В нощта след парламентарните избори в Армения информационното пространство започна да прилича на две различни държави, които отчитат два различни резултата. От едната страна се появиха екзитполове и опозиционни коментатори, според които управлението на Никол Пашинян е претърпяло тежко поражение. От другата страна стояха официалните данни от Централната избирателна комисия, които показваха не просто победа на управляващата партия „Граждански договор“, а резултат, способен да осигури нов стабилен управленски мандат.
Това разминаване не е дребен технически спор за няколко процента. То показва колко дълбоко е разделено арменското общество след събитията от последните години. Загубата на Нагорни Карабах през 2023 г., изселването на десетки хиляди арменци, конфликтът с Русия, преговорите с Азербайджан и постепенното сближаване със Запада превърнаха тези избори в нещо много повече от обикновена смяна на парламент.
Първите официални резултати показаха, че „Граждански договор“ води убедително. По-късно публикуваните предварителни данни на Централната избирателна комисия вече даваха на партията над 57% от гласовете, докато блокът „Силна Армения“ оставаше около 21%, а останалите опозиционни сили значително изоставаха.
Тук възниква въпросът защо толкова много наблюдатели очакваха различен резултат. Отговорът е свързан с логиката на арменската политика след Карабах. Голяма част от анализаторите приемаха, че човекът, управлявал държавата по време на най-тежката национална загуба от десетилетия, неизбежно ще плати политическата цена. Само че тази логика се оказа непълна.
Пашинян не водеше кампания като лидер, който се оправдава за загубите. Той водеше кампания като политик, който твърди, че именно старият модел е довел страната до катастрофа. Посланието му беше просто: Русия не защити Армения, Организацията на Договора за колективна сигурност не помогна, а опозицията предлага връщане към система, която вече се е провалила. Независимо дали това послание е вярно или не, изглежда значителна част от избирателите са го приели.
Това обяснява и друг парадокс. На пръв поглед би трябвало загубата на Карабах да унищожи политическата кариера на Пашинян. Вместо това той успя да превърне поражението в аргумент за смяна на геополитическия курс. Част от обществото започна да обвинява не толкова премиера, колкото руската система за сигурност, която десетилетия наред бе представяна като гаранция за арменската държавност.
Москва очевидно разбираше залога на тези избори. В западни и регионални анализи многократно се появиха твърдения за руски опити за политическо влияние, икономически натиск и информационни операции в подкрепа на по-близки до Кремъл политически сили. Русия официално отхвърля подобни обвинения, но темата присъстваше постоянно през цялата кампания.
От другата страна стояха Европейският съюз и Съединените щати. Последните две години Ереван постепенно увеличаваше контактите си с Брюксел и Вашингтон. Започнаха разговори за европейска интеграция, подписваха се нови споразумения, а западната подкрепа за мирния процес с Азербайджан стана все по-видима.
Изборите така се превърнаха в своеобразен референдум за външнополитическата ориентация на страната.
Тук обаче има нещо, което не се побира лесно в популярната схема „Запад срещу Русия“.
Арменските избиратели не гласуваха само за геополитика. Те гласуваха и за собствената си сигурност. След войните от последното десетилетие в обществото се натрупа огромна умора. Все повече хора започнаха да гледат на постоянната конфронтация с Азербайджан не като на въпрос на национално достойнство, а като на риск за самото съществуване на държавата.
Затова и мирният договор с Баку се оказа толкова важна тема. Пашинян представя бъдещото споразумение като шанс Армения най-накрая да прекрати цикъла на войни, мобилизации и икономическа изолация. Опонентите му твърдят обратното – че той фактически узаконява поражението и отстъпва стратегически позиции без гаранции за бъдещето.
Този спор няма лесен отговор.
Числата също заслужават внимание. Избирателната активност достигна приблизително 59 процента, което е значително по-високо от очакванията на много наблюдатели. В страна с около 2,5 милиона регистрирани избиратели това означава сериозна обществена мобилизация. Високата активност обикновено се тълкува като признак за силна политическа поляризация, а не за обществено спокойствие.
Още по-интересно е какво се случва вътре в самата опозиция.
Тя не успя да излезе с единен кандидат или единен политически проект. Вместо това на изборите се явиха няколко различни формации, всяка със собствен дневен ред, лидерски амбиции и различно отношение към Москва. Именно тази раздробеност вероятно помогна на управляващите да запазят преднината си. Дори когато недоволството срещу властта е реално, разпокъсаната опозиция трудно превръща това недоволство в изборна победа.
Не трябва да се подценява и ролята на Самвел Карапетян. Руският и арменски бизнесмен се превърна в символ на антипашиняновия лагер. Арестите на негови съратници непосредствено преди изборите предизвикаха допълнително напрежение и обвинения за политически натиск. Управляващите отричат подобни твърдения и посочват разследвания за изборни нарушения и други престъпления.
Точно тук започва най-трудната част.
Дори ако окончателните резултати потвърдят победа на „Граждански договор“, това няма автоматично да реши кризата на доверието. Част от обществото вече е убедена, че изборният процес е бил несправедлив. Друга част е убедена, че опозицията предварително подготвя оправдание за собственото си поражение. Подобна ситуация не създава стабилност.
Предстои да се види дали ще има масови протести и дали опозицията ще успее да изведе на улицата достатъчно хора, за да оспори резултатите. Засега няма признаци за сценарий от мащаба на събитията през 2018 г., когато именно Пашинян дойде на власт чрез масова обществена мобилизация. Но напрежението е налице.
Извън Армения вниманието е насочено към един друг въпрос. Как ще реагира Русия?
За Кремъл загубата на влияние в Армения не е просто дипломатически проблем. Южният Кавказ е важен транспортен коридор между Черно море, Каспийския регион, Иран и Близкия изток. В последните години Москва постепенно загуби позиции в Грузия, а сега рискува да загуби и ключовите механизми на влияние в Армения. Това би променило баланса в целия регион.
От гледна точка на Брюксел и Вашингтон ситуацията изглежда различно. За тях евентуалната победа на Пашинян би потвърдила, че дори след Карабах арменското общество не е избрало връщане към стария модел на зависимост от Москва. Именно затова тези избори бяха наблюдавани толкова внимателно далеч извън границите на Армения.
Към момента фактите сочат нещо различно от сензационните заглавия за „края на Пашинян“. Официалните данни показват уверена преднина на управляващата партия. Екзитполовете и политическите интерпретации твърдят друго. В следващите часове окончателното преброяване вероятно ще даде по-ясен отговор.
Но дори тогава един от основните въпроси ще остане открит. Изборите могат да определят кой ще управлява Армения през следващите години. Те не могат автоматично да решат спора за това какво представлява самата арменска държава след Карабах, какви отношения ще има с Русия, какви компромиси е готова да направи с Азербайджан и докъде може да стигне пътят към Европа.
Именно там се намира истинският политически конфликт. Не в протоколите на секционните комисии, а в избора на посока за държава, която все още плаща цената на войни, загубени територии и геополитически експерименти.
