Когато една империя започне да губи увереност в собствената си непогрешимост
В разговора си с Глен Дизен Джон Миършаймър говори за Иран, за Тръмп, за НАТО и за Украйна. На пръв поглед това са различни теми. Ако обаче човек проследи внимателно логиката му, става ясно, че всъщност става дума за едно и също явление – моментът, в който една велика сила започва да открива, че светът вече не реагира по начина, по който е свикнала.
В продължение на повече от тридесет години американската външна политика живееше с усещането, че времето работи за нея. След разпадането на Съветския съюз Съединените щати останаха сами на върха на международната система. Тогава възникна една особена атмосфера, която постепенно се превърна почти в идеология. Не беше важно кой е в Белия дом – републиканец или демократ. Не беше важно кой контролира Конгреса. Основното убеждение беше едно: Америка може да си позволи почти всичко.
Може да разширява НАТО. Може да променя режими. Може да започва военни операции на хиляди километри от собствените си граници. Може да налага санкции на цели държави. Може да определя кое е допустимо и кое не е допустимо в международната политика. В продължение на години реалността сякаш потвърждаваше това самочувствие.
Миършаймър отдавна предупреждаваше, че подобна епоха няма как да бъде вечна. Не защото Америка ще обеднее или ще престане да бъде силна. Историята не работи така. Великите сили рядко рухват внезапно. Много по-често те започват да натрупват стратегически грешки, защото дълго време са живели без сериозни ограничения.
Именно тук се появява въпросът за Иран.
В западните медии конфликтът обикновено се представя като поредния близкоизточен сблъсък. За Миършаймър той е нещо много по-голямо. Той го разглежда като поредния случай, в който Вашингтон е повярвал, че политическата воля може да замени стратегическата логика.
Това е стара болест на великите сили.
Когато една държава привикне да побеждава, тя започва постепенно да губи способността да оценява ограниченията си. В началото това изглежда като самоувереност. После се превръща в самозаблуда. Накрая започва да произвежда решения, които отвън изглеждат все по-неразбираеми.
Интересното е, че Миършаймър не описва Америка като отслабнала държава. Напротив. Той многократно подчертава, че американската мощ остава огромна. Това е важен детайл, защото много анализатори смесват две различни неща – мощ и влияние.
Мощта се измерва с армия, икономика, технологии и ресурси. Влиянието се измерва с готовността на останалите да следват твоята линия. Първото все още съществува. Второто започва да се пропуква.
Точно това е голямата тема на разговора.
През последните години във Вашингтон се натрупаха решения, които поотделно изглеждат различни, но заедно рисуват една и съща картина. Споровете с европейците. Конфликтите около митата. Постоянните съмнения около ангажимента към НАТО. Историята с Гренландия. Отношенията с Индия. Противоречивите сигнали към Япония и Южна Корея. Натискът върху съюзници и партньори, които десетилетия наред бяха свикнали да гледат на Америка като на център на системата.
В един момент започва да възниква въпрос, който доскоро изглеждаше немислим. Не дали Америка е силна. А дали Америка знае накъде върви.
Това са различни въпроси.
По време на Студената война много държави не харесваха Съединените щати. Но малцина се съмняваха, че Вашингтон има стратегия. Дори противниците на Америка признаваха, че американският елит мисли дългосрочно.
Днес подобна увереност се среща все по-рядко.
Европейците официално продължават да говорят за трансатлантическо единство, но все по-често звучат като хора, които се опитват да убедят самите себе си. Японците и южнокорейците внимателно наблюдават всяко движение във Вашингтон. В Близкия изток почти всички играят едновременно на няколко маси. Саудитска Арабия разговаря с Китай. Турция разговаря с всички. Държавите от Персийския залив внимателно изграждат алтернативни канали за сигурност.
Това не е бунт срещу Америка. Това е застраховка срещу Америка. Разликата е огромна. Бунтът е открит конфликт. Застраховката означава липса на доверие.
