Визитата на президента на САЩ Доналд Тръмп в Китай отпреди две седмици бе представена от официозните ни медии като бляскав прием, огромен триумф на американската дипломация. Наистина, церемонията включваше военен парад, салют с 21 оръдия, изпълнение националните химни на двете държави от китайски военен оркестър. Шпалир от хиляди ученици и граждани аплодира процесията, което предизвика спонтанен изблик на емоции от страна на Тръмп. „Бях особено впечатлен, тези деца бяха невероятни“, ще каже по-късно във встъпителното си слово.
Президентът на САЩ инспектира почетната гвардия пред Голямата народна зала (сградата на китайския парламент) в Пекин, посрещнат от китайския президент Си Цзинпин. Протоколът, както се казва, бе спазен до най-малкия детайл, безупречно – по китайски.
Тръмп дойде в Пекин с голяма кошница – делегация от висши служители и изпълнителни директори на частни компании с надеждата за сключване на големи сделки. Ала според официалното съобщение на Белия дом Китай обещал да закупи 200 самолета „Боинг“, а също американска селскостопанска продукция на стойност най-малко 17 млрд. долара годишно до 2028 г. Това е далеч под големите очаквания на американския бизнес. Не се споменава и как ще стане плащането; ако е с долари, това означава, че Китай ще продължи да се чисти от все по-токсичната американска валута.
Зад протоколните изявления за „нова ера“ в партньорството на САЩ и Китай, за „общи интереси, които надделяват над различията“, зад декларациите, че „трябва да бъдем партньори, а не съперници, за да успеем и да просперираме заедно“, като горещ картоф на масата на преговорите бе поставен въпросът за Тайван. Остро и безкомпромисно Си Цзинпин предупреди Тръмп, че различията по въпроса за острова могат да доведат до „сблъсъци и конфликти“ между САЩ и Китай.
„Въпросът за Тайван е най-важният проблем в китайско-американските отношения и ако се подходи правилно, двустранните отношения ще се радват на обща стабилност. В противен случай двете страни ще имат сблъсъци и дори конфликти, което ще изложи на голяма опасност цялостните отношения. Независимостта на Тайван и мирът в Тайванския пролив са толкова несъвместими, колкото огънят и водата. Защитата на мира и стабилността в Тайванския пролив е най-големият проблем между Китай и САЩ. Американската страна трябва да прояви изключителна предпазливост при разглеждане въпроса за Тайван“, заяви пред репортери Гуо Дзякун – говорител на китайското външно министерство.
Опасенията на китайската страна са напълно основателни, след като само преди месеци администрацията на Доналд Тръмп одобри продажбата на оръжие за Тайван на стойност 11 милиарда долара – повече, отколкото бе отпуснато от администрацията на Джо Байдън. Именно този – според китайците, провокационен акт, подтикна Пекин да започне мащабни военни учения около острова.
Двамата лидери обсъдиха и войната на САЩ срещу Иран. Според информацията на Белият дом двете страни се съгласили, че Ормузкият пролив „трябва да бъде отворен, за да се поддържа свободния поток на енергия“ и че Си „също така ясно изрази противопоставянето на Китай срещу милитаризацията на пролива и всякакви опити да се събира такса за използването му“.
В официалните китайски изявления обаче не се споменава Иран и Ормузкия пролив. В същото време Иран позволи китайски танкери да преминат свободно през Персийския залив.
В разговора на четири очи, продължил два часа, Си попита американския си партньор дали двете страни са в състояние да избягват конфликти, за да преодолеят „капана на Тукидид“ и да създадат нов модел на отношения между великите сили.
Според водещи западни медии Тръмп едва ли е разбрал въпроса. Associated Press например трябваше да поясни, че терминът се отнася до риск от война между възходяща сила и утвърдена сила и че Си отправил въпроса директно към Тръмп.
Иде реч за Пелопонеската война – конфликтът между Атина и Спарта, започнал през 431 г. пр.н.е., продължил почти три десетилетия, според разказа на древногръцкия историк Тукидид.
