Понякога най-интересното в една държава не е колко петрол изпомпва, колко ракети произвежда или колко дивизии може да разположи по границите си. По-интересно е как обяснява на хората защо трябва да търпят лишения. Историята познава десетки режими, които са разполагали с огромни ресурси и внушителни армии, но са рухвали, защото са загубили способността да разговарят със собственото си общество.
Именно тук сравнението между Иран и Русия започва да става неудобно.
През последните две десетилетия Ислямската република живее под постоянен натиск. Санкции, финансови ограничения, блокиране на банкови канали, технологични ембарга, периодични военни заплахи. Практически няма година, в която Техеран да не бъде поставен под някаква форма на външен натиск. Въпреки това държавата не просто оцелява, а успява да запази вътрешната си стабилност в условия, които биха разклатили много по-богати икономики.
Причината едва ли се свежда единствено до религията или до силовите структури. Според официалната линия на иранското ръководство още от началото на предходното десетилетие се формира концепцията за „икономика на съпротивата“. Тя не обещава бързо забогатяване. Не обещава европейски стандарт на живот. Не обещава евтини кредити и безкрайно потребление. Напротив. Посланието е сурово: страната е в продължителна конфронтация и трябва да се научи да живее така.
Тази позиция може да изглежда архаична, но има едно предимство – честна е в собствената си логика. Гражданите знаят какво се иска от тях и защо се иска.
Когато през 2010 г. правителството на Махмуд Ахмадинеджад пристъпва към премахване на част от огромните държавни субсидии, ударът е тежък. Цените на редица енергоносители скачат многократно. Това би могло да предизвика социална експлозия. Вместо това властите изграждат механизъм за директни компенсации към населението. Не навсякъде той работи идеално. Инфлацията постепенно изяжда част от ефекта. Но остава друго – усещането, че държавата е длъжна да обясни действията си.
Тук се появява един неудобен въпрос.
Колко често съвременните правителства разглеждат населението като политически партньор, а не като административен обект?
В голяма част от света, включително в Европа, гражданите все по-често научават за съдбоносни решения постфактум. Данъци се увеличават. Цени скачат. Такси се въвеждат. Пенсионни системи се променят. След това се публикуват сложни презентации с графики и термини, които изглеждат написани за финансови анализатори, а не за хората, които ще плащат сметката.
Тази технократична култура има един сериозен недостатък. Тя предполага, че обществото не трябва да разбира, а само да се подчинява.
Иран избира друга стратегия. Независимо дали човек харесва режима или не, Техеран постоянно обяснява на населението, че ограниченията са част от историческа борба за независимост. Властта ежедневно произвежда политически смисъл. Понякога прекалено много смисъл. Понякога дори пропаганда. Но вакуум не остава.
Руският модел през последните години изглежда различно. След началото на конфронтацията със Запада през 2022 г. страната действително демонстрира впечатляваща способност за адаптация. Износът бе пренасочен. Финансовите потоци намериха алтернативни маршрути. Промишлеността увеличи производството в редица сектори. Военната индустрия работи на значително по-високи обороти.
Но зад тази адаптация остава един въпрос, който се появява все по-често в руското общество.
Каква е крайната цел?
Тук цифрите започват да отстъпват място на политиката.
Заводите могат да увеличат производството. Банковите системи могат да бъдат преструктурирани. Логистичните маршрути могат да бъдат преначертани. Но хората трудно приемат ограничения без разбираема картина за бъдещето.
Може би затова авторът на оригиналния текст противопоставя иранския модел на руския. Не защото Иран е по-богат или по-ефективен. Никой сериозен анализатор не би защитил подобна теза. Иран има огромни проблеми с инфлацията, инвестициите и производителността. Санкциите продължават да нанасят щети. Младите хора често гледат към емиграция. Социалното напрежение не е изчезнало.
Но иранската система притежава нещо друго – способност да превръща ограниченията в част от национален разказ.
Това е ресурс, който не се измерва в долари, барели или тонове стомана.
В историята има множество примери за подобни ситуации. По време на Втората световна война Великобритания въвежда строги ограничения върху потреблението. Същото правят Съединените щати. Гражданите приемат това не защото обичат лишенията, а защото знаят защо ги понасят. Политическата комуникация създава чувство за участие в общо усилие.
Без подобно чувство дори най-добрите икономически мерки започват да приличат на административно насилие.
Тук има и още един пласт.
В Иран държавата никога не разчита единствено на министерства и чиновници. Съществуват религиозни организации, благотворителни структури, местни мрежи и различни обществени механизми, които компенсират слабостите на официалната администрация. Те не решават всички проблеми. Но създават социални връзки.
Много съвременни общества страдат именно от липсата на такива връзки.
Градовете стават все по-анонимни. Институциите стават все по-дистанцирани. Хората общуват с държавата чрез електронни форми, автоматични съобщения и административни процедури. Управлението става по-ефективно на хартия, но по-студено в реалния живот.
Накрая се получава парадокс.
Държавата знае почти всичко за гражданина – доходи, сметки, кредити, здравни осигуровки. Но гражданинът знае все по-малко за държавата и нейните намерения.
Точно тук се крие една от причините за растящото недоверие към институциите в различни части на света.
Иранският пример не предлага универсално решение. Техеран не е модел за подражание във всяко отношение. Достатъчно е човек да погледне икономическите показатели, валутните проблеми или социалните конфликти, за да разбере ограниченията на системата.
Но примерът показва нещо друго.
Когато една държава иска жертви от обществото, тя трябва да предложи нещо повече от инструкции. Трябва да предложи смисъл.
В противен случай всяко поскъпване на бензина изглежда като измама. Всяка нова такса прилича на грабеж. Всяка икономическа реформа започва да се възприема като операция срещу собственото население.
Затова спорът около Иран и Русия всъщност не е спор за горивата. Не е спор дори за санкциите. Става дума за нещо далеч по-старо – за отношенията между държавата и обществото.
Едни режими се опитват да управляват чрез отчетни таблици, бюджети и регулации. Други непрекъснато произвеждат идеология, символи и исторически мисии. И двата подхода носят рискове. Първият постепенно изсушава обществената енергия. Вторият лесно може да премине в догматизъм.
Предстои да видим кой модел ще се окаже по-устойчив в света, който навлиза в епоха на санкции, икономически блокове и все по-скъпа национална сигурност.