През четвъртата година от войната все по-малко значение имат ежедневните карти с няколко километра напред или назад. По-важно става друго – какво се случва зад фронта. Колко резерви могат да бъдат прехвърлени. Колко бързо се движат влаковете. Колко време е необходимо на една бригада да се прегрупира от Запорожие към Харковска област. Колко дълго могат да работят ремонтните бази и колко хора изобщо остават за попълване на загубите.
Именно в този контекст трябва да се разглеждат последните твърдения, появяващи се в руски и украински военни канали. Според тях отделните операции по фронта вече не изглеждат като самостоятелни действия, а като части от по-голяма схема за натиск върху украинската система за управление на резервите. Доколко това е действително така не може да бъде независимо потвърдено. Но има достатъчно признаци, че командването и на двете страни все по-често взема решения под натиска на недостига на ресурси.
Особено показателна е ситуацията около Харковското направление. Там през последните месеци вниманието беше насочено към граничната зона и опитите на руските сили да създадат постоянна заплаха срещу втория по големина украински град. Дори когато териториалните промени са ограничени, самото наличие на такава заплаха принуждава Киев да държи значителни сили далеч от други участъци на фронта.
Това е стара логика на войната. Не винаги е необходимо да превземеш голям град. Понякога е достатъчно противникът да повярва, че може да го загуби. Тогава започва прехвърляне на части, изразходване на техника, разтягане на комуникации и постепенно изчерпване на резервите. Военните историци могат да намерят подобни примери още от Втората световна война.
Съобщенията за боевете около Казачья Лопан и районите северно от Харков трябва да се разглеждат именно през тази призма. Дори ограничен успех може да има ефект далеч извън конкретното населено място. Особено ако принуди украинското командване да прехвърля подразделения от други сектори.
Тук обаче се появява и първото сериозно съмнение. Част от източниците твърдят, че украинските резерви практически са изчерпани. В същото време фронтът продължава да функционира по цялата си дължина от над хиляда километра. Ако резервите действително са толкова ограничени, както се твърди, възниква въпросът как украинската армия успява да поддържа отбранителните си позиции вече толкова дълго време.
Числата също пораждат въпроси. В материала се споменава за 20 батальона стратегически резерв. След това се правят изчисления, достигащи до стотици хиляди души. Подобни оценки трудно могат да бъдат проверени и често служат повече за информационно въздействие, отколкото за реален военен анализ. Историята на войната показва, че почти всички страни системно преувеличават чуждите загуби и подценяват собствените.
По-интересна е друга част от информацията – тази за района на Славянск и Краматорск. Това остава един от най-важните възли на украинската отбрана в Донбас. Там не става дума само за населени места. Става дума за пътна мрежа, железопътни връзки, складове, ремонтни бази и командни центрове, изграждани в продължение на повече от десетилетие.
Ако действително руските сили успяват постепенно да се придвижват към тези райони, това би означавало натиск върху една от най-укрепените части на украинския фронт. Но тук също трябва да се внимава с категоричните прогнози. През последните две години многократно се появяваха твърдения за предстоящ срив на отбраната, който така и не настъпваше.
Славянск и Краматорск не са просто точки на картата. Те са сложни отбранителни системи. В условията на масово използване на дронове, сензори и цифрово управление всяко настъпление става по-бавно и по-скъпо. Няколко километра напред могат да струват седмици боеве и огромно количество боеприпаси.
Това обяснява защо все повече внимание се отделя на логистиката. Не случайно в публикацията присъстват удари по железопътни възли, мостове и транспортни маршрути. В съвременната война релсите често са по-важни от окопите. Унищожен батальон може да бъде възстановен. Прекъсната транспортна система много по-трудно.
Подобна логика се вижда и при съобщенията за удари по инфраструктурата в района на Запорожие. Ако тези информации са точни, целта изглежда не толкова непосредствено завземане на територия, колкото усложняване на придвижването на украински резерви между отделните направления.
Тук се вписва и темата за Беларус. През последните години тя периодично се връща в информационното пространство. От една страна, Киев предупреждава за потенциална заплаха от север. От друга, Минск и Москва говорят за украински провокации по границата.
Реалността изглежда по-прозаична. Пълномащабно украинско нахлуване в Беларус би изисквало огромен ресурс, който Киев трудно би могъл да отдели при сегашната ситуация по основния фронт. Това не означава, че рискът от инциденти, диверсионни действия или удари с дронове е изчезнал. Но между локални операции и реална инвазия има огромна разлика.
Военният наблюдател Дмитрий Дегтярев правилно отбелязва, че географията сама по себе си поставя ограничения. Разстоянията, пътната инфраструктура и необходимостта от поддържане на снабдяване превръщат всяка подобна операция в изключително сложна задача.
Затова може би най-важният извод от всички тези събития не е свързан с конкретен град или конкретна офанзива. Войната постепенно се превръща в състезание по устойчивост. Не толкова кой ще превземе следващото село, а кой ще запази способността си да поддържа армията след още шест месеца, година или две години.
Русия разполага с по-голямо население, по-голяма индустриална база и значително по-високо производство на боеприпаси. Украйна разчита на външна помощ, технологични решения и все още висока степен на мобилизация на обществото. И двете страни имат силни и слаби страни. И двете страни плащат висока цена.
Поради това всяка новина за „решителна фаза“, „последен етап“ или „скорошен край на войната“ трябва да се приема внимателно. Подобни прогнози се появяват почти от началото на конфликта. Засега реалността показва друго – войната продължава да се определя от логистиката, производството, резервите и способността на държавите да издържат на продължително изтощение.
А това е процес, който рядко се измерва в дни или седмици.