Разказите за 22 юни 1941 г. обикновено се движат между две крайности. От едната страна стои съветският мит за героичното единство и незабавната мобилизация. От другата е западната и постсъветска интерпретация, според която германската армия буквално помита всичко по пътя си още в първите часове на операция „Барбароса“. Истината, както често се случва във войната, е далеч по-неудобна и по-сложна.
Спомените на танкиста Василий Фокин представляват интерес именно защото не се вписват напълно в нито една от тези схеми. Те показват хаос, неподготвеност, липса на боеприпаси и объркване в командването, но същевременно показват и съпротива, локални успехи и бойни действия, които трудно се вписват в представата за тотален разгром още в първите часове.
Според неговия разказ подразделението му е вдигнато по тревога около четири часа сутринта на 22 юни край Лвов. Танковете са запалени, колоните са формирани и сравнително бързо достигат района на границата. Това само по себе си е интересен детайл. Ако всичко е било напълно парализирано, подобна реакция би била трудно обяснима. Същевременно се вижда и другата страна на картината. Боеприпасите са били разтоварени след учения. Машините не са приведени в пълна бойна готовност. Логистиката изостава от развитието на събитията.
Войната рядко се решава само от броя танкове или самолети. Тя се решава от способността на една система да поддържа движението на гориво, боеприпаси, резервни части и комуникации. Именно тук германската армия през лятото на 1941 г. има огромно предимство. Вермахтът влиза в СССР след години на бойна практика в Полша, Франция и Балканите. Командните механизми вече работят. Радиовръзките функционират. Взаимодействието между авиация, артилерия и бронетанкови части е отработено.
Червената армия разполага с огромни ресурси, но значителна част от тях все още се намират в процес на реорганизация. Много части сменят дислокацията си. Други получават нова техника. Трети преминават през кадрови промени след чистките от края на 30-те години. В резултат се получава огромна армия с впечатляваща численост, но с множество организационни пробойни.
Разказът на Фокин съдържа още един неудобен елемент. Той описва случаи на нападения срещу съветски колони от украински националистически елементи в Западна Украйна. Темата остава изключително чувствителна и до днес. Историческите документи показват, че в редица райони на Галиция и Волин структури, свързани с Организацията на украинските националисти, действително се опитват да използват германското настъпление за реализиране на собствени политически цели. Степента на сътрудничество между различните групи и германските служби остава предмет на ожесточени спорове между историци от Русия, Украйна, Полша и Запада.
Тук има нещо, което продължава да предизвиква конфликти и днес. За Москва подобни действия са доказателство за сътрудничество с нацистите. За част от украинската национална историография те се представят като етап от борбата за независимост. Между тези две интерпретации стои реалността на войната, в която местни въоръжени формирования действително атакуват съветски части, докато германската армия настъпва на изток.
Кариерата на Фокин след това се превръща в своеобразен разрез на цялата война. От първите боеве край Лвов до Сталинград, от отбранителните операции до големите съветски контранастъпления. Особено интересни са неговите спомени за техниката. Ветераните често говорят за танковете като за живи същества. Това не е романтика, а чиста практика. От машината зависи дали ще оцелееш след следващия удар.
Фокин описва раздялата си с първия танк почти като раздяла с боен другар. За човек, прекарал години вътре в броня, това е разбираемо. Танковият екипаж представлява затворен свят от няколко души, между които животът и смъртта се разделят от секунди.
Особено показателни са наблюденията му за американските танкове, доставяни по програмата Lend-Lease. В съвременните политически спорове често се стига до две крайности. Или се твърди, че СССР е победил единствено благодарение на американската помощ, или че тази помощ няма никакво значение. Нито едно от двете твърдения не издържа сериозна проверка.
Американските доставки осигуряват огромни количества камиони, локомотиви, взривни вещества, радиостанции, алуминий и хранителни продукти. Именно логистичният ефект от Lend-Lease вероятно е по-важен от отделните бойни машини. В същото време много съветски танкисти действително предпочитат Т-34 пред някои американски модели. Спомените на Фокин се вписват именно в тази картина.
Когато стига до Сталинград, войната вече е придобила съвсем различен мащаб. Там не става дума само за град. Става дума за транспортен възел по Волга, за контрол върху южните комуникации на СССР, за достъп до ресурсите на Кавказ. Под повърхността на героичните разкази стоят релси, цистерни, складове и непрекъснат поток от доставки.
Засадата срещу подразделение от групировката на Манщайн също показва колко различна става войната през 1942–1943 г. От хаотичните първи седмици фронтът постепенно преминава към по-сложни операции. Танковите корпуси вече действат координирано. Създават се резерви. Организират се дълбоки отбранителни линии. Германската армия все още е опасен противник, но вече губи инициативата.
Особено впечатляващ е епизодът на река Миус през лятото на 1943 г. Независимо че отделни детайли трудно могат да бъдат независимо потвърдени днес, самият характер на разказа е типичен за фронтовите спомени. Смъртта на екипажа, повреденият танк, импровизацията под огън и физическото изтощение показват реалната цена на бойните успехи. Зад всяка стрелка върху картата стоят хора, които често действат на границата на възможностите си.
Любопитен е и финалът с изгубеното представление за званието Герой на Съветския съюз. Съветската бюрокрация обикновено се възприема като монолитна машина. Реалността е била по-прозаична. Милиони документи, стотици хиляди награждавания, непрекъснати премествания на части и щабове. Изчезнали наградни листове не са рядкост. Историята за двамата Фокинови може би никога няма да бъде окончателно изяснена, но тя добре илюстрира колко хаотична е била административната страна на една война, в която участват десетки милиони души.
Днес, 85 години след 22 юни 1941 г., подобни спомени имат значение не защото доказват някаква предварително избрана политическа теза. Те са важни, защото връщат човешкото измерение в спор, който все по-често се води чрез лозунги. Историята на Василий Фокин не отменя катастрофалните поражения на Червената армия през 1941 г. Не отменя и факта, че германското настъпление постига огромни успехи. Но показва нещо друго – още в първия ден на войната има хора, които се бият, има части, които изпълняват задачи, има офицери и войници, които не знаят дали ще доживеят следващия час и въпреки това продължават напред.
Понякога именно такива съдби разказват историята по-добре от официалните доклади, юбилейните речи и политическите декларации.