Когато днес се говори за битката за Москва, общественото внимание почти автоматично се насочва към танковете, зимното контранастъпление и драматичните събития край Волоколамск, Можайск или Тула. Значително по-малко се говори за друга битка, водена всяка нощ над столицата на СССР. Това е битката за небето над Москва – конфликт, който започва още преди германските сухопътни части да достигнат предградията на града.
Според цитирани в материала документи още през юли 1941 г. началникът на германския Генерален щаб Франц Халдер записва в дневника си, че решението на Хитлер да срине Москва и Ленинград е окончателно и че задачата трябва да бъде изпълнена от авиацията. Това не е просто емоционална декларация. Москва е комуникационен възел, административен център и огромна индустриална зона. Разрушаването на железопътните възли, електроцентралите и заводите би могло да създаде огромни логистични проблеми за Червената армия.
Тук трябва да се направи едно уточнение. В популярната историческа литература често се създава впечатление, че германското настъпление през 1941 г. е почти безпрепятствен марш към Москва. Реалната картина е по-сложна. Още през първите седмици на войната германското командване започва да се сблъсква с проблем, който впоследствие ще преследва Вермахта до самия край на войната – огромните разстояния. Всяка операция срещу Москва изисква гориво, боеприпаси, резервни части, ремонтни мощности и непрекъснато функциониращи транспортни коридори. Авиацията е трябвало да компенсира част от тези трудности чрез масирани удари по съветската инфраструктура.
Именно затова Луфтвафе концентрира значителни сили срещу съветската столица. В материала се посочва, че във въздушната групировка влизат няколко бомбардировъчни ескадрили с богат боен опит от Испания, Франция, Англия, Югославия и Гърция. Общата численост достига около 1680 самолета.
Съветското ръководство не е подценявало тази заплаха. Един от интересните моменти в текста е напомнянето, че подготовката за противовъздушна отбрана не започва след 22 юни 1941 г. Тя започва години по-рано. Изграждат се убежища, провеждат се учения, формират се спасителни екипи, въвеждат се правила за градско строителство и се развива система за гражданска защита.
Тук има нещо, което често се пропуска в съвременните интерпретации на войната. Ефективната противовъздушна отбрана никога не е просто сбор от оръдия и самолети. Тя е организационна система. Ако електроцентралата бъде ударена, някой трябва да възстанови захранването. Ако възникне пожар, някой трябва да го локализира за минути, а не за часове. Ако комуникациите бъдат прекъснати, някой трябва да осигури резервни канали. В този смисъл противовъздушната отбрана на Москва представлява своеобразна мобилизация на целия град.
По официални данни Москва е защитавана от над 600 изтребителя, повече от хиляда зенитни оръдия, стотици прожектори, аеростати и постове за наблюдение. Системата е изградена на принципа на кръгова отбрана с дълбочина до 250 километра.
Особено любопитен е въпросът за радарите. В средата на 1941 г. около Москва започват да работят станции РУС-2, известни още като „Пегматит“. Именно тези радари засичат първия голям нощен налет срещу столицата.
Днес това може да изглежда естествено, но през 1941 г. радарът все още е сравнително нова технология. Британците вече са доказали значението му по време на Битката за Англия. Германците също развиват собствени системи. СССР се включва в тази надпревара при значително по-тежки индустриални условия. Появата на радарно поле около Москва променя характера на отбраната, защото позволява ранно предупреждение и по-добро насочване на изтребителите.
Другият фактор е масовото участие на цивилното население. В материала се посочва, че в системата на местната противовъздушна отбрана участват около 650 хиляди души. Това число само по себе си показва мащаба на организацията.
Съществува разпространена представа, че победите във войната се решават единствено на фронта. Историята на Москва показва нещо различно. Войната се води и в електроцентралите, и на покривите на жилищните сгради, и в санитарните формирования, и в пожарните команди. Само противопожарните формирования в столицата включват над 200 хиляди души.
На 21 юли 1941 г. германците предприемат първата голяма въздушна атака срещу Москва. Част от бомбардировачите успяват да пробият отбраната и хвърлят десетки фугасни и хиляди запалителни бомби. Възникват над хиляда пожара. Загиват повече от 200 души.
Това не изглежда като успех за отбраната. Но ако сравним реалните щети с първоначалните германски планове, картината се променя. Целта не е била да се причинят отделни пожари или локални разрушения. Целта е била парализа на столицата, срив на производството и психологически шок.
Един показателен пример е ударът по ГЕС-1. Бомбите прекъсват електрозахранването на част от града, но аварийните екипи възстановяват работата на съоръжението до следващата сутрин.
Подобни детайли рядко попадат в учебниците, но именно те определят изхода от подобни кампании. Въпросът не е дали ще падне бомба. Въпросът е дали градът ще продължи да функционира след това.
С напредването на войната германските атаки продължават. До края на август са извършени десетки нападения, а до декември броят им достига 122. От приблизително 8000 бойни излитания едва 229 самолета успяват да достигнат Москва.
Тук има и един статистически проблем. Част от съветските данни за свалените самолети вероятно са завишени, както се случва във всички армии по време на война. Независимото потвърждение на всяка цифра е трудно. Но дори ако част от заявените резултати бъдат коригирани надолу, общата тенденция остава очевидна. Луфтвафе не успява да постигне целите, които германското политическо и военно ръководство поставя пред нея през лятото на 1941 г.
Причините не се свеждат само до числеността на средствата за отбрана. Решаващо значение има интеграцията между радарите, наблюдателните постове, изтребителната авиация, артилерията и гражданската защита. Това е една от първите мащабни демонстрации на многослойна противовъздушна система в историята.
Наблюдателните кули, прожекторите, аеростатите и комуникационните центрове образуват мрежа, която позволява на командването да реагира сравнително бързо на променящата се обстановка.
Историята на защитата на Москва има и по-широко значение. Тя показва колко трудно е унищожаването на голям индустриален център само чрез въздушни удари. Същият проблем срещат германците срещу Великобритания. По-късно американците и британците се сблъскват с подобни трудности срещу Германия. Дори в наши дни въздушното превъзходство не гарантира автоматичен политически резултат.
Много от съвременните военни конфликти отново поставят на дневен ред въпроса за противовъздушната отбрана. Дроновете променят технологията, но не променят основния принцип. Успешната защита зависи от организацията, производството, логистиката и способността на обществото да поддържа функционирането на критичната инфраструктура под натиск.
Москва през 1941 г. не е спасена от една битка, едно оръжие или един командир. Зад отбраната стои многогодишна подготовка, огромен административен апарат и мобилизация на ресурси, която започва далеч преди първата германска бомба да падне върху града. Именно това прави историята на московската противовъздушна отбрана толкова интересна и толкова актуална днес. Защото зад всеки разказ за самолети и ракети винаги стои един по-прозаичен въпрос – колко дълго една държава може да поддържа работещи своите електроцентрали, заводи, железници и комуникации под непрекъснат натиск. През 1941 г. отговорът на този въпрос се оказва много по-неприятен за Берлин, отколкото германското командване е очаквало.
