Защо Вашингтон търси изход от иранската криза
Разговорът започва от Близкия изток, но всъщност много бързо стига до същия въпрос, който преследва американската политика от години – колко войни може да поддържа една държава, без това да започне да разрушава собствената ѝ икономическа основа.
Миършаймър не разглежда ситуацията през морални категории и не се интересува особено от политическите декларации. Неговото внимание е насочено към далеч по-прозаични показатели. Цени на енергията. Логистика. Натиск върху финансовите пазари. Способност за поддържане на военни операции. Именно там той вижда причината Доналд Тръмп да започне да говори за деескалация почти веднага след поредната размяна на удари.
Според Миършаймър във Вашингтон постепенно се налага разбирането, че продължителна война срещу Иран би могла да предизвика икономически последствия, които трудно могат да бъдат контролирани. Дори хората, които подкрепят твърдия курс спрямо Техеран, започват да се сблъскват с неудобната страна на уравнението. Ракетите струват пари. Военните бази струват пари. Защитата на корабоплаването струва пари. Петролните пазари реагират почти мигновено.
Тук Миършаймър влиза в пряк спор с американските ястреби, които продължават да настояват за по-агресивен подход. Той ги описва като хора, които говорят за военни операции така, сякаш обсъждат компютърна симулация, а не реална държава с близо сто милиона души население и огромна територия.
Това изглежда очевидно, но в американския политически дебат често остава на заден план. Иран не е Ирак от 2003 година. Не е Либия. Не е Сърбия. Не е Афганистан. Географията е различна. Населението е различно. Военната инфраструктура е различна. Регионалната среда е различна.
Според Миършаймър самата идея, че подобна държава може да бъде поставена под контрол чрез ограничена военна операция, показва колко силно част от американския елит продължава да живее в света на собствените си предположения.
Войната създава това, което уж трябваше да предотврати
Най-интересната част от анализа му идва при обсъждането на иранската ядрена програма.
В продължение на години официалната позиция на Вашингтон и Тел Авив беше, че натискът върху Иран трябва да предотврати появата на иранско ядрено оръжие. Миършаймър обръща логиката в обратна посока. Според него продължаващият военен натиск може да произведе точно обратния резултат.
Ако едно политическо ръководство стигне до извода, че държавата му може да бъде атакувана по всяко време, естественият въпрос е какво би могло да осигури надеждно възпиране. Историята предлага повече от един отговор. Северна Корея например практически престана да бъде разглеждана като обект на военна операция веднага след като достигна определено ядрено ниво.
Тук Миършаймър не твърди, че Иран непременно ще създаде ядрено оръжие. Той казва нещо по-различно. Че стимулите за подобно решение стават по-силни след всяка нова военна криза.
Това е една от онези ситуации, в които политиката започва да произвежда резултат, противоположен на първоначално заявената цел.
Украйна остава големият въпрос
След Близкия изток разговорът се прехвърля към войната в Украйна и именно тук Миършаймър навлиза в територията, която от години го превръща в една от най-оспорваните фигури в западната академична среда.
Той започва с нещо, което рядко присъства в публичните дискусии. Не с територията. Не с политическите декларации. Не с дипломатическите форуми.
С хората.
Войните в крайна сметка се водят от човешки състав. Дроновете променят бойното поле. Артилерията променя бойното поле. Сателитите променят бойното поле. Но някой трябва да обслужва системите, да държи линията, да попълва загубите и да заема позициите.
Именно тук Миършаймър вижда най-сериозния украински проблем.
Според него Русия продължава да разполага със значително предимство в наличния човешки ресурс. Освен това Москва успява да поддържа приток на доброволци, докато украинската армия изпитва все по-големи трудности при попълването на личния състав. Той посочва и данните за голям брой военнослужещи, които отсъстват от частите си, както и нарастващото напрежение около мобилизацията.
Тук има нещо, което не излиза в голяма част от западните анализи.
