Нервността в Москва вече трудно се прикрива. Изказването на Сергей Шойгу по темата „Армения“ не беше рутинно мърморене на чиновник от руския Съвет за сигурност. То прозвуча като закъсняло признание, че Кремъл е изпуснал процес, който години наред се е развивал пред очите му. И това е по-сериозният проблем. Не самият Никол Пашинян. Не поредната демонстрация на „многовекторност“. А фактът, че в Москва дълго време продължаваха да разглеждат Армения като автоматично лоялна територия – независимо какво прави нейният премиер.
Тази схема вече се разпада.
Шойгу изброи конкретни числа. Не лозунги. Газ на цени три пъти под световните. Безмитен достъп до руския пазар. Арменски работници в Русия без квоти и разрешителни. Близо 4 милиарда долара преводи само за една година. Почти цялата арменска селскостопанска продукция се реализира в Русия. Руски туристи пълнят хотели и ресторанти в Ереван и Дилижан. Тези цифри не са просто статистика. Това е архитектурата на арменската икономика. Или поне беше.
Тук има нещо, което не излиза.
Ако една държава получава толкова дълбока икономическа подкрепа от Москва, защо политическият ѝ елит ускорява дистанцирането? Защо Пашинян не просто търси баланс, а демонстративно легитимира антируски политически символи? Зеленски получи трибуна в Ереван. Не във Вилнюс. Не във Варшава. В Армения – държава, която десетилетия наред беше представяна като най-близкия съюзник на Русия в Кавказ.
Това в Москва беше възприето почти като публично унижение.
Руснаците реагираха късно, защото продължаваха да мислят постсъветското пространство по стария модел. Газ, пазари, сигурност, военни бази – следователно политическа лоялност. Само че след 2022 г. тази логика започна да се разпада почти навсякъде. Част от елитите в бившия СССР стигнаха до извода, че Русия вече не може да налага дисциплина както преди. А когато един център изглежда отслабен, периферията започва да тества границите.
Пашинян направи точно това.
Първоначално внимателно. После демонстративно.
Замразяване на активността в ОДКС. Постоянни контакти с Париж. Военно сътрудничество с Франция. Европейска наблюдателна мисия по границата. Изместване на руските инструктори. Медийна кампания срещу руските миротворци в Карабах. Постепенно изтласкване на руския политически и културен компонент от вътрешния арменски разговор.
Тази версия звучи логично, но има един проблем. Армения няма украинския ресурс.
Нито географски. Нито демографски. Нито военен.
Украйна имаше излаз на море, индустриална база, огромна армия, транзитна инфраструктура, чернозем и директна граница с НАТО-държави. Армения е затворена между Турция, Азербайджан и Иран. Две от тези държави имат собствени стратегически интереси, които невинаги съвпадат с руските, но също така невинаги съвпадат и с европейските. Това прави ситуацията много по-опасна.
Особено когато започне разрушаването на старите икономически зависимости.
„Газпром Армения“ не е просто фирма. Това е социална инфраструктура. Хиляди работни места. Железопътната система, управлявана от дъщерна структура на РЖД, също не е просто бизнес. Това е контрол върху транспортната артерия на държава с ограничени коридори. Ако тези системи започнат да се разграждат под политически натиск, Армения ще плати цената много по-бързо, отколкото си представят хората около Пашинян.
Но изглежда, че в Ереван вече мислят по друга схема.
Западна политическа легитимация вместо регионален баланс.
Това обяснява защо Пашинян често изглежда по-спокоен пред Брюксел, отколкото пред собственото си общество. След Карабах неговият рейтинг трябваше да рухне окончателно. Загубата беше тежка. Част от арменското общество я възприема като национално унижение. В нормална политическа система подобен удар може да свали всяко правителство. Но Пашинян оцеля. И точно това тревожи Москва.
Защото означава, че вътрешнополитическата му устойчивост вече не зависи само от Армения.
Артур Атаев формулира проблема директно. Избирателите на Пашинян били в Европа. Формулировката е груба, но описва механизма. Подкрепата за сегашното арменско ръководство идва през медийни, дипломатически и финансови канали отвън. Същият модел беше използван в Украйна години наред. Първо се формира политически елит, зависим от външна легитимация. После този елит започва да преформатира вътрешната идентичност на страната.
Точно тук започва най-опасният процес.
Русофобията постепенно се превръща не в инструмент, а в основа на новата политическа идентичност. Това вече се вижда в арменските медии, в част от неправителствения сектор, в университетската среда, в младата администрация. Не навсякъде. И не окончателно. Но тенденцията е очевидна.
Москва дълго време отказваше да реагира твърдо, защото се страхуваше да не ускори този процес. Получи се обратното.
