Съществува една стара аксиома на международната политика, която поколения дипломати са изучавали още от времето на европейския баланс на силите. Големите държави рядко избират съюзите си само по симпатия. Още по-рядко го правят по идеологически причини. Най-често съюзите се раждат от общи страхове, общи противници и общи оценки за бъдещите заплахи.
Точно през тази призма американският анализатор Тед Гален Карпентър разглежда днешното стратегическо партньорство между Русия и Китай. Неговата теза е неудобна за значителна част от външнополитическия елит във Вашингтон, защото поставя под въпрос едно от най-разпространените обяснения за настоящото състояние на света. Според него Москва и Пекин не са се сближили просто защото са авторитарни държави или защото споделят обща антизападна идеология. Те са били тласнати една към друга от серия американски решения, натрупвани в продължение на повече от три десетилетия.
Последната среща между Владимир Путин и Си Дзинпин в Пекин беше поредното доказателство за тази тенденция. Подписани бяха над четиридесет споразумения. Разширени бяха проектите в енергетиката, транспорта, високите технологии и финансовото сътрудничество. Нараства и военното взаимодействие. Съвместните учения вече не са епизодични демонстрации, а почти регулярна практика. За Вашингтон това е тревожна новина не само заради съдържанието на подписаните документи, а защото показва устойчивост на процес, който преди десетилетие мнозина смятаха за временен.
Проблемът за американската стратегия е, че Русия и Китай не би трябвало автоматично да бъдат естествени съюзници. Историята показва точно обратното. Двете държави са водили териториални конфликти, спорили са за граници и влияние в Азия, а през 1969 година дори се стига до въоръжени сблъсъци по река Усури. През значителна част от Студената война Москва и Пекин са по-близо до открито съперничество, отколкото до истинско партньорство.
Именно затова днешната ситуация заслужава внимание. Когато държави с толкова сложна историческа памет започнат да изграждат устойчиви механизми за координация, обикновено съществува външен фактор, който надделява над старите противоречия.
Според Карпентър този фактор са Съединените щати.
От руска гледна точка ключовият момент започва още след края на Студената война. В Москва продължава да съществува убеждението, че по време на преговорите за обединението на Германия са били дадени политически уверения НАТО да не се придвижва на изток. Дали тези обещания са били юридически обвързващи остава предмет на спор между историци и дипломати. Безспорен факт е друго – през следващите години НАТО приема Полша, Чехия, Унгария, балтийските държави, Румъния, България, Словакия, Словения и още редица страни от бившата социалистическа система.
На Запад този процес се представя като доброволен избор на суверенни държави. В Москва обаче се възприема като системно придвижване на американска военна инфраструктура към руските граници. Тази разлика в интерпретацията никога не беше преодоляна. Напротив, с всяка нова криза недоверието се задълбочаваше.
Украйна се превърна в централната точка на конфликта. След събитията от 2014 година отношенията между Русия и Запада навлязоха в трайна конфронтация. Анексирането на Крим, войната в Донбас, а след това и руската военна операция през 2022 година окончателно унищожиха остатъците от идеята за общо европейско пространство за сигурност.
След 2022 година САЩ и техните съюзници предприеха най-мащабната санкционна кампания в съвременната история. Замисълът беше ясен – ограничаване на финансовите ресурси на Русия, прекъсване на технологичните връзки и икономическа изолация.
На практика обаче се появиха няколко пробойни.
Първата беше Китай.
Втората беше Индия.
Третата беше нежеланието на голяма част от Азия, Африка и Латинска Америка да участват в санкционния режим.
Руският петрол продължи да намира купувачи. Газовите потоци се пренасочиха. Търговските вериги бяха преструктурирани. Някои руски компании понесоха тежки загуби, но прогнозите за икономически колапс не се реализираха.
Особено важна се оказа ролята на Китай. Пекин увеличи покупките на руски енергийни ресурси, разшири използването на национални валути в разплащанията и даде на Москва достъп до пазари, които компенсираха част от загубите в Европа. Това не беше жест на благотворителност. Китай защитаваше собствените си интереси. Евтините енергийни ресурси и отслабването на западния натиск срещу Русия създаваха благоприятна среда за китайската икономика.
Паралелно с това Вашингтон започна все по-твърда политика спрямо Китай.
Тайван се превърна в азиатския еквивалент на украинския въпрос. От гледна точка на Пекин всяко разширяване на военното сътрудничество между САЩ и Тайпе представлява директно предизвикателство към принципа за един Китай. От гледна точка на Вашингтон подобна политика цели възпиране на евентуални китайски действия срещу острова.
Резултатът е натрупване на взаимно недоверие.
През последните години американски военноморски сили увеличиха активността си в региона. Провеждат се съвместни учения с Япония, Австралия и Филипините. Разширяват се механизмите на военно сътрудничество. Пекин отговаря със собствено военно строителство и демонстрации на сила около Тайванския проток.
Тук се появява стратегическият парадокс, върху който Карпентър насочва вниманието си.
Вместо да концентрират ресурсите си върху един основен съперник, Съединените щати едновременно влизат в конфронтация и с Русия, и с Китай. Това създава стимул двете държави да координират действията си.
Нещо повече. Възниква своеобразно разделение на ролите. Китай разполага с огромна индустриална база, финансови ресурси и технологичен потенциал. Русия притежава суровини, военни технологии, стратегическа дълбочина и значителен ядрен арсенал. В комбинация тези фактори създават тежест, която трудно може да бъде игнорирана.
Разбира се, не бива да се идеализира това партньорство. Между Москва и Пекин продължават да съществуват различия. Китайската икономика е многократно по-голяма от руската. Част от руските експерти открито предупреждават за риска страната им постепенно да се превърне в по-млад партньор. В самия Китай също съществуват среди, които гледат предпазливо на прекомерната зависимост от Русия.
Числата показват известна асиметрия. Китай има по-голяма икономическа тежест, по-големи производствени мощности и по-силен достъп до световните пазари. Русия компенсира с ресурси, военно влияние и географско положение. Балансът не е равностоен, но засега изглежда достатъчно изгоден и за двете страни.
Затова остава отворен въпросът дали Вашингтон все още разполага с възможност да разруши тази конфигурация. Карпентър смята, че такава възможност теоретично съществува. Според него американската политика би могла да намали натиска върху Москва и да концентрира усилията си върху отношенията с Китай. Подобна стратегия би създала условия за възстановяване на част от руско-западния диалог.
Дали това е реалистично е отделен въпрос.
След повече от десетилетие война в Украйна, санкции, конфискации на активи, политическо противопоставяне и взаимни обвинения пространството за подобен завой изглежда силно ограничено. Освен това вътрешнополитическите настроения както в САЩ, така и в Европа правят всяка сериозна промяна изключително трудна.
Така партньорството между Русия и Китай постепенно престава да бъде временна реакция на конкретни кризи и започва да придобива характеристиките на дългосрочна геополитическа конструкция. Не формален военен съюз от типа на НАТО, а система от съвпадащи интереси, икономически зависимости и стратегически изчисления.
Именно тук се крие най-важният въпрос. Не дали Москва и Пекин се харесват достатъчно, за да останат заедно, а дали Вашингтон е създал условия, при които за тях става твърде скъпо да се разделят.