Почти всеки материал обсъжда руските загуби. Значително по-малко внимание се отделя на въпроса с какво Украйна заменя собствените си загуби. Това са два различни въпроса и отговорът на единия не решава автоматично другия.
Миършаймър не отрича ефективността на украинските дронове. Напротив. Той признава, че безпилотните системи сериозно са усложнили руските настъпателни действия. Но според него същите тези дронове не отменят фундаменталния баланс на ресурсите.
Когато едната страна има по-голяма индустриална база, по-голямо население, по-голям военнопромишлен комплекс и по-устойчив механизъм за попълване на армията, въпросът не е дали това има значение. Въпросът е колко време е необходимо ефектът да стане видим на бойното поле.
Същият разговор продължава и по отношение на Европа, която според Миършаймър навлиза в период на нарастващи ограничения. Скъпата енергия, по-бавният икономически растеж, натискът върху бюджетите и необходимостта от увеличаване на военните разходи започват да се натрупват едновременно. Отделно стои въпросът доколко европейските държави могат самостоятелно да компенсират евентуално по-слабо американско участие.
Това вече не е само украински проблем. Това е въпрос за способността на целия западен блок да поддържа дългосрочна война на изтощение. Именно затова Миършаймър продължава да настоява, че конфликтът трябва да се разглежда не като поредица от отделни операции, а като сблъсък между икономики, индустрии, демография и производствени възможности.
Когато войната навлезе в такава фаза, картината започва да изглежда много по-различно от ежедневния поток новини. Тогава вниманието постепенно се измества от отделните удари и отделните операции към заводите, железопътните възли, складовете за боеприпаси, мобилизационните резерви и способността една държава да поддържа командното дишане на фронта година след година.
Именно там Миършаймър вижда причината войната да е далеч от своя край.
Западният разказ и реалното състояние на фронта
Най-любопитният момент в разговора идва тогава, когато Том Луонго поставя въпроса за разминаването между случващото се на бойното поле и начина, по който то се представя в значителна част от западните медии. Темата не е нова. От началото на войната всяка от страните изгражда собствена информационна картина, а наблюдателите често виждат два напълно различни конфликта в зависимост от това кои източници следят.
Миършаймър не твърди, че Русия няма проблеми. Напротив. Той признава, че украинските удари с дронове все по-често достигат дълбоко във вътрешността на страната. Руски летища, складове, промишлени обекти и логистични възли попадат под натиск. Част от тези атаки имат реален военен ефект. Други носят предимно психологическо въздействие. Но според него от това автоматично не следва изводът, че Москва губи войната.
Тук той прави едно разграничение, което често отсъства от публичния дебат. Едно е способността да нанасяш болезнени удари. Друго е способността да промениш общия ход на войната. Историята познава десетки примери, при които държави успешно атакуват инфраструктурата на противника, без това да доведе до стратегически обрат.
През последните две години украинските дронове безспорно се превърнаха в значим фактор. Те усложниха руската логистика, принудиха командването да разпръсне авиацията си, увеличиха разходите за противовъздушна отбрана и създадоха усещане за уязвимост далеч от фронта. Но когато се погледне картата на бойните действия, фронтовата линия продължава бавно да се движи в една и съща посока.
Миършаймър обръща внимание именно на това. Според него прекалено много анализатори разглеждат отделните тактически успехи като доказателство за стратегически прелом. А между двете има огромна дистанция.
Една армия може да унищожи десетки цели в тила на противника и въпреки това да губи позиции на фронта. Може да провежда впечатляващи специални операции и едновременно с това да изпитва недостиг на личен състав. Може да създава усещане за инициативност в информационното пространство и въпреки това да бъде поставена под непрекъснат натиск по цялата линия на съприкосновение.
Именно това според него се случва в момента.
Дроновете промениха войната, но не отмениха математиката
Малко оръжия са получили толкова внимание през последните години, колкото дроновете. От евтини квадрокоптери до ударни системи с обсег стотици километри, безпилотната авиация промени начина, по който се водят бойните действия.
