Русия се готви за война - без ентусиазъм, без желание, не тържествено, но отговорно и упорито, без фанфари без шум. Европа се готви за войната по един демонстративен и показен начин, с ентусиазъм и някак парадно. В Русия все още е валиден старият принцип “Само да няма война” и затова руската подготовка протича с масово нежелание, но разбира се, максимално отговорно и ефективно. Никой в Русия не се радва на наближаващата война, но обществото разбира, че са дошли времената на поредното ново потвърждение - Русия разбира се ще трябва да потвърди най-простото - правото си на съществуване, правото си да бъде.
Русия е готова да направи това толкова пъти, колкото е необходимо, без радост и ентусиазъм, но с максимална сериозност.
Иначе се развива процесът на подготовка за същото бедствие в Европа. На пръв поглед континентът е единен - готвят се всички и единно. На втори поглед обаче, eвропейската действителност е по-сложна. Като че ли всички натовски страни са обединени от общата си воля за победа над Русия. Същото може да се формулира и иначе - да се нанесе на Русия стратегическо поражение. Но зад парадния ентусиазъм прозират геополитически, цивилизационни и културно-исторически разминавания. Първият елемент на геополитическата мозайка на Европа, това е непреходната трансисторическа убеденост за това, че властта (всяка власт) е дело на свръх мотивирани елитарни малцинства, които не дължат никакви обяснения нa “простолюдието”. Такава беше убедеността на британската Kорона още преди Англия да стане велика сила - и това не се променя до днес. В другата важна англосаксонска страна - САЩ, се повтаря същата убеденост. Зад привидния цирк на т.нар. “текуща политика” стои прикрито ядрото на американската реална власт, която няма нищо общо с евтиния популизъм на днешния американски президент.
Реалната власт в САЩ е властта на неоконсерваторите - и тя не се колебае и не се съмнява в нищо, тя не споделя ресурсите с никого в света, тя също не се съмнява, че властта принадлежи само на този, който я заслужава, който се е родил с нея, и който не би се колебал да унищожи света заради нея.
Тук е американската юдео-християнска есхатология - т.е вярата, че американското “племе” е юдейска разновидност на което племе глобалната власт, властта над света им е обещана не по заслуги, а просто по рождение. Англосаксонският свят, чрез своите истински ръководители не се съмнява, че светът е просто Ханаан, който се полага на естествените окончателни победители. Това е непоклатимата и неподдаваща се на оспорване вяра, която учи, че в края на историята (който вече е близо) англосаксите и юдео-християните са осъдени да тържествуват своята победа над племената Гог и Магог, т.е над руснаци и над всички неразкаяни славяни.
Но европейският съюз не е само евроатлантизъм. Там си пробиват път и континенталистки съдържания и идеи. Например френското общество, не толкова отдавна в исторически план унищожи своята аристокрация (какъв ужасен грях), не за да предостави властта на някакъв безотговорен новоизбран елит. Франция на обикновения французин продължава спонтанно да вярва векове след Революцията, че властта, това е volonté coummune. И в този смисъл всеки, който я вижда като достояние на някакво малцинство, неизбежно се среща с гнева на Франция. Средният французин (“малкият французин”) не вярва в малцинствената власт и се съпротивява срещу всички опити на хора, случайни във властта, да изпратят Франция в Армагедон срещу измислени чудовища.
Същите по смисъла импулси намират своето утвърждение и в Германия. Германската върхушка е готова като че ли да повтори Втората световна война, но средният германец отказва да види в Русия исторически противник. Обикновеният Германец не иска Армагедон, напротив - той утвърждава своята воля за мир над континента, изтласквайки към властта нови, нетрадиционни, и много силни партии.
Двете основни континенталистки сили в Европа - Франция и Германия - се противопоставят на движещите сили на войната, която предстои. Днес зад войната прозира едно триединство - първо, това е брюкселската хипер-бюрокрация, която като неизбрана сила, се опитва в пълно съгласие с англосаксонската догма за свръх-мотивираните властни малцинства, се опитва да наложи своята воля над европейското “простолюдие”. Вторият движещ фактор на предстоящата война е ноторно известен - това е бързо разрасналите се икономически апетити на европейските военнопромишлени комплекси, войната е естествената стихия на тези структури. Третият фактор, който тласка светът към война е неуморният и вечно зелен троцкизъм, който разбира европейското единение като процес на изчезване на националните суверенитети и суверени институции. Двата фактора - провоенният и антивоенният са в нестабилно ситуационно равновесие. Затова ключът към развръзката на надвисналата над света война отива отново в Русия и класическият въпрос “Ще посмеят ли Руснаците ?” придобива ново значение, роля и есхатологичен смисъл.
