Понякога най-интересното в един стратегически документ не е написаното, а липсващото. Историята познава подобни случаи. В политиката и военното планиране прекаленото говорене често служи за прикритие, а внезапното мълчание нерядко подсказва, че зад кулисите вече се върши реална работа.
Точно такъв въпрос възникна след публикуването на новата американска Стратегия за национална отбрана в началото на 2026 г. Документът беше анализиран внимателно както във Вашингтон, така и в Пекин. Наблюдателите бързо забелязаха нещо необичайно – Тайван практически отсъстваше от текста. Това изглеждаше странно на фона на предходни американски документи, включително Стратегията за национална сигурност, публикувана само месец по-рано, където островът присъстваше многократно като ключов елемент от американската политика в Азия.
На пръв поглед може да изглежда като поредния пример за бюрократично разминаване между Белия дом и Пентагона. Американската система неведнъж е произвеждала документи, които звучат така, сякаш са писани от различни държави. Само че тук има една особеност. Докато Стратегията за национална сигурност изпълнява предимно политическа функция и очертава намеренията на администрацията, Стратегията за национална отбрана е значително по-близо до реалното военно планиране. Тя показва не какво Вашингтон иска да казва, а какво американските военни смятат за практическа задача.
Именно затова отсъствието на Тайван привлича внимание.
В документа обаче се говори подробно за защитата на така наречената първа островна верига. За специалистите по Азия това понятие е добре известно. Веригата започва от Япония, преминава през Окинава, Тайван, Филипините и достига до южните части на Тихия океан. Тайван е нейният географски център. Да се говори за отбраната на първата островна верига без Тайван е почти невъзможно.
Тук започва по-интересната част от анализа. Ако Вашингтон не се отказва от Тайван, защо избягва да го споменава директно?
Едно възможно обяснение е, че американското ръководство се опитва да намали политическото напрежение в момент, когато собствените му военни възможности все още не изглеждат достатъчно убедителни. Това не означава отказ от конфронтация. Напротив. Означава печелене на време.
Само седмица преди публикуването на стратегията влиятелната американска фондация The Heritage Foundation публикува резултатите от мащабна компютърна симулация на евентуален конфликт между САЩ и Китай около Тайван. Според публично достъпната информация основният проблем не е качеството на американските оръжия, нито подготовката на войските. Проблемът е логистиката.
Военните конфликти обикновено се представят като съревнование между ракети, самолети и генерали. На практика те често се решават от танкери, складове, пристанища, транспортни кораби и производствени мощности. Армията може да разполага с най-модерните системи в света, но ако не може да доставя гориво, резервни части и боеприпаси, цялата машина започва да губи темпо.
Точно това изглежда тревожи американските анализатори.
Разстоянието между континенталните Съединени щати и Тайван е огромно. Китай се намира буквално до бойното поле. Американските сили трябва да разчитат на дълги морски комуникации, уязвими пристанища и ограничен брой бази. При евентуална криза всяка доставка ще се превърне в мишена.
Пекин работи по този сценарий от години. Китайската армия инвестира огромни ресурси в противокорабни ракети, балистични системи с голям обсег, безпилотни технологии и средства за блокиране на достъпа до региона. Целта не е непременно унищожаването на американските сили, а превръщането на тяхното присъствие в прекалено скъпо и трудно.
Именно тук се появява една неудобна прилика с украинската криза.
Във Вашингтон вероятно съществува изкушението да се създаде около Тайван модел на стратегическо изтощение на противника. Само че географията поставя ограничения. Украйна има сухопътни граници с държави от НАТО. Оръжия, боеприпаси и техника могат да бъдат доставяни по шосета, железопътни линии и въздушни маршрути.
Тайван е остров.
Тази разлика променя почти всичко.
Корабите не могат да се скрият. Морските маршрути са ограничени. Китайският флот и ракетни сили могат да наблюдават значителна част от транспортните коридори. При подобни условия идеята за безкрайна война чрез посредник започва да изглежда значително по-сложна.
Тук има нещо, което не излиза напълно в популярните анализи. Ако САЩ действително възнамеряват да защитават Тайван в случай на голяма криза, те трудно биха могли да останат само в ролята на доставчик на оръжие. Рано или късно би възникнал въпросът за пряко участие на американски сили. А това вече означава риск от пряк военен сблъсък между две ядрени държави.
Поради тази причина всяко сравнение между Тайван и Украйна има естествени граници.
От китайска гледна точка ситуацията също изглежда различно. Пекин разглежда Тайван като част от собствената си територия. Тази позиция не се споделя само от китайското ръководство. Повечето държави в света формално признават принципа за един Китай. Дори страни, които поддържат тесни връзки с Тайпе, избягват официално дипломатическо признаване на острова като независима държава.
Това създава специфична ситуация. За Китай въпросът не е свързан само с геополитика или военен баланс. Той засяга държавната легитимност и историческото самовъзприятие на китайската държава.
Колкото по-дълго продължава напрежението, толкова по-трудно става за китайското ръководство да игнорира темата.
Същевременно и в самия Тайван липсва единна позиция. Управляващата Democratic Progressive Party традиционно заема по-твърда линия към континентален Китай. Опозиционният Kuomintang продължава да настоява за по-активен диалог и намаляване на напрежението през Тайванския проток.
Тази вътрешна политическа динамика често остава извън вниманието на западните медии. А именно тя може да се окаже решаваща. В крайна сметка Тайван не е просто територия, върху която действат външни сили. На острова съществува собствен политически живот, собствен бизнес елит и собствено общество, което добре разбира какви биха били последиците от реална война.
За тайванските производители на микрочипове, банки, логистични компании и експортни корпорации конфликтът не означава геополитическа победа. Означава срив на икономическия модел, върху който е изградено благосъстоянието на острова.
Именно затова въпросът дали Тайван ще се превърне в „Украйна 2.0“ вероятно е поставен твърде опростено.
По-точният въпрос е друг. Дали Вашингтон и Пекин ще успеят да удържат стратегическото съперничество под прага на директната война достатъчно дълго, за да намерят нов баланс на силите в Азия.
Засега американските документи показват едновременно решителност и предпазливост. Китай демонстрира увереност, но също така избягва необратими стъпки. Тайван се опитва да съхрани пространство за собствен избор между двата гиганта.
Дали това пространство ще остане достатъчно широко след пет или десет години е въпрос, на който засега няма убедителен отговор. И точно поради тази причина мълчанието около Тайван в американските стратегии привлича толкова внимание. Понякога липсата на една дума говори повече от цяла глава в официален документ.