След повече от три месеца война започва да се оформя картина, която само преди седмици изглеждаше малко вероятна. От Вашингтон, Техеран и Исламабад идват сходни сигнали, че се подготвя политическо споразумение, което може да прекрати най-сериозната близкоизточна криза от последните години.
Тонът на официалните изявления заслужава внимание. Обикновено, когато преговорите са далеч от завършване, страните използват предпазлив език и избягват конкретни срокове. Сега обаче пакистанският премиер Шехбаз Шариф говори за финализиране в рамките на 24 часа. Иранският външен министър Абас Арагчи заявява, че меморандумът от Исламабад никога не е бил по-близо до подписване. Доналд Тръмп на свой ред вече говори за деня след споразумението и дори за бъдещето на иранската ядрена програма.
Това не означава автоматично, че договорът е готов. Историята на близкоизточните преговори е изпълнена с моменти, когато почти завършени документи се разпадат в последните часове. Все пак синхронът между изявленията е необичаен и подсказва, че поне основната рамка вероятно е договорена.
Особено показателна е ролята на Пакистан. Исламабад постепенно се превърна в един от основните посредници в комуникацията между Вашингтон и Техеран. Това е логично развитие. Пакистан поддържа работещи отношения както със САЩ, така и с Иран, а същевременно разполага с достатъчно политическа тежест в региона, за да бъде приеман като посредник от всички страни.
Съществен въпрос остава цената на това споразумение. Именно тук започват и най-интересните подробности. Според публикация на Reuters се обсъжда освобождаването на значителни ирански средства, замразени в чужбина. Размерът на сумите варира според различните източници между 10 и 20 милиарда долара. Дори долната граница представлява сериозен финансов ресурс за иранската икономика, която през последните години функционира под постоянния натиск на санкциите.
Тук обаче се появява първото сериозно противоречие. Докато част от източниците твърдят, че първи транш от около 3 милиарда долара вече е бил преведен, властите в ОАЕ официално отричат подобно развитие. Засега липсват независими доказателства, които да потвърдят коя от версиите е вярна.
Самият факт, че подобни суми се обсъждат публично, показва нещо друго. Войните рядко приключват само с политически декларации. Необходими са финансови механизми, които да позволят на всяка страна да представи резултат пред собствената си публика. За Техеран достъпът до замразени активи е далеч по-важен от множество дипломатически формулировки. За Вашингтон подобно решение може да бъде представено като инструмент за стабилизиране на региона и ограничаване на бъдещи конфликти.
На енергийния пазар вече се виждат признаци на очакванията за деескалация. Цените на петрола започнаха да отстъпват след седмици на напрежение. Търговците очевидно оценяват вероятността от намаляване на риска около Персийския залив и ключовите транспортни маршрути. Не трябва да се забравя, че конфликтът не засягаше само Иран или Израел. Под заплаха се оказаха морските коридори, през които преминава значителна част от световната енергийна търговия.
Точно тук се крие и един от най-сериозните мотиви за постигане на споразумение. Продължаването на войната започва да генерира разходи, които надхвърлят военните операции. Застрахователните премии за корабоплаване, транспортните разходи, цените на енергията и рисковете за инвестициите постепенно създават натиск върху всички участници.
Същевременно позицията на Иран показва, че преговорите далеч не са ограничени до двустранните отношения със САЩ. Техеран продължава да свързва окончателното уреждане на конфликта с действията на Израел в Ливан. Това е важен детайл, защото показва, че иранското ръководство разглежда кризата като единен регионален конфликт, а не като изолирано противопоставяне.
Именно Ливан може да се превърне в най-сложния елемент от бъдещото споразумение. Докато дипломатите говорят за мир, израелските удари в южната част на страната продължават. По официални данни на ливанското здравно министерство жертвите от началото на март вече се измерват в хиляди. Тази реалност съществува паралелно с разговорите за мир и поставя въпроса как точно ще бъде формулиран механизмът за прекратяване на бойните действия.
Другият чувствителен въпрос е ядрената програма на Иран. Публикацията на Доналд Тръмп за „ядрения прах“ изглежда като сигнал към американската публика, че евентуалната сделка няма да бъде представена като отстъпление. Администрацията очевидно ще се опита да демонстрира, че е получила определени гаранции по отношение на ядрените дейности на Техеран.
Засега обаче липсват конкретни параметри. Няма официална информация дали става дума за нов режим на инспекции, ограничения върху обогатяването на уран или за друга форма на международен контрол. Именно тук вероятно се намира и най-чувствителната част от документа, която страните предпочитат да не обсъждат публично преди подписването.
Любопитното е, че след 106 дни война всички участници изглеждат готови да обявят успех. Вашингтон може да твърди, че е ограничил иранските възможности. Техеран може да покаже размразени средства и отслабване на натиска. Пакистан укрепва позицията си като регионален посредник. ОАЕ намаляват риска за собствената си сигурност и икономика.
Когато твърде много страни са готови да обявят победа едновременно, обикновено това означава, че е намерена формула за компромис. Доколко тя ще бъде устойчива е съвсем отделен въпрос.
Предстои да видим дали обявените 24 часа действително ще донесат подписване на документ или поредното удължаване на преговорите. Засега сигналите са по-оптимистични от всичко, което сме виждали през последните три месеца. Но Близкият изток има навика да превръща почти готовите споразумения в нови кризи и точно затова окончателните оценки ще трябва да почакат до момента, в който подписите действително бъдат поставени.
