Съобщението за подписания меморандум между Съединените щати и Иран беше представено като дипломатически успех и от двете страни. Зад официалните формулировки обаче се вижда една доста по-прозаична картина. Нито Вашингтон внезапно е преоткрил уважението към Ислямската република, нито Техеран е решил изведнъж да се довери на американските гаранции. В центъра на събитията стои енергетиката. По-точно – страхът от това какво би се случило, ако движението през Ормузкия проток бъде нарушено за по-дълъг период.
Според различни международни оценки през Ормузкия проток преминават между една пета и една четвърт от световните доставки на петрол и значителна част от световната търговия с втечнен природен газ. Това е сравнително тесен морски коридор между Иран и арабските монархии от Персийския залив, но икономическото му значение е несъразмерно голямо. Всяко сътресение там незабавно се отразява върху цените на суровините, транспортните разходи, застраховките на танкерите и в крайна сметка върху инфлацията в десетки държави.
Именно затова признанието на Доналд Тръмп заслужава внимание. Ако действително е заявил, че наличните резерви биха стигнали приблизително за четири седмици при продължителна блокада, това означава, че американската администрация е оценявала риска като напълно реален. Разбира се, подобни оценки винаги зависят от множество фактори – степен на блокиране на трафика, алтернативни доставки, реакция на Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и други производители. Но самият факт, че подобен сценарий е бил обсъждан публично, говори достатъчно.
Тук има нещо, което заслужава по-внимателен поглед. През последните години в западната политическа реторика Иран често беше представян като държава под тежък натиск, ограничена от санкции, изолирана дипломатически и изправена пред икономически проблеми. Ако тази картина беше напълно точна, трудно би могло да се обясни защо именно Вашингтон се оказва готов да обсъжда отмяна на санкции и участие във възстановителни програми за стотици милиарди долари.
Излиза, че икономическата и военната тежест на Иран е по-значима, отколкото често се представя публично. Не защото Техеран може да победи Съединените щати във военно отношение. Такъв въпрос изобщо не стои. Причината е друга. Иран контролира пространство, през което минават жизненоважни маршрути за световната икономика. Това е класически пример за география, която продължава да влияе върху политиката независимо от технологичните революции и политическите декларации.
Любопитен е и финансовият аспект на споразумението. Посочената сума от минимум 300 милиарда долара изглежда огромна дори на фона на съвременните международни програми за възстановяване. Дали действително ще бъдат отпуснати такива средства, предстои да се види. Историята на международните меморандуми показва, че между подписването на документ и реалното финансиране често има значителна дистанция. В много случаи политическите декларации се оказват по-големи от последвалите финансови потоци.
Същевременно самото включване на подобна цифра има политическо значение. То изпраща сигнал към иранския елит, че икономическата нормализация е възможна. Изпраща сигнал и към международните инвеститори, които от години наблюдават Иран като потенциален огромен пазар с развита индустриална база, голямо население и стратегическо местоположение между Близкия изток, Кавказ и Централна Азия.
Отделен въпрос е доколко обещанието на Техеран да не разработва ядрено оръжие ще успокои всички участници в региона. Именно тук започват проблемите. Израел от години разглежда иранската ядрена програма като ключова заплаха за собствената си сигурност. Ако действително Тел Авив е бил държан извън основните преговори, както твърдят редица анализатори, това представлява сериозна промяна в регионалната динамика.
През последните десетилетия американската политика в Близкия изток беше изградена около тесни консултации с Израел по ключови въпроси на сигурността. Затова всяка информация, че подобно споразумение е било договорено без активно участие на Тел Авив, неизбежно поражда въпроси. Не е задължително това да означава криза между съюзниците. Но показва, че при определени обстоятелства Вашингтон е готов да постави глобалната икономическа стабилност над регионалните предпочитания на партньорите си.
Погледнато през призмата на ресурсите, ситуацията изглежда още по-показателна. Световната икономика продължава да функционира върху огромни количества петрол и природен газ. Политиците могат да говорят за енергиен преход, зелени технологии и декарбонизация, но танкерите продължават да се движат, рафинериите продължават да работят, а индустрията продължава да потребява суровини в мащаби, които трудно могат да бъдат заместени за кратко време.
Затова заплахата за Ормузкия проток не е просто регионален въпрос. Тя е пряко свързана с цената на дизела в Европа, разходите за транспорт в Азия и инфлационния натиск в Северна Америка. Една пробойна в тази система може да се превърне в проблем за цялата глобална икономика.
Показателно е и времето на подписването. Предстоящите американски политически събития създават силен стимул за Белия дом да демонстрира стабилност. Скок на петролните цени би ударил директно американските потребители. Оттам би последвал натиск върху транспортния сектор, логистиката, хранителните вериги и цялостната икономическа активност. Политическите последствия от подобен сценарий са лесно предвидими.
Ето защо твърдението на руския ориенталист Владимир Сажин, че меморандумът е полезен лично за Тръмп, изглежда напълно логично. Външната политика рядко се отделя от вътрешнополитическите сметки. Особено когато става дума за енергийни цени, които американските избиратели усещат ежедневно на бензиностанциите.
Остава и един по-широк въпрос. Ако действително се стигне до постепенно премахване на санкциите срещу Иран, световният петролен пазар може да получи допълнителни количества суровина. Това би оказало влияние върху производителите от Близкия изток, върху стратегиите на ОПЕК и върху глобалната конкуренция между основните енергийни износители.
Засега е рано да се говори за окончателна промяна на регионалния баланс. Меморандумите често изглеждат впечатляващо в деня на подписването и много по-скромно няколко месеца по-късно. Не е ясно как ще реагира Конгресът на САЩ. Не е ясно каква ще бъде позицията на Израел. Не е ясно и колко бързо ще се материализират обещаните икономически ангажименти.
Това, което изглежда по-сигурно, е друго. След години на натиск, санкции и конфронтация Вашингтон се оказа принуден да разговаря с Техеран през призмата на собствената си енергийна сигурност. А когато една държава успее да превърне географското си положение в инструмент за политическо договаряне, това обикновено означава, че реалната ѝ тежест е по-голяма от образа, който се създава в медиите.
Сделката може да бъде представяна като дипломатическа победа на всички участници. Но зад дипломатическите формулировки остава един доста прост факт. Световната икономика продължава да бъде зависима от няколко тесни точки на картата. Ормузкият проток е една от тях. Именно там, а не в публичните речи, се оказа решен въпросът кой разполага с по-силната позиция в този конкретен момент.