Миършаймър не подценява този фактор. Напротив. Той директно признава, че руското настъпление се движи по-бавно именно заради огромното количество дронове, които действат над фронта. В много райони класическите механизирани операции станаха далеч по-трудни. Големи колони техника се откриват по-бързо. Концентрацията на сили се наказва по-бързо. Всяко придвижване се наблюдава почти в реално време.
Но след това идва въпросът, който рядко се задава.
Ако дроновете са променили толкова радикално войната, защо фронтът продължава да се измества?
Тук Миършаймър насочва вниманието към тактиката. Според него руската армия постепенно се е адаптирала към новата среда. Вместо масирани атаки с големи формирования, все по-често се използват малки групи, разпръснати настъпления и постепенно изтощаване на защитата.
Това не изглежда впечатляващо на картата. Не създава драматични заглавия. Не води до внезапни пробиви от по сто километра. Но позволява на настъпващата страна да намалява собствените загуби и същевременно да поддържа постоянен натиск.
Миършаймър описва именно този процес. Според него войната все по-малко прилича на класическите операции от миналия век и все повече на дълга индустриална конфронтация, при която всяка страна се опитва постепенно да изчерпи ресурсите на другата.
Това е една от причините темпото да изглежда толкова бавно за страничния наблюдател. Много хора продължават да очакват мащабни маневри, подобни на тези от Втората световна война. Вместо това виждат фронт, който се движи с километри за седмици и месеци.
Но бавният темп не означава липса на промяна. Понякога означава точно обратното.
Проблемът с хората
Когато разговорът стига до числеността на армиите, Миършаймър става особено категоричен.
Според него именно тук се намира най-сериозната слабост на украинската позиция. Не защото украинските войници се сражават по-зле. Не защото липсва мотивация. А защото всяка война на изтощение рано или късно започва да се сблъсква с демографията.
Фронтът е дълъг. Загубите се натрупват. Частите трябва да бъдат ротирани. Ранените трябва да бъдат заменяни. Новите подразделения трябва да бъдат обучавани.
Това е огромна машина, която ежедневно поглъща хора.
Миършаймър посочва, че руската страна разполага с по-голям мобилизационен резерв и по-голямо население. Освен това според него Москва успява да привлича достатъчно доброволци, за да избегне необходимостта от нова масова мобилизация.
С украинската армия картината изглежда по-различна. Вече повече от четири години страната се намира в състояние на война. Демографските последствия от това стават все по-трудни за прикриване. Милиони хора са напуснали страната. Част от тях вероятно никога няма да се върнат. Населението застарява. Икономиката работи под постоянен натиск.
Това не означава автоматичен военен колапс. Но означава, че всяко следващо попълнение струва повече усилия от предишното.
Тук има един детайл, който рядко присъства в телевизионните дискусии. Армиите не се измерват само в наличен личен състав. Те се измерват и в качеството на този състав.
Първите доброволци обикновено са най-мотивирани. Следващите вълни вече изглеждат различно. След четири години война ситуацията става още по-сложна.
Именно затова въпросът за човешкия ресурс продължава да се появява отново и отново в анализа на Миършаймър.
Той не твърди, че войната ще приключи утре. Не твърди, че украинската армия ще се разпадне. Но задава въпрос, на който според него западните анализатори рядко дават ясен отговор.
Ако конфликтът продължи още две или три години, откъде ще дойдат хората, които трябва да заемат позициите по фронта?
Този въпрос остава да виси над цялата дискусия. Не защото предлага готово заключение, а защото все още няма убедителен отговор.
Европа между политическите обещания и икономическите ограничения
Докато голяма част от разговора е посветена на фронта, Миършаймър постоянно връща вниманието към Европа. Не защото смята, че европейските армии определят изхода на войната, а защото европейските икономики трябва да финансират все по-голяма част от конфликта в момент, когато собственото им състояние става все по-неудобна тема.