Именно липсата на доверие тревожи Миършаймър повече от всичко друго.
В неговия анализ се усеща една стара реалистична идея. Международната система не прощава продължителните заблуди. Рано или късно всяка държава се сблъсква с реалността. Въпросът е колко скъпо ще плати за това.
Дълго време Вашингтон живееше с усещането, че разполага с почти неограничен ресурс от политически авторитет. Че съюзниците ще останат лоялни независимо от обстоятелствата. Че санкциите винаги ще работят. Че доларът винаги ще бъде достатъчен аргумент. Че военната сила винаги ще принуждава останалите да се съобразяват.
Светът започва да показва, че тези предположения вече не са безусловно верни.
Точно тук се намира най-интересната част от разговора на Миършаймър. Той не разглежда случващото се като отделна криза. За него това е симптом на исторически преход. Не преход към свят без Америка, а към свят, в който Америка трябва отново да се научи да живее сред други велики сили.
Това е нещо, което цяло поколение американски политици никога не е било принудено да прави.
Хората, които вземаха решения през последните десетилетия, израснаха в атмосферата на еднополюсния момент. Те свикнаха с мисълта, че Вашингтон е арбитърът на международната система. Днес обаче тази система започва да прилича повече на XIX век, отколкото на 1995 година.
Появяват се няколко центъра на сила. Интересите им се разминават. Компромисите стават неизбежни. А именно компромисът е нещото, което най-трудно се приема от всяка хегемония.
Затова и зад разговора за Иран всъщност стои много по-голям въпрос.
Може ли Америка да се адаптира към свят, в който вече не е единственият играч, способен да определя правилата? Или ще продължи да действа така, сякаш все още е 1998 година?
Отговорът на този въпрос няма да определи само бъдещето на Вашингтон. Той ще определи и бъдещето на Европа, на НАТО, на Украйна и на голяма част от международната система през следващото десетилетие.
Европа започва да разбира цената на собствената си зависимост
В думите на Миършаймър има един детайл, който лесно може да бъде подминат. Той говори за Европа така, както преди години говореше за Украйна. Не за това какво би искал да се случи, а за това какво вижда да се случва. Разликата е съществена. Повечето анализатори започват от желанията си и после търсят аргументи. Миършаймър винаги започва от разположението на силите.
През по-голямата част от последните три десетилетия Европа живееше в необичайно удобна историческа ситуация. Континентът беше убеден, че големите войни са останали в миналото. Границите изглеждаха окончателно установени. Глобализацията носеше печалби. Евтиният руски газ поддържаше конкурентоспособността на индустрията. Американското военно присъствие гарантираше сигурността. Китай поглъщаше европейски стоки и осигуряваше пазари.
Това беше модел, който изглеждаше почти естествен. Толкова естествен, че след известно време престана да бъде възприеман като историческо изключение. Започна да изглежда като нормалното състояние на света.
Историята обаче рядко проявява уважение към подобни представи.
Постепенно започнаха да се натрупват промени. Първоначално почти незабележимо. Китай вече не беше просто производствена площадка. Русия престана да бъде държава, която се стреми да стане част от западната система. В самите Съединени щати се появиха все повече хора, които започнаха да питат защо американският данъкоплатец продължава да плаща за сигурността на богати европейски държави.
Този въпрос не се роди с Тръмп.
Тръмп просто му даде по-груб и шумен политически език.
Още администрацията на Обама говореше за преместване на стратегическия център към Азия. Още тогава във Вашингтон се обсъждаше необходимостта американските ресурси да бъдат насочени към Тихия океан. Причината беше очевидна. През XXI век основният конкурент на Съединените щати не се намира в Берлин, Париж или Москва. Намира се в Пекин.
За европейските елити това се оказа неудобна реалност.
В продължение на десетилетия Европа беше свикнала да бъде център на американската стратегия. Изведнъж започна да разбира, че вече не е.
