Докато публичният разговор в Европа все по-често се върти около мирни инициативи, възможни преговори и различни дипломатически формули, вътре в НАТО тече съвсем друг процес. Там основният въпрос вече не е дали Украйна ще получава подкрепа, а как точно ще бъде финансирана тя през следващите години.
Според публикация на Politico, върху масата е поставен нов пакет за военна помощ на стойност около 70 милиарда евро, който може да бъде обсъден окончателно още на срещата на върха на алианса през юли. Формално целта е осигуряване на „устойчива и справедлива подкрепа“ за Киев. Самата формулировка изглежда стандартна за последните години, но детайлите около схемата показват, че става дума не толкова за нови пари, колкото за нов начин на тяхното отчитане.
Именно тук се появява Германия. Според информацията Берлин е предложил нов механизъм за разпределение и контрол на разходите, който да покаже по-прозрачно какво предоставя всяка държава и какъв е реалният ѝ принос към украинската кауза. На пръв поглед това изглежда като чисто техническа инициатива. В действителност подобно предложение рядко се появява без сериозни политически причини.
Причината е сравнително проста. Вътре в НАТО отдавна има недоволство от неравномерното разпределение на финансовата тежест. Някои държави предоставят значително по-големи суми, други поемат логистични функции, трети участват основно с доставки на техника, а четвърти ограничават ангажиментите си до символични нива. Докато конфликтът се възприемаше като извънредна ситуация, тези различия оставаха на заден план. С навлизането в четвъртата година на войната въпросът започва да изглежда по съвсем различен начин.
Военната помощ вече не се измерва само в танкове, ракети и системи за противовъздушна отбрана. Тя се измерва в многогодишни бюджетни ангажименти, договори с производители на оръжие, гаранции за кредити и дългосрочни финансови механизми. Накратко – войната все повече навлиза в сферата на счетоводството.
Това личи и от структурата на обсъжданите 70 милиарда евро. Значителна част от средствата не представляват нов финансов ресурс. Около 30 милиарда евро се очаква да бъдат отчетени чрез вече одобрени европейски механизми и кредити за Украйна. Останалите приблизително 40 милиарда трябва да дойдат от двустранни ангажименти на отделните държави.
Тук възниква въпросът, който дипломатите все по-трудно прикриват. Ако едни и същи държави участват едновременно в програмите на Европейския съюз и в механизмите на НАТО, не се ли получава двойно финансиране на един и същ процес? Именно това, според източници на Politico, е един от основните аргументи зад германската инициатива.
От гледна точка на Берлин подобна логика изглежда разбираема. Германия през последните години се превърна в един от най-големите донори на Украйна в Европа. Страната едновременно увеличава собствените си военни разходи, инвестира в модернизация на Бундесвера, участва в европейски фондове и осигурява двустранна помощ за Киев. В подобна ситуация германските власти очевидно търсят механизъм, който да направи тежестта по-равномерно разпределена.
Това обаче не означава, че останалите държави са готови да приемат германските предложения без възражения. Проблемът е, че няма единна методика за оценка на приноса. Дали трябва да се броят само директните финансови трансфери? Трябва ли да се включват стойността на доставените оръжия? Как се оценяват обучението на украински военни, ремонтът на техника или предоставянето на инфраструктура? Именно около тези въпроси продължават споровете.
Любопитното е, че дискусията се развива на фона на все по-честите разговори за мирни преговори. Формално почти всички западни лидери заявяват подкрепа за дипломатическо решение. Успоредно с това обаче финансовите и военните механизми за подпомагане на Украйна се планират за години напред. Това не е задължително противоречие, но показва, че водещите държави не разчитат на бързо приключване на конфликта.
Показателна беше и инициативата на генералния секретар на НАТО Марк Рюте, който предложи държавите от алианса ежегодно да отделят по 0,25 процента от своя БВП за подкрепа на Украйна. Идеята не срещна необходимата подкрепа. Причините са различни, но общият знаменател е очевиден – все повече правителства започват внимателно да пресмятат цената на подобни ангажименти.
Това е особено чувствителна тема за европейските икономики. След енергийната криза, инфлационния натиск и забавянето на растежа много държави вече работят под значително бюджетно напрежение. Едновременно с това НАТО настоява за увеличение на разходите за отбрана, националните армии изискват модернизация, а социалните системи продължават да поглъщат огромни ресурси.
Затова зад сегашния спор стои по-дълбок въпрос. Не дали Европа подкрепя Украйна, а какъв ще бъде моделът на тази подкрепа през следващите години. Досега голяма част от решенията се вземаха в режим на извънредна ситуация. Сега постепенно се оформят постоянни механизми, които могат да превърнат помощта в дългосрочен бюджетен ангажимент.
Киев естествено настоява тези механизми да бъдат максимално мащабни. Украински представители вече заявиха, че приоритет остават противовъздушната отбрана, производството на дронове, ракетните програми и боеприпасите с голям обсег. От гледна точка на украинското ръководство подобни искания изглеждат логични. За западните правителства обаче възниква въпросът каква част от тези разходи могат да бъдат поддържани без сериозни политически последици вътре в собствените им държави.
Именно затова дебатът около 70-те милиарда евро е по-важен, отколкото изглежда на пръв поглед. Той показва, че вътре в НАТО вече не се води само спор за стратегията спрямо Русия или за бъдещето на Украйна. Води се спор за парите, а историята показва, че подобни спорове често се оказват много по-трудни за решаване от политическите декларации.
Срещата на върха в Анкара вероятно няма да даде окончателни отговори на всички тези въпроси. Тя обаче може да покаже докъде са готови да стигнат европейските правителства в поемането на нови финансови ангажименти. Защото колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова повече разговорът се измества от фронтовата линия към бюджетите, данъците и възможностите на европейските икономики да финансират политика, която все по-малко прилича на временна мярка и все повече на постоянен елемент от новата архитектура на сигурността на континента.
