На 22 юни в руското обществено пространство винаги се случва нещо повече от обикновено възпоменание. Датата не е просто исторически календарен знак. Тя остава своеобразна граница между различни представи за Европа, Русия и смисъла на ХХ век. Затова и всяка година около нея се появяват текстове, които не говорят толкова за миналото, колкото за настоящето. Материалът на Владлен Чертинов е точно такъв пример. Формално той започва с разкази на фронтови ветерани и спомени от последните месеци на Втората световна война, но всъщност се опитва да обясни днешния конфликт чрез исторически аналогии.
Тук обаче възниква първият сериозен въпрос. Доколко подобни аналогии помагат да се разбере реалността и доколко започват да я заместват? Историята често предлага удобни образи, особено когато обществата се намират в състояние на конфликт. Тя позволява сложните процеси да бъдат сведени до познати фигури – герои, предатели, окупатори, освободители. Политическият проблем възниква тогава, когато между две различни епохи се постави знак за равенство.
В текста централно място заема темата за бандеровското движение и неговото наследство. Това не е случайно. След 2014 година образът на Степан Бандера се превърна в един от основните символи на информационната война между Москва и Киев. За руската страна той остава символ на колаборационизъм, етническо насилие и сътрудничество с нацистка Германия. В значителна част от украинското общество, особено в западните области, образът е представян като символ на борбата за независима украинска държава. Двете интерпретации съществуват едновременно и взаимно се изключват.
Именно тук проличава колко трудно е историческата памет да бъде използвана като инструмент за политическо помирение. Тя много по-често се превръща в средство за мобилизация. Когато една държава се намира във война, тя неизбежно започва да подрежда миналото според нуждите на настоящето. Това не е уникално за Русия или Украйна. Така постъпват почти всички държави в периоди на големи конфликти.
Особено показателна е втората голяма линия в текста – твърдението, че Германия постепенно е получила икономически контрол върху Украйна след 2014 година. Авторът представя развитието на селското стопанство, инвестициите и инфраструктурните проекти като доказателство за своеобразен икономически блицкриг. Подобна теза има своите политически привърженици, но фактите изглеждат значително по-сложни.
Действително след Майдана европейски компании увеличиха присъствието си в украинската икономика. Германският бизнес проявяваше особен интерес към аграрния сектор, логистиката и машиностроенето. Но същевременно Украйна остана обект на конкуренция между множество външни играчи – Съединените щати, Европейския съюз, международните финансови институции и редица частни инвестиционни фондове. Трудно е цялата картина да бъде сведена до еднопосочен германски контрол.
Числата също показват по-сложна картина. Преди войната украинската икономика страдаше от хронични структурни проблеми – корупция, ниска производителност, демографски спад и зависимост от износа на суровини. Тези проблеми не започват през 2014 година и не могат да бъдат обяснени само с външно влияние. Те са натрупвани десетилетия наред още от разпадането на СССР.
Любопитно е и друго. Докато текстът описва Германия като основен печеливш от украинската криза, реалната икономическа ситуация в самата Германия изглежда далеч по-малко комфортна. Страната загуби евтините руски енергийни ресурси, индустрията изпитва натиск от високите производствени разходи, а редица компании прехвърлят производства извън Европа. Ако е имало план за икономическо завладяване на Източна Европа, резултатите засега изглеждат доста противоречиви.
Още по-интересна е темата за историческата цикличност. Авторът вижда своеобразна закономерност, според която обединеният Запад периодично се насочва срещу Русия. Тази гледна точка има дълбоки корени в руската политическа култура. Тя съществува още от времето на Наполеон, преминава през Кримската война, двете световни войни и достига до наши дни.
Проблемът е, че историята рядко се движи по толкова праволинейни маршрути. Коалициите се променят. Враговете стават съюзници. Съюзниците се превръщат във врагове. Русия и Франция са воювали, но са били и съюзници. Русия и Германия са се сблъсквали многократно, но са имали и периоди на стратегическо сътрудничество. Великобритания е участвала в антируски коалиции, но също така е била съюзник срещу Хитлер.
Тук има нещо, което не излиза напълно в сметката. Ако Западът представлява непрекъсната и вечна антируска конструкция, трудно се обясняват десетилетията на икономическо сътрудничество между Русия и Европейския съюз след края на Студената война. Трудно се обяснява и защо руски енергийни компании, европейски банки и западни корпорации изграждаха съвместни проекти в продължение на повече от две десетилетия.
По-скоро наблюдаваме поредния етап от дълга криза на европейската система за сигурност. Разширяването на НАТО, конфликтите в постсъветското пространство, различните представи за суверенитет и сфери на влияние постепенно натрупаха напрежение, което в един момент премина в открит военен сблъсък.
Военната страна на конфликта също поставя редица въпроси. През последните години войната все повече се превръща в индустриален сблъсък. Зад гръмките политически декларации стоят заводи за боеприпаси, железопътни възли, логистични коридори, ремонти на техника, производство на дронове и способност за мобилизация. Там се решава значителна част от изхода на конфликта. Не в телевизионните студиа и не в социалните мрежи.
Затова и много наблюдатели обръщат внимание на нарастващата милитаризация както в Русия, така и в Европа. Берлин увеличава военните разходи. Варшава ускорява превъоръжаването си. Париж инвестира в отбранителната индустрия. Москва също премина към дългосрочен военен режим на икономическо планиране. Всичко това създава усещане за Европа, която постепенно се отдалечава от модела, изграден след края на Студената война.
В този смисъл текстът на Чертинов е интересен не толкова с историческите си оценки, колкото с атмосферата, която отразява. Той показва как значителна част от руското общество възприема случващото се днес. Не като регионален конфликт за територии или граници, а като продължение на много по-дълга историческа конфронтация.
Подобно възприятие има пряко политическо значение. То обяснява защо компромисите стават все по-трудни. Ако едната страна вижда войната като спор за сигурност и влияние, а другата като екзистенциална историческа битка, пространството за договорености неизбежно се свива.
Затова и 22 юни продължава да бъде повече от историческа дата. Той се превръща в своеобразен политически инструмент, чрез който различни общества обясняват настоящето си. В Русия тази дата все по-често се използва за доказателство, че конфликтът с Европа никога не е приключвал напълно. В Европа все по-често се говори за необходимост от защита срещу Русия. Между тези две картини пространството за диалог изглежда все по-тясно.
Най-тревожното е, че историческите аналогии започват да заменят анализа на реалните процеси. А реалните процеси са свързани с икономика, демография, технологии, енергетика и ресурси. Именно там ще се решава бъдещето на континента през следващите години. Историята може да мотивира обществата, но не може да произвежда снаряди, да ремонтира електроцентрали или да запълва демографските пробойни.
Днешна Европа е изправена пред натрупване на кризи, които нямат еднозначни решения. Русия също се намира пред сериозни икономически и демографски предизвикателства. Украйна плаща най-високата цена от всички участници в конфликта. На този фон все по-често се появяват текстове, които търсят обяснение в миналото. Това е разбираемо. Миналото предлага готови герои и готови злодеи. Настоящето предлага само трудни въпроси.
А именно около тези въпроси вероятно ще продължи да се върти европейската политика дълго след като сегашните лидери напуснат сцената.