Оттук идва и странното поведение, което се наблюдава през последните години. Колкото повече Вашингтон насочва вниманието си към Азия, толкова по-често в Европа започва да се говори за необходимостта от европейска стратегическа автономия. Колкото повече се говори за автономия, толкова по-видимо става колко трудно е тя да бъде превърната в реална политика.
Създаването на истинска самостоятелност означава тежки решения. Означава огромни военни разходи. Означава политически конфликти между отделните европейски държави. Означава и нещо още по-неприятно – признаване на факта, че американското присъствие вече не може да бъде разглеждано като безусловна константа.
Точно тук разговорът на Миършаймър става особено интересен.
През 2008 година на срещата в Букурещ европейските лидери гледаха на Русия по един начин. Днес говорят за нея по съвсем друг. Само че географията не се е променила. Русия не се е преместила. Европа също не се е преместила. Черно море е на същото място. Балтийско море е на същото място. Полша и Германия продължават да бъдат там, където са били и преди двадесет години.
Промени се политическото възприятие.
Промени се езикът.
Промени се начинът, по който цели поколения политици започнаха да описват реалността.
Това е процес, който често остава незабелязан, докато се случва. В един момент предупрежденията се превръщат в убеждения. След това убежденията започват да се възприемат като безспорни факти. Накрая вече никой не си спомня кога точно е станала промяната.
Миършаймър напомня за нещо, което историците отдавна знаят. Всяка продължителна конфронтация променя не само отношенията между държавите. Тя променя и начина, по който обществата мислят.
След години на взаимни обвинения политиците започват да говорят по различен начин.
След години на мобилизация медиите започват да работят по различен начин.
След години на конфликт компромисът започва да изглежда подозрителен.
Това не е особеност само на Европа. Така е било по време на Студената война. Така е било през Първата световна война. Така е било и през десетки други исторически периоди.
Днешна Европа изглежда като континент, който едновременно усеща промяната и отказва да я приеме докрай. От една страна всички виждат, че международната система вече не прилича на света от 90-те години. От друга страна огромна част от политическите механизми продължават да функционират така, сякаш нищо съществено не се е променило.
Зад официалните декларации започва да се усеща тревога. Не толкова заради Русия. Не толкова заради Китай. А заради въпроса какво ще направят самите Съединени щати през следващите години.
Този въпрос звучи все по-често в Берлин, в Париж, в Брюксел, във Варшава и дори в Лондон.
Преди време подобни разговори се водеха главно в академичните среди. Днес те постепенно се превръщат в част от реалната политика. Именно там се намира най-дълбоката промяна, която Миършаймър се опитва да улови. Не в движението на войските. Не в броя на ракетите. Не в поредната среща на върха. Промяната се намира в постепенното осъзнаване, че Европа навлиза в период, в който ще трябва много по-често сама да отговаря на въпроси, които десетилетия наред решаваше Вашингтон.
Войната, от която никой не знае как да излезе
В един момент разговорът между Миършаймър и Глен Дизен неизбежно стига до Украйна. Няма как да бъде иначе. Почти всяка голяма международна тема през последните години рано или късно се сблъсква с украинската война. Интересното е, че Миършаймър не говори за нея с онзи категоричен тон, който беше характерен за западните дискусии през 2022 година. Тогава се обсъждаха настъпления, контранастъпления, решаващи моменти и близки победи. Днес атмосферата е различна.
Когато една война продължи достатъчно дълго, думите започват да се променят. В началото политиците говорят за цели. След това говорят за възможности. Накрая започват да говорят за ограничения. Последната фаза винаги е най-интересна, защото именно тогава реалността постепенно измества лозунгите.
Преди няколко години в западните столици беше трудно да се намери сериозен политик, който публично да постави под съмнение избраната стратегия. Разговорът беше сравнително еднопосочен. Санкциите щяха да подкопаят руската икономика. Военната помощ щеше да промени баланса на фронта. Международната изолация щеше да отслаби Кремъл. Всичко това звучеше достатъчно убедително, за да се превърне в доминиращ разказ.