Разбира се този въпрос трябва да се превърне от форма на заглавие във форма на проблем, разглеждан от позициите на политическата теология, така както я разбират Карл Шмит, Якоб Таубес и много други.
Разбира се при такава постановка на въпроса, става ясно, че тук не се обсъжда нито психологията на руснаците, нито тяхната решителност. Напротив - зададен по този начин, въпросът касае централния проблем на политическата теология - това е въпросът за властта, разглеждан не психологически, а битийно, онтологично.
В своя централен труд, посветен на скритите теологически основния на модерната правна наука, Карл Шмит започва със самата същност- “Суверенът е този, който решава въпроса за извънредното положение”.
Днес, след началото на ядрената епоха, от средата на миналия век насам, употребата на ядрено оръжие, сама по себе си е безспорен еквивалент на това, което класикът Шмит наричаше със странния термин “Извънредно положение”. И затова коректната постановка на въпроса “Дали ще посмеят Руснаците” съвсем не се отнася за средния руснак. И наистина от времето на Достоевски, типологията на руското общество е известна - и от литературата, и от живота. И досега в Русия измежду средните, обикновените руснаци, могат да се срещнат човешките типове, описани от Достоевски, в руското общество и до днес могат да се срещнат и Разколников, и някой Карамазов, и Верховенски, и разбира се, Свидригайлов. Известно е от литературата в Русия какво би посмял средния руснак и какво би могло да ограничи неговата смелост. Истинският въпрос, обаче, касае кремълския елит, касае управляващата класа (а по-точно съсловие) на Русия. Способни ли са управляващите в Русия да въведат истинско извънредно положение, но не в смисъла на Келзен и Вебер, а в смисъла на Карл Шмит и Таубес. Окончателно ли е либерализирана руската управленска върхушка (разбира се под влиянието на т.нар европейски руснаци), или все още пред лицето на глобалните есхатологични изпитания управляващите в Кремъл имат воля да мислят децизионистки.
Англосаксонският запад гради своите стратегии върху простата и непоклатима увереност, че Кремъл “няма да посмее”, защото това просто не му е дадено. От името на англосаксонският елит съвсем уместно и правдиво Збигнев Бжежински отправи главния въпрос към Кремъл : “Тези руснаци, които държат своите 500 милиарда долара в нашите американски банки - те ваш елит ли са, или са наш елит ?”. И затова въпросът в неговата най-оголена и безпощадна форма не касае смелостта на отделния руснак, а се отнася до политическата способност на руския Президент (който и да е той в момента), в съгласие със своето непосредствено обкръжение да вземе решение за извънредно положение. Разбира се този децизионистки акт (по смисъла на Карл Шмит) е смислено противоположен на всякакви компромиси, уговорки и предварително начертани червени линии.
Водачът на еврейския народ Мойсей, връщайки се от синайската планина, къде е разговарял със своя Бог и носейки със себе си скрижалите със заповеди на Еврейския народ, видял с гняв как част от народа му е изградила своите идоли на Мамона и вече танцува около тях. Тогава Мойсей прави своята първа децизионистка постъпка - заповядва да бъдат избити безмилостно поклонниците на Мамона. С това свое действие отпреди хиляди години, той разделя народа си на верни и неверни. Тази разлика е валидна и днес и тя касае не просто евреите, тя засяга цялото човечество. Тя задава смисъла на явлението “човек” и смисъла на неговия път в Историята.
Днес Владимир Путин (или който ще бъде там на негово място) ще трябва да реши тази свръхчовешка задача. От името на руския елит, а и на целия руски народ, той ще трябва да реши в ролята на Суверен, в изяснения вече смисъл на Шмит дали Русия ще продължи да танцува около капището на либералния Мамон под знака на тъй наречените общочовешки ценности, в смисъла на Горбачов и Елцин, или ще може да се еманципира окончателно от перестроечното си наследство и произход, за да може Русия да остане това, което е била винаги в досегашната си история - трансисторически център на Силата, която може да съществува единствено и само заедно с Правдата.