Тук неговият анализ се разминава рязко с официалните заявления, които продължават да звучат от Брюксел, Берлин, Париж и Лондон. Политическите лидери говорят за дългосрочна подкрепа. Говорят за устойчивост. Говорят за стратегическа решимост. Миършаймър задава много по-прост въпрос.
Кой ще плати сметката?
След началото на войната Европа доброволно се отказа от значителна част от евтините руски енергийни доставки. Това решение беше политическо и беше представено като необходима цена за подкрепата към Украйна. Оттогава обаче европейската индустрия работи при съвсем различни условия.
Германската промишленост, която десетилетия наред се възползваше от относително евтин руски газ, започна да губи конкурентоспособност в редица отрасли. Химическите предприятия, металургията, тежката индустрия и производството на торове попаднаха под сериозен натиск. Част от производствата се преместиха извън Европа. Други намалиха капацитета си.
Това не означава, че германската икономика е пред срив. Но означава, че ресурсите вече не изглеждат безкрайни.
Същото важи и за Франция. И за Великобритания. И за Италия.
Миършаймър не разглежда тези проблеми като отделни национални трудности. Той ги вижда като част от един по-широк процес. Европа едновременно увеличава военните си разходи, субсидира енергийния сектор, поддържа социалните си системи и участва във финансирането на украинската държава.
Всяка една от тези задачи поотделно е изпълнима. Всички заедно започват да създават напрежение.
Затова според него въпросът не е дали европейските държави искат да подкрепят Киев. Въпросът е колко дълго могат да го правят със същия мащаб.
Когато Америка започне да гледа към Азия
Една от постоянните теми в анализа на Миършаймър през последното десетилетие е Китай. И макар интервюто да е посветено предимно на Украйна и Иран, Китай присъства почти във всяка негова логическа конструкция.
Причината е проста.
За него основното стратегическо съперничество на XXI век не е между САЩ и Русия. То е между САЩ и Китай.
От тази гледна точка Европа постепенно се превръща във второстепенен театър. Не защото е маловажна, а защото американските ресурси не са безкрайни.
Тук Миършаймър отново говори като реалист. Не като идеолог. Не като моралист. Не като политически активист.
Ако Вашингтон трябва да избира къде да концентрира военни ресурси, военноморски сили, производствени мощности и дипломатическо внимание, изборът според него е очевиден. Индо-Тихоокеанският регион е мястото, където се намира държавата, способна реално да оспори американското глобално лидерство.
Русия не притежава такава икономика.
Русия не притежава такава индустриална мощ.
Русия не притежава такъв демографски потенциал.
Китай притежава.
Именно затова Миършаймър многократно повтаря, че Америка рано или късно ще бъде принудена да пренасочи вниманието си натам.
Проблемът е, че това се случва в момент, когато Европа е свикнала да разчита на американското военно присъствие като на постоянна даденост.
Балтийският страх и американската умора
В разговора се появява и въпросът за балтийските държави и Полша. Темата е особено чувствителна, защото именно тези страни настояват за най-твърда политика спрямо Москва.
Миършаймър разбира техните опасения, но не приема основната им предпоставка.
Според него в Рига, Вилнюс, Талин и Варшава съществува дълбоко убеждение, че Русия представлява непосредствена заплаха за региона. Именно това убеждение определя значителна част от външната им политика.
Самият той не споделя тази оценка.
Той многократно подчертава, че не вижда руски капацитет за мащабна офанзива срещу НАТО. Аргументът му е интересен именно защото се основава на същите фактори, които използва при анализа на Украйна.
Русия води вече години тежка война срещу една държава, която получава мащабна външна помощ. Руснаците напредват, но напредват бавно. Ако тази война изисква толкова ресурси, хора и техника, тогава откъде идва представата, че Москва едновременно е способна да започне голяма война срещу целия Североатлантически алианс?
Според Миършаймър тук има сериозно противоречие.
