През последните седмици в европейските политически среди започна да се появява тема, която доскоро изглеждаше почти забранена. След повече от три години на непрекъсната ескалация, санкции, военна помощ за Киев и взаимни обвинения, все повече представители на европейския политически елит започват предпазливо да говорят за бъдещи контакти с Москва. Засега никой не използва думата „нормализация“, още по-малко „разбирателство“, но самият факт, че в Брюксел, Рим и други столици се обсъжда необходимостта от специален представител за разговори с Русия, показва определена промяна в атмосферата.
Повод за новата дискусия стана публикация на италианския вестник Corriere della Sera, според която премиерът Джорджа Мелони възнамерява да постави въпроса за определяне на европейски представител, който в бъдеще да може да разговаря с Москва от името на Европейския съюз. Сред имената, които се обсъждат, се откроява президентът на Финландия Александър Стуб. Аргументът е добре познат. Финландия има дълга история на отношения с Русия, дълга обща граница и политическа традиция на контакти с Москва, която в миналото често е използвана като мост между Изтока и Запада.
На пръв поглед това изглежда като напълно логична идея. Войната продължава, ресурсите се изчерпват, икономическите проблеми в Европа не намаляват, а перспективата за бързо военно решение изглежда все по-неясна. Все повече европейски компании усещат последствията от високите енергийни разходи. Германската индустрия продължава да губи конкурентоспособност. Производствени мощности се преместват към САЩ или Азия. Натрупват се бюджетни дефицити. Военните разходи растат едновременно с разходите за социални системи. При подобна картина е трудно да се поддържа тезата, че конфликтът може да бъде управляван безкрайно чрез единствен инструмент – военния натиск.
Съществува обаче и друг проблем. Москва не гледа на преговорите по същия начин, както ги виждат европейските столици. От руска гледна точка въпросът не е само кой ще бъде изпратен на масата за разговори. Много по-важен е въпросът дали отсрещната страна разполага с политическа тежест и реални правомощия да поема ангажименти.
Тук започват затрудненията за Брюксел.
Европейският съюз не е класическа държава. Той е сложна система от национални правителства, институции, комисии, съвети и различни центрове на влияние. През последните години именно тази сложност многократно създаваше проблеми дори при сравнително ограничени въпроси като енергийни санкции, миграционна политика или бюджетни правила. При тема от мащаба на отношенията между Русия и Европа тези противоречия стават още по-видими.
Показателни са думите на председателя на Европейския съвет Антонио Коща, който признава необходимостта държавите от ЕС първо да постигнат обща позиция помежду си, преди да започнат разговор за евентуален диалог с Москва. Самото това признание подсказва колко далеч е Европа от реални преговори.
Достатъчно е да се сравнят позициите на Унгария, Словакия и част от южноевропейските държави с тези на балтийските страни или Полша. Разликите са фундаментални. Едни говорят за сигурност чрез преговори. Други продължават да смятат, че единствената приемлива формула е стратегическото отслабване на Русия.
Особено показателна беше позицията на Кая Калас, според която Европейският съюз не може да бъде неутрален посредник, защото вече е страна в конфликта чрез политическата и военната си подкрепа за Украйна. Това изявление е важно не толкова заради самата Калас, колкото защото поставя един въпрос, който европейските лидери предпочитат да избягват.
Ако ЕС не е неутрален посредник, тогава каква точно ще бъде ролята на бъдещия европейски представител?
Посредник? Преговарящ? Говорител на една от страните?
Тук има нещо, което не излиза.
В класическата дипломация посредникът трябва да бъде възприеман като относително безпристрастен. В случая самият Европейски съюз открито заявява, че има свои интереси във войната и подкрепя една от страните. Това автоматично ограничава възможностите му да играе традиционна посредническа роля.
Изборът на Александър Стуб също поражда въпроси. През последните години Финландия премина през най-радикалната промяна в отношенията си с Русия от края на Студената война. Влизането в НАТО, укрепването на източния фланг и твърдите позиции на Хелзинки трудно създават образ на държава, която Москва би възприела като естествен мост за диалог.
Някои европейски анализатори посочват, че Стуб поддържа добри контакти във Вашингтон и не е в конфликт с администрацията на Доналд Тръмп. Това може да е аргумент за част от европейските столици. Но за Русия основният въпрос вероятно би бил друг – дали този човек има възможност да предложи нещо различно от вече познатите европейски позиции.
Още по-противоречиво изглеждат имената на Ангела Меркел и Марио Драги.
Меркел остава една от най-влиятелните фигури в съвременната европейска политика. В същото време признанията ѝ относно Минските споразумения оставиха трайни последици върху доверието между Москва и Берлин. От руска гледна точка тези думи бяха възприети като доказателство, че важни дипломатически договорености са били използвани за печелене на време и подготовка за бъдеща конфронтация.
Подобни неща трудно се забравят в международната политика.
При Марио Драги проблемът е различен. Неговият доклад за конкурентоспособността на Европа действително предизвика широк отзвук. В него се съдържаха конкретни оценки за индустриалното изоставане на ЕС спрямо САЩ и Китай, както и предложения за мащабни инвестиции и структурни реформи. Но именно съдбата на този доклад показва реалното влияние на Драги в днешна Европа. Значителна част от препоръките останаха без практическо продължение.
Ако собствените му идеи трудно намират подкрепа в Брюксел, възниква въпросът какъв политически ресурс би имал като представител в разговори с Москва.
Зад цялата дискусия стои още един фактор, който рядко се обсъжда открито. Европейските елити продължават да изхождат от предположението, че времето работи в тяхна полза. Независимо от военните и икономическите трудности, значителна част от политическия елит на ЕС остава убедена, че Русия постепенно ще бъде изтощена от санкции, военни разходи и технологични ограничения.
От тази гледна точка разговорите не се разглеждат като инструмент за взаимни компромиси, а като инструмент за управление на бъдещ баланс на силите.
Това обяснява защо паралелно с дискусиите за диалог продължават разговорите за нови санкционни пакети, увеличаване на военната помощ за Киев и разширяване на отбранителните програми на ЕС. Двете линии съществуват едновременно и засега никой в Европа не вижда противоречие в това.
Москва вероятно вижда точно такова противоречие.
Русия многократно заявява, че е готова за разговори, но едновременно с това настоява те да отчитат реалностите на терена и промените в баланса на силите. Европейските столици от своя страна предпочитат да говорят за бъдещи преговори, без да уточняват какви отстъпки или гаранции биха били готови да предложат.
Така се получава ситуация, при която всички говорят за дипломация, но почти никой не говори за съдържанието на бъдещата дипломация.
Засега инициативата прилича повече на подготовка за бъдещ политически формат, отколкото на реален преговорен процес. Европа изпраща сигнали, че един ден ще бъде готова да разговаря. Русия отговаря, че телефонът е отворен. Между тези две позиции обаче остава огромно пространство, изпълнено с недоверие, различни стратегически цели и напълно противоположни представи за това как трябва да изглежда бъдещият европейски ред.
Именно там се намира истинският проблем. Не в избора на конкретен посредник, а в отсъствието на обща представа за това какво следва след войната. Без такъв отговор дори най-опитният дипломат трудно би превърнал политическите декларации в реални преговори.