Колкото и да е мрачна, констатацията е вярна – съвременна Европа се намира в някакъв неукротим предвоенен транс. Темата за войната бавно, но неотклонно запълва духовната атмосфера на стария континент. И ако този сатанински ход на общественото съзнание не спре, войната ще стане неизбежна. Най-напред европейска и веднага след това – световна.
Повод да се върна към миналото, не само близкото, но и далечното, неотдавна ми даде едно определение за руснаците в медиите. Негов автор бе един млад представител на най-преследваната нация в световната история - еврейската, че руснаците са „генетично увреден народ “ !?
От четири години вече народите на Европа живеят с тази тревога, но лично за мен надеждата за мирен изход от овладяващите Европа бесове на войната се свързва с годишнината от една