещи Карл
Петерс.
В Чернигов имаше църкви от
XI век. В Америка често ни наричат „млада
страна“. Но ние имаме дълга история. В
древните руски градове е процъфтявала
култура – наследница на Елада. Времето
беше пощадило чудесните църкви на
Чернигов – девет века те са стоели
непокътнати. Хитлеристите ги изгорили
за девет минути.
[..]Целият
свят говореше за чешкото село Лидице.
Та у нас има стотици и стотици такива
Лидице.
[…]Има
хора, които си мислят, че за тези злодеяния
са виновни само единици или стотици. И
аз бих искал да мисля така – по-спокойно
е да запазиш цялата си вяра в човека. За
съжаление това не е така – за престъпленията,
които видях, са виновни стотици хиляди
и милиони.
Хитлеристките войници не
само изпълняват старателно заповедите
да унищожават, те го вършат на драго
сърце, те влагат инициативност,
въображение, жар. Малцината германски
дезертьори, с които съм разговарял,
казват: „Войната е загубена“ или „Аз
искам да живея“, или „Аз имам семейство“.
Те не казват, че са възмутени от зверствата.
Те не мислят за чуждите семейства върху
пепелищата. Те са напуснали Хитлер,
подтикнати от страха, а не от съвестта.
Те не са ония праведници, заради които
господ е пощадил Содом и Гомор, те са
просто страхливци.
Иска ми се да
вярвам, че подпалвачите няма да намерят
сантиментални защитници, че виновниците
ще бъдат поставени на подсъдимата
скамейка, че милионите войници, превърнали
Европа в „пустинна зона“, десет години
ще чукат камъни и ще секат дървета. Те
може би ще възстановят градовете. Но не
ще възкресят мъртвите. Не ще възкресят
в сърцето ми предишното доверие в човека.
Аз видях земята, оставена от хитлеристите,
и никога няма да я забравя.
[…]
…
ИЗ РЕЧТА НА ПИСАТЕЛЯ ДАНИИЛ ГРАНИН В БУНДЕСТАГА
27.01.2014 г.
[…]Всички връзки на [Ленинград], на огромния мегаполис, бяха отрязани от Голямата земя, и започна блокадата, която продължи 900 дни. Блокадата бе толкова внезапна и неочаквана, както впрочем и цялата тази война – неочаквана за страната. Нямаше никакви запаси нито на гориво, нито на продоволствия, и още някъде през октомври започна карточната система. Даваха хляб с картички. А след това едно след друго започнаха такива катастрофални за града явления – прекратено бе подаването на електричество, престанаха да работят водопроводът и канализацията, нямаше отопление. И започнаха бедствията на блокадата.
Какво означава карточна система? Тя изглеждаше така: от 1 октомври даваха вече 400 грама хляб на работниците, 200 грама — на служителите, а още през ноември започнаха катастрофално да намаляват нормата при раздаването. Започнаха да дават 250 грама хляб на работниците, а на служителите и децата даваха по 125 грама. Това е къшей хляб – некачествен, наполовина с целулоза, кюспе и прочее примеси.
Никакво снабдяване с продоволствия нямаше. Наближаваше зимата и като че нарочно люта: минус тридесет, тридесет и пет градуса. Огромният град бе лишен от всякакво осигуряване за живот. Всеки ден безпощадно го бомбардираха, обстрелваха го от въздуха. Нашата част се намираше недалеч от града, можеше пеш да се стигне до самия град, до щаба на армията, и ние, седейки в окопите, чувахме избухването на авиобомбите и до нас стигаше потръпването на земята. Бомбардираха всеки ден. Започнаха пожари, горяха домовете. Защото нямаше с какво да ги гасят – нямаше вода, водопроводът не работеше – горяха с дни. И ние от фронта, обръщайки се назад, виждахме тези стълбове от черен дим и гадаехме къде какво гори.