Днес същите тези столици говорят много по-предпазливо. Не защото са променили симпатиите си. Не защото са станали по-близки до Москва. Причината е по-проста. След повече от четири години война вече има достатъчно натрупан опит, който позволява да се сравняват прогнозите с реалността.
Русия не изчезна от международната система. Руската икономика не се срина. Политическата власт в Москва не се разпадна. Вместо това се появи съвсем различна картина – продължителна война на изтощение, в която всяка страна плаща тежка цена, но никоя не получава бързия резултат, на който се е надявала.
Точно тук Миършаймър се връща към нещо, което е повтарял години наред. Големите сили често влизат във войни с ясна представа как ще започнат. Много по-рядко имат ясна представа как ще завършат. Историята е пълна с подобни примери.
През лятото на 1914 година европейските столици очакват кратка война. След няколко месеца континентът вече е затънал в конфликт, който ще продължи повече от четири години и ще унищожи цели империи.
Във Виетнам Вашингтон също влиза с увереността, че разполага с достатъчно ресурси, за да наложи своята воля. Годините минават, разходите растат, а изходът става все по-неясен.
Афганистан продължава две десетилетия. Ирак поглъща години, средства и политическа енергия далеч отвъд първоначалните очаквания.
Миършаймър вижда в Украйна същия механизъм. Не защото конфликтите са еднакви. Не защото историческите ситуации съвпадат. А защото веднъж започнала, една голяма война започва да произвежда собствена логика. Появяват се нови интереси. Появяват се нови зависимости. Появяват се нови политически ангажименти. Колкото повече време минава, толкова по-трудно става някой да каже, че е време за промяна на курса.
Междувременно политическият хоризонт започва да се измества.
Във Вашингтон все по-често се говори за Китай. В Близкия изток отново се натрупват кризи. Военните ресурси трябва да бъдат разпределяни между различни региони. Производството на боеприпаси се превръща в тема на национална сигурност. Думи като „запаси“, „логистика“ и „индустриален капацитет“ започват да звучат по-често от гръмките обещания за решителни победи.
Това е един от най-любопитните моменти в разговора. Миършаймър не разглежда войната само през фронтовата линия. За него също толкова важно е какво се случва зад нея – във фабриките, в бюджетите, в политическите системи и в обществените настроения.
Там също се води война. Много по-тиха. Много по-малко зрелищна. Но понякога именно тя се оказва решаваща.
През последните години западните общества свикнаха да живеят с украинската тема като постоянна част от информационния поток. В началото това създава мобилизация. След време започва да създава умора. Хората продължават да съчувстват. Продължават да следят новините. Но постепенно започват да задават въпроси, които в началото почти не се чуваха.
Колко дълго ще продължи всичко това? Как изглежда краят? Какво точно представлява победата? Какво следва след нея? Тези въпроси не идват от Москва. Не идват и от пропагандни центрове. Те се появяват естествено във всяко общество, което години наред участва пряко или косвено в голям конфликт.
Докато слуша Миършаймър, човек остава с усещането, че според него най-голямата промяна не е на бойното поле. Тя е в начина, по който войната вече се възприема в западните столици. През 2022 година тя беше проект на бъдещето. През 2026 година все повече прилича на проблем на настоящето.
Разликата е огромна. Проектите вдъхновяват. Проблемите търсят решение. А понякога най-трудните решения се появяват именно тогава, когато всички разбират, че старите вече не работят така, както са очаквали.
Когато великите сили започнат да вярват на собствените си истории
В края на разговора Миършаймър засяга тема, която на пръв поглед изглежда странична, но всъщност обяснява голяма част от случващото се през последните години. Разговорът тръгва от въпроса за рационалността в международната политика. За това кога една държава действа разумно и кога започва да се движи по инерцията на собствените си представи.
Това е стар проблем. Може би толкова стар, колкото самата политика.