Съвременната концепция за „капана на Тукидид“ е лансирана от Херман Уоук – писател и ветеран от Втората световна война в лекция на 16 април 1980 г. във Военноморското училище на САЩ. Уоук прави паралел между Студената война между САЩ и СССР и „студената война“, която възниква между Атина и Спарта, след като побеждават общия враг Персия.
Уоук отбеляза: „Повече от две хилядолетия по-късно изглежда все още сме в капана на света на Тукидид. Никой от начините, по който се държаха тези кавгаджии гърци, не е подходящ за днешните ужасни времена на ядрена заплаха; и все пак ние все още се държим по същия начин и не може да намерим друг. Как да излезем от тoзи капан на Тукидид, който сега заплашва да задуши, ако не и да унищожи, нашия свят?“
Десетилетия по-късно, в началото на ХХІ век, терминът е популяризиран от американския политолог Греъм Алисън, за да опише очевидната тенденция към война, когато възникваща сила заплашва да измести съществуваща велика сила като регионален или международен хегемон. Терминът започва да се използва все по-широко през 2015 г. и се отнася предимно до анализа на отношенията между Китай и САЩ.
В подкрепа на тезата си Алисън ръководи проучване в центъра за наука и международни отношения Belfer към Харвардския университет, в което установява, че от 16 исторически събития през последните 500 години, при които възникваща сила си съперничи с господстваща сила, 12 са завършили с война.
„Именно възходът на Атина и страхът, който се породи в Спарта, направиха Пелопонеската война неизбежна“, пише Тукидид. През 404 г. пр.н.е., Атина е разгромена. Мирът е сключен при крайно тежки условия. Ръководеният от Атина военно-икономически Делоски съюз се разпада и за хегемон в Гърция е призната Спарта.
В този контекст Китай се представя като възходящата сила, а САЩ – като господстваща, ръководеща военно-политическия съюз НАТО. Си Цзинпин се позовава на „капана на Тукидид“ поне от 2013 г. насам, но предупрежденията му изглежда високомерно са били игнорирани от американския Истеблишмънт.
Според Си войната не е неизбежна при условие че и двете страни проявят сдържаност. В речта си в Сиатъл през 2015 г. той заяви, че „не съществува такова нещо като неизбежност на конфликта“, предупреждавайки същевременно, че „ако големите държави отново и отново допускат грешки в стратегическите си преценки, те могат да създадат такива капани за себе си“.
Времето работи за Китай. Впрочем, изчакването е хилядолетна печеливша историческа традиция в политиката на Поднебесната. Дипломатично, успя да възстанови връзките си с ключови съюзници на САЩ като Австралия, Канада и Великобритания, разширява сътрудничеството си със страните от глобалния Юг, дори с ЕС. Днес Китай е незаобиколим център на световната търговия и геополитика.
Седмица след посещението на американския президент, Си Дзинпин посрещна руския президент Владимир Путин пред Великата народна зала. Отдавна е известно, че начинът, по който Си приема чуждестранните лидери е знак за отношението на китайския лидер към неговите гости. Затова срещата с Путин привлече особено внимание, тъй като идва непосредствено след визитата на Тръмп. За разлика от напрегнатите отношения между Вашингтон и Пекин, китайският и руският лидери демонстрират през последните години все по-топли връзки. Двамата неведнъж са се наричали „скъпи“ и „стари“ приятели. Китай и Русия взаимно си подпомагат националното развитие и възраждане, което недвусмислено утвърждава неизбежността на налагащия се световен многополюсен ред.
За разлика от „сделките“ с Тръмп, Си сключи с Путин близо 40 споразумения в областта на търговско-икономическото, научното и културното сътрудничество. Тази визита е ново, още по-триумфално доказателство, че заради мащабната си икономика и нарастващото дипломатическо влияние, днес всички световни пътища водят към Китай.
в. „Нова Зора“, бр. 21/2026