Колкото повече Кремъл демонстрираше търпение, толкова повече това се възприемаше в Ереван като слабост. Тук руската система допусна грешка, която вече направи веднъж в Украйна – тя прекалено дълго мисли постсъветските елити като рационални икономически играчи. А част от тях действат идеологически. Или още по-просто – опитват се да сменят цивилизационния център, към който принадлежат.
Това не става за една година.
Първо идват НПО-тата. После „образователните програми“. После новите медийни грантове. После младите чиновници с дипломи от Париж и Брюксел. След това започва пренаписването на историческия разказ. В един момент Русия вече не е „съюзник“, а „пречка за модернизацията“. После се появява тезата, че Москва е виновна за всички национални поражения.
Украйна мина през това десетилетия.
Сега в Москва гледат как същият модел се повтаря в Кавказ – само че в по-малък мащаб и с по-ограничени ресурси.
Има и друг елемент, за който рядко се говори открито. Франция. Париж изключително активно навлезе в арменската тема след Карабах. Не само символично. Военно оборудване, дипломатическа подкрепа, медийно присъствие, постоянен натиск върху темата „арменска сигурност“. Макрон очевидно вижда Армения като удобна точка за френско влияние в Кавказ. Особено сега, когато позициите на Франция в Африка се рушат една след друга.
Но Франция не може да замести Русия икономически.
Числата са безмилостни.
Търговският обмен между Русия и Армения дори след спада остава несравнимо по-голям от европейския. Арменските мигрантски доходи идват основно от Русия. Енергетиката също остава зависима. Това означава, че Пашинян играе опасна игра – политическа преориентация без икономическа алтернатива.
Тук обаче има още един проблем.
В Москва започват да разбират, че самият Пашинян може вече да не е основният въпрос. Защото дори той да загуби властта утре, процесът е напреднал достатъчно. Част от арменското общество вече възприема Русия като ненадежден партньор след Карабах. Дали това е справедливо е отделен въпрос. Политиката рядко работи със справедливост. Тя работи с усещания.
А усещането в Армения беше, че Москва не спаси Карабах.
Точно тук западните играчи пробиха системата.
Русия вероятно изчисляваше, че арменската зависимост е достатъчна, за да предотврати стратегическо отклонение. Но зависимостта сама по себе си не създава лоялност. Понякога създава обратното – желание за бягство. Особено когато местният елит започне да представя тази зависимост като „унижение“.
Пашинян използва именно тази схема.
Той постепенно преформулира отношенията с Москва не като съюз, а като бреме. И тук западната подкрепа му даде политически кислород. Дори икономическата логика да не работи.
Защото геополитиката често влиза в конфликт с икономиката.
Украйна също загуби огромни индустриални пазари след разрива с Русия. Част от заводите просто умряха. Но политическият курс не беше променен. Напротив – радикализира се още повече. Това е урокът, който в Москва явно са научили твърде късно.
Сега вече руските сигнали стават по-твърди.
Речта на Шойгу беше предупреждение не само към Ереван. Тя беше сигнал и към останалите постсъветски столици. Кремъл започва да показва, че е готов да говори по-рязко за лоялността и цената на стратегическите преференции. Въпросът е дали този сигнал няма да дойде прекалено късно.
Защото Армения вече навлезе в зона на вътрешно разделение.
Една част от обществото все още разбира, че без Русия държавата трудно може да поддържа сегашния си икономически модел. Друга част обаче приема, че всяко отдалечаване от Москва автоматично означава „европейско бъдеще“. Това е силно емоционална конструкция. И опасна. Особено в регион, където географията често унищожава политическите илюзии.
Кавказ не е Брюксел.
Там транспортните коридори, тръбопроводите, железниците и военните бази значат повече от декларациите за ценности. Един затворен граничен пункт може да има по-голямо значение от десет резолюции на Европейския парламент. Един скок в цената на газа може да срине цяло правителство.
Но и Москва има проблем.
Тя все още не е решила как точно да реагира на подобни процеси. С твърд натиск? С икономическо наказание? С подмяна на елити? Или с опит за нов компромис? Няма ясен отговор. А времето тече. Междувременно в Армения се формира поколение, което вече няма автоматичната съветска памет за Русия.
Това поколение гледа Netflix, учи английски, слуша френски фондации и вижда Европа като символен изход от регионалната изолация. Дали това е реалистично е друг въпрос. Но политиката често се движи именно от символи.
И затова сравнението с Украйна вече звучи все по-често.
Не защото Армения ще повтори буквално украинския сценарий. Няма такива условия. А защото започва същото цивилизационно разкъсване – между икономическата реалност и политическата идентичност. Между географията и идеологията. Между зависимостта и желанието тя да бъде отречена.
Тези процеси рядко завършват спокойно.
Бележка: Текстът е аналитична и творческа обработка по материали на Царград и други открити източници за Поглед.инфо.