От една страна Русия се представя като страна, която едва удържа натиска в Украйна.
От друга страна същата Русия се представя като сила, готова да завладее половин Европа.
Двете твърдения трудно съществуват едновременно.
Това не означава, че риск от ескалация няма. Историята многократно е показвала как войните възникват поради грешни оценки и взаимни страхове. Но според него подобен сценарий не трябва да се бърка със съзнателен план за завоюване на Европа.
Войната на изтощение не прилича на това, което хората очакват
Към края на разговора Миършаймър отново се връща към фронта и всъщност прави едно от най-важните си наблюдения.
Според него много анализатори продължават да оценяват войната чрез представи, наследени от миналия век. Те очакват внезапни пробиви, драматични обкръжения, стремителни настъпления и политически сривове.
Реалността изглежда по-различно.
Двете страни са изградили многослойни отбранителни системи. Дроновете наблюдават почти всяко движение. Артилерията работи непрекъснато. Спътниковото разузнаване следи големите концентрации на сили.
В такава среда фронтът се движи бавно. Много бавно. Но бавният ход не означава застой.
Миършаймър вижда именно тук най-голямото недоразумение в западния анализ. Според него мнозина приемат липсата на драматични пробиви като доказателство, че Русия е попаднала в безизходица.
Той вижда различна картина. Според него Москва постепенно износва украинските ресурси. Бавно. Скъпо. Без зрелищни маневри. Без внезапни сривове. Но с постоянен натиск върху личния състав, логистиката и отбранителните възможности.
Това не е картина, която се побира лесно в телевизионен репортаж от две минути. Не изглежда впечатляващо на карта с цветни стрелки. Не създава усещане за драматичен обрат.
Но именно такива конфликти често продължават най-дълго. И именно затова Миършаймър продължава да настоява, че войната далеч не е приключила и че най-опасната грешка би била някоя от страните да започне да вярва на собствените си пропагандни версии повече, отколкото на реалното съотношение на силите.
Къде всъщност се намира краят на войната
В края на разговора остава едно усещане, което присъства в почти всички анализи на Миършаймър през последните години. Той не се опитва да предскаже конкретна дата, конкретна офанзива или конкретно споразумение. Далеч повече го интересува как изглеждат структурите зад ежедневните новини. Там, според него, се намират истинските отговори.
Проблемът е, че тези структури се движат много по-бавно от информационния цикъл. Всеки ден се появяват нови съобщения за удари, дронове, ракети, санкции, доставки на оръжие и дипломатически инициативи. За седмица могат да се появят десетки събития, които изглеждат решаващи. След месец половината от тях вече са забравени.
Под повърхността обаче продължават да действат същите фактори, които присъстват още от първите месеци на конфликта. Производствени мощности. Население. Достъп до суровини. Военнопромишлен капацитет. Финансова устойчивост. Политическа воля.
Тъкмо затова Миършаймър постоянно връща разговора към индустрията. В западните общества войната често се възприема през образите на модерните технологии. Дронове, изкуствен интелект, спътници, високоточни ракети. Всичко това безспорно има значение. Но зад всяка технология стои фабрика. Стои производствена линия. Стои енергийна система. Стои доставка на суровини.
Нито една армия не воюва само с идеи. Всяка армия воюва с това, което икономиката ѝ успява да произведе.
По тази причина той продължава да разглежда Русия като противник, който далеч не е изчерпал потенциала си. Според него западният анализ често подценява мащаба на руската адаптация след 2022 година. Санкциите безспорно нанесоха щети. Достъпът до западни технологии беше ограничен. Част от финансовите канали бяха прекъснати.
Но в същото време руската икономика започна да се пренастройва към условията на дълга война. Военните разходи нараснаха. Заводите увеличиха производството. Появиха се нови вериги за доставки. Китай, Индия, Близкият изток и голяма част от Глобалния юг продължиха да поддържат икономически връзки с Москва.