Нито една голяма държава не взема решения във вакуум. Винаги съществуват определени представи за света, определени убеждения, определени идеи за това как работи международната система. Политиците не виждат реалността директно. Те я виждат през тези представи.Понякога те работят отлично. Понякога започват да подвеждат.
След края на Студената война Западът постепенно свикна с мисълта, че историята се движи в една посока. Демокрацията ще се разширява. Пазарите ще се разширяват. Международната търговия ще намалява конфликтите. Старите геополитически съперничества ще отслабват. Границите ще губят значение. Светът ще става все по-свързан и все по-предвидим.
Тези идеи не се появиха случайно. В продължение на години изглеждаше, че фактите ги потвърждават. Източна Европа се интегрираше в западните структури. Европейският съюз растеше. Русия беше отслабена. Китай се включваше в глобалната икономика. От Вашингтон всичко това изглеждаше като потвърждение, че избраният курс е правилен.
Междувременно започна разширяването на НАТО. Днес то често се представя като естествен и почти неизбежен процес. В края на 90-те и началото на новия век обаче зад него стоеше съвсем конкретна логика. Не логика на конфронтация с Русия, а логика на разширяване на западната политическа и икономическа система.
Тогава малцина на Запад говореха за непосредствена руска заплаха. Напротив. Отношенията с Москва бяха несравнимо по-нормални от днешните. Имаше срещи, диалог, съвместни проекти и надежди, че Русия постепенно ще се впише в новата архитектура на Европа.
Точно тук се появява една от любимите теми на Миършаймър. Той винаги е твърдял, че зад решенията стоят различни теории за света. Едни хора виждат международната политика като конкуренция между велики сили. Други вярват, че институциите, икономическата взаимозависимост и разпространението на демокрацията постепенно ще намалят значението на тази конкуренция.
Десетилетия наред вторият възглед доминираше почти без съпротива. Днес изглежда много по-малко убедителен. Не защото е изчезнал. Не защото няма привърженици. А защото реалността започна да поставя въпроси, на които този модел трудно отговаря.
Европа отново говори за превъоръжаване. Границите отново имат значение. Военната индустрия отново е стратегически фактор. Думата „геополитика“, която дълго време изглеждаше като реликва от миналия век, отново се върна в центъра на разговора.
Това създава особено напрежение вътре в западния политически елит. Голяма част от днешните лидери са формирани именно през годините на либералния оптимизъм. Те са изграждали кариерата си в свят, който изглеждаше сравнително предвидим. Сега трябва да действат в среда, която все повече напомня за класическата политика на силата.
Този преход не става лесно. Още по-трудно става, когато няколко кризи се наслагват едновременно. Украйна. Близкият изток. Отношенията с Китай. Енергийните проблеми. Вътрешните икономически напрежения. Всяка от тези теми поотделно би била достатъчно сложна. Заедно те започват да променят цялата атмосфера на международната политика.
Миършаймър отдавна наблюдава този процес и вероятно затова в думите му почти липсват изненади. За него случващото се не е внезапна катастрофа. По-скоро е натрупване на последствия от решения, вземани години наред.
Тъкмо затова и разговорът му с Глен Дизен звучи различно от повечето телевизионни дебати. Там почти няма сензационни прогнози. Няма обещания за близък край на една или друга криза. Няма драматични предсказания за утрешния ден.
Има усещане за свят, който постепенно се връща към състояние, познато на историците, но непривично за поколенията след 1991 година. Свят, в който великите сили отново пресмятат ресурси, в който военната мощ отново има централно значение, в който икономиката и сигурността все по-трудно могат да бъдат разглеждани отделно една от друга, в който все по-малко решения изглеждат окончателни.
Именно в такъв свят старите политически формули започват да губят убедителност. Не изведнъж. Не с един голям провал. А постепенно, докато събитията едно след друго започват да показват границите на представите, върху които е била изградена цяла епоха.