Към декември сняг затрупа улиците и площадите на града, само тук-там оставаха пътеки за военните машини, паметниците бяха скрити под чували с пясък, заковаха витрините – градът се преобрази. Нощем осветление нямаше. Патрулите и редките минувачи ходеха със “светлици” (светещи значки – б. с). Хората започнаха да губят сили от глад. Но продължаваха да работят, ходеха в предприятията, особено във военните, където ремонтираха танкове, правеха снаряди, мини. И тук започна да се случва следното, подробности за което аз разбрах чак след войната.
Хитлер заповяда [войските му] да не влизат в града, за да се избегнат загуби в уличните боеве, където танковете не можеха да участват. Осемнадесета армия на фон Лееб отбиваше всички наши опити да пробием пръстена на блокадата. Немските войски, на практика твърде комфортно, без особен зор очакваха, че настъпващият глад и студовете ще заставят града да капитулира. Фактически войната стана не война, войната от страна на противника стана очакване, твърде комфортно очакване на капитулацията. Аз разказвам тези подробности, които са свързани с моя личен войнишки опит. И изобщо, сега говоря не като писател, не като свидетел, а по-скоро като войник, участник в тези събития, за които не се знае много. Аз имам чисто окопен опит на младши офицер, но опит, който има своите подробности, своите впечатления – достатъчно важни, защото именно те съставяха бита, плътта на събитията за всеки жител на града, а и за войниците на Ленинградския фронт.
През октомври вече започна да расте смъртността на населението. Защото при тази катастрофално малка дажба на храна хората бързо мършавееха, страдаха от дистрофия и умираха. За двадесет и пет дни през декември умряха 40 хиляди човека. През февруари от глад всеки ден умираха вече по три и половина хиляди души.
През декември хората пишеха в дневниците си: “Господи, да доживеем до трева!” – когато ще се появи зелена трева. От глад в града умряха общо над един милион души. Маршал Жуков пише в своите спомени, че са умрели 1 милион и 200 хиляди човека. Смъртта започна да участва безмълвно и тихо във войната, заставяйки града да се предаде.
Смята се, че най-голямо значение е имал гладът. Това не е съвсем така. На състоянието на хората, на тяхната психика, на тяхното здраве и самочувствие влияние оказваха студовете – отопление нямаше, липсата на вода… Аз искам да разкажа някои подробности за живота тогава, които почти ги няма в книгите и в описанията на това, което ставаше по време на блокадата в домовете, как живееха хората. Дяволът на блокадата се крие именно в такива подробности. Откъде да се вземе вода? Хората, които живееха близо до каналите, до Нева, до бреговете й, пълнеха кофи с вода и носеха тази вода вкъщи. Представете си, носейки тези ведра се качваха на четвъртия, на петия, на шестия етаж! Онези, които живееха по-далеч от водата, трябваше да събират сняг и да го разтопяват. Как го разтопяваха? Разтопяваха го върху “буржуйки” – това са такива малки железни печки. А с какво ги палеха? Откъде да вземат дърва? Чупеха мебелите, изкъртваха паркета, разбиваха дървените постройки в града…
Вече 35 години след войната ние с беларуския писател Адамович започнахме да разпитваме оцелели блокадници. Питахме как са оживели, какво ставаше с тях по време на блокадата. Имаше поразителни, безпощадни откровения. Детето на една майка умира. Било е на три години. Майката поставя трупчето между прозорците, зима е… И всеки ден отрязва парченце от него, за да нахрани дъщеря си. Да спаси поне дъщерята. Дъщерята не е знаела подробностите, била е на 12 години. А майката знаела всичко, не си е позволила да умре и не си е позволила да полудее. Впрочем, тази дъщеря пораснала и аз разговарях с нея. Тогава не е знаела с какво я хранят. Разбрала след години. Представяте ли си? Може много такива примери да се приведат – в какво се е бил превърнал животът на блокадниците.[…]
Благодаря ви.
Превод от руски Велиана Христова