Това не означава, че руската икономика е в отлично състояние. Означава нещо по-различно. Че прогнозите за бърз икономически колапс не се реализираха.
Западът постепенно се сблъсква със собствените си ограничения
Същевременно Европа и Съединените щати започват да се срещат с ограничения, които през 2022 година изглеждаха далечни.
Военните складове не са безкрайни. Производството на артилерийски боеприпаси не може да бъде увеличено за една нощ. Нови заводи се строят години наред. Подготовката на квалифицирани специалисти също изисква време.
Това е една от причините в последните две години европейските правителства все по-често да говорят за необходимостта от възстановяване на военната индустрия. Самият факт, че подобен разговор изобщо се води, показва колко дълбоко са се променили условията.
След края на Студената война Европа живееше с предположението, че голяма сухопътна война на континента е практически невъзможна. Армиите се свиваха. Производствата се закриваха. Военните бюджети намаляваха.
Днес същите държави се опитват да обърнат процес, който е продължил повече от тридесет години.
Това не се случва лесно. Още по-малко се случва бързо.
Затова Миършаймър не разглежда войната като състезание между отделни операции. За него това е сблъсък между две различни способности за мобилизация. И когато използва думата „мобилизация“, той няма предвид само армията. Говори за цялото общество. За икономиката. За производството. За транспорта. За енергетиката.
Това е много по-широка картина от ежедневните сводки.
Защо разговорът за преговори не изчезва
Почти парадоксално е, че колкото по-дълго продължава войната, толкова по-често започва да се говори за преговори.
Преди две години подобни разговори изглеждаха преждевременни. След това изглеждаха политически неудобни. Днес вече присъстват редовно в западния дебат, дори когато официалните позиции остават непроменени.
Миършаймър вижда съвсем прагматична причина за това.
Колкото повече време минава, толкова по-трудно става да се игнорира цената на конфликта.
За Украйна цената е очевидна и трагична. Унищожена инфраструктура. Демографски загуби. Огромни финансови потребности. Продължаваща мобилизация.
За Русия цената също е значителна. Санкции. Военни разходи. Загуби на фронта. Ограничен достъп до част от световните пазари.
Но има цена и за държавите извън бойното поле.
За Европа това означава години на по-високи разходи за сигурност, по-скъпа енергия и постоянна необходимост от финансово подпомагане на Киев.
За Съединените щати означава ангажиране на ресурси в момент, когато вниманието все повече се насочва към Китай и Индо-Тихоокеанския регион.
Никой от тези фактори сам по себе си не прекратява войната. Но всички заедно започват да създават среда, в която разговорът за политическо решение постепенно се връща на масата. Не защото участниците внезапно са променили възгледите си. А защото ограниченията започват да се натрупват.
Миършаймър и неудобният въпрос
Може би най-характерното за целия разговор е, че Миършаймър постоянно задава въпроси, които много хора предпочитат да заобикалят.
Не защото непременно е прав във всичко. Не защото прогнозите му задължително ще се сбъднат. А защото се опитва да измерва войната чрез показатели, които трудно могат да бъдат скрити зад политически лозунги.
Колко хора разполага всяка страна? Колко оръжия може да произведе? Колко време може да поддържа настоящото темпо? Кой плаща сметката? Как изглежда ситуацията след още две години?
Тези въпроси нямат удобни отговори. Те не звучат драматично. Не носят аплодисменти. Не се превръщат лесно във вирусни заглавия. Но именно около тях се върти целият разговор.
Затова и основното послание на Миършаймър остава необичайно просто. Според него войната не трябва да се оценява по отделните информационни вълни, които заливат медиите всеки ден. Тя трябва да се оценява по баланса на ресурсите и способността на участниците да продължават да воюват.
Когато се погледне през тази призма, картината става значително по-малко емоционална и значително по-неприятна. Защото показва конфликт, който все още разполага с достатъчно ресурси, достатъчно участници и достатъчно вътрешна инерция, за да продължи много по-дълго, отколкото мнозина очакваха в началото.