Светът вече не чака разрешение от Вашингтон
Когато човек прочете внимателно разговора на Миършаймър, остава с впечатлението, че истинският му спор не е с Тръмп, не е с НАТО и дори не е с конкретните решения около Иран или Украйна. Спорът му е с един начин на мислене, който доминираше в западната политика след края на Студената война.
Дълго време на Запад съществуваше увереността, че международната система се движи в предвидима посока. Че разширяването на западните институции е естествен процес. Че икономическата глобализация постепенно ще направи големите конфликти по-малко вероятни. Че политическите модели, създадени в Северна Америка и Западна Европа, рано или късно ще се превърнат в универсален стандарт.
Тази увереност не беше измислена от пропагандата. Тя се роди от реални събития. Съветският съюз се разпадна. НАТО се разширяваше. Европейският съюз се разширяваше. Американската икономика изглеждаше недостижима. Технологичната революция също носеше предимно американски почерк. За цяло поколение политици и анализатори подобна картина изглеждаше не просто убедителна, а практически безалтернативна.
Днес същите тези хора живеят в съвсем различна среда.
Русия не се превърна в държава, която безусловно приема западните правила. Китай не остана младши партньор на американската икономика. Индия отказа да избира между големите центрове на сила. Близкият изток започна да води собствена игра. Държави, които дълго време бяха възприемани като периферни участници, започнаха все по-уверено да защитават собствените си интереси.
Погледнато от историческа дистанция, подобно развитие не изглежда чак толкова необичайно. По-скоро необичайният период беше онзи след 1991 година. Три десетилетия международната система се движеше около една доминираща сила и около убеждението, че тази конфигурация ще продължи неопределено дълго.
Миършаймър никога не е вярвал в това.
Затова и в думите му липсва изненада. Докато голяма част от западния политически елит все още се опитва да разбере какво точно се е объркало, той разглежда случващото се като естествено завръщане на историята. Завръщане към свят, в който различни центрове на сила преследват различни цели, в който съюзите не са вечни и в който географията продължава да има значение независимо от всички декларации за глобализация.
В този смисъл разговорът за Украйна, за Иран и за НАТО изглежда по различен начин. Това вече не са отделни кризи. Те започват да приличат на различни проявления на една и съща промяна. Навсякъде се вижда едно и също напрежение между политически конструкции, създадени за света от вчера, и реалности, които принадлежат на света от днес.
По тази причина толкова много западни решения изглеждат противоречиви. Политиците продължават да използват езика на епоха, в която възможностите изглеждаха практически неограничени, докато международната среда все по-настойчиво напомня, че ограниченията са се върнали.
През последните години Европа откри, че икономиката не може да бъде напълно отделена от сигурността. Съединените щати откриха, че санкциите невинаги произвеждат желания резултат. Русия откри цената на продължителната конфронтация със Запада. Китай откри, че икономическата мощ автоматично привлича стратегическо противопоставяне.
Всички големи играчи започват да се сблъскват с реалности, които дълго време изглеждаха отложени.
Именно затова разговорът на Миършаймър звучи по-скоро като разговор за края на една илюзия, отколкото за края на една държава. Нито Америка изчезва, нито Западът изчезва. Изчезва усещането, че светът може да бъде подреждан едностранно и че останалите ще се приспособяват безкрайно към решения, взети другаде.
Старият ред не приключва с една война, една криза или един президент. Той приключва постепенно. Понякога толкова постепенно, че участниците в него продължават да говорят и действат така, сякаш нищо съществено не се е променило.
Най-трудните исторически моменти често са именно такива. Старите правила вече не работят както преди, а новите още не са се установили напълно. Тогава се появява усещането за несигурност, което днес присъства почти навсякъде – във Вашингтон, в Брюксел, в Москва, в Пекин и в много други столици.
Може би затова интервюто на Миършаймър предизвиква толкова силен интерес. Не защото предлага готови отговори. А защото описва свят, който постепенно губи старите си ориентири и все още търси новите.