И именно затова Джон Миършаймър настоява, че тази война далеч не е свършена.
Войната, която промени всички сметки
В разговора на Джон Миършаймър има нещо, което вероятно обяснява защо той продължава да предизвиква толкова силни реакции и сред привържениците, и сред противниците си. Той рядко говори за света такъв, какъвто хората биха искали да бъде. Почти винаги говори за света такъв, какъвто според него е.
Това не означава, че прогнозите му задължително ще се окажат верни. Международната политика е твърде сложна, за да бъде сведена до една теория или до един анализатор. Последните години показаха колко често събитията изненадват дори най-опитните експерти. Но също така показаха нещо друго. Че войната в Украйна постепенно разруши огромно количество политически предположения, които дълго време изглеждаха безспорни.
През 2022 година мнозина вярваха, че санкциите ще доведат до бърза икономическа криза в Русия. Това не се случи. След това се появиха очаквания, че технологичните ограничения ще доведат до бързо изчерпване на руската военна индустрия. И това не се случи в степента, която беше прогнозирана. После дойдоха надеждите за решаващи пробиви на фронта. И те не се реализираха така, както бяха представяни.
От другата страна също не липсваха погрешни очаквания. Москва очевидно не получи бързата победа, която мнозина предполагаха през първите седмици на конфликта. Украинската държава не се разпадна. Западната подкрепа не изчезна. Европейският съюз остана значително по-консолидиран, отколкото редица анализатори прогнозираха.
Колкото повече време минава, толкова по-ясно става, че войната наказва именно онези, които се опитват да я обясняват чрез прости схеми.
Тъкмо затова Миършаймър постоянно се връща към ресурсите. Не защото те дават всички отговори. А защото поне поставят някакви граници на политическото въображение.
Държавите могат да произвеждат пропаганда в практически неограничени количества. Могат да произвеждат лозунги в неограничени количества. Могат да произвеждат телевизионни образи в неограничени количества.
Много по-трудно се произвеждат артилерийски снаряди.
Много по-трудно се произвеждат системи за противовъздушна отбрана.
Много по-трудно се намират стотици хиляди обучени военнослужещи.
Много по-трудно се поддържа икономика, която едновременно трябва да воюва, да инвестира, да изплаща социални разходи и да запазва политическа стабилност.
Именно там според него се решава бъдещето на конфликта.
Междувременно светът около тази война продължава да се променя. Близкият изток отново се превръща в зона на сериозно напрежение. Китай продължава да увеличава икономическото и технологичното си влияние. Европа търси нов модел за сигурност. Вашингтон е принуден да разпределя вниманието си между няколко различни кризи едновременно.
Всичко това прави украинската война още по-трудна за прогнозиране.
В подобна среда най-сигурното заключение вероятно е именно онова, което Миършаймър се опитва да внуши през целия разговор. Да се гледа не само към следващата новина, а към процесите, които текат под нея. Защото именно там се натрупват промените, които по-късно започват да изглеждат внезапни.
Днес фронтът може да изглежда сравнително стабилен. Утре може да не бъде. Днес политическите позиции могат да изглеждат непроменими. След година може да изглеждат съвсем различно. Днес всички участници заявяват готовност да продължат конфликта. След време същите тези участници могат да се окажат принудени да търсят решения, които сега изглеждат невъзможни.
Засега обаче нито една от страните не показва признаци, че е достигнала тази точка.
И докато заводите продължават да работят, докато бюджетите продължават да се пренасочват към военни разходи, докато фронтът продължава да поглъща хора, техника и ресурси, войната остава не просто военен конфликт между две държави. Тя остава огромен тест за устойчивостта на цели политически системи, икономики и съюзи.
Това е причината, поради която Джон Миършаймър продължава да повтаря една на пръв поглед проста мисъл. Не защото тя е драматична, а защото според него все още се потвърждава от събитията.
Тази война не е близо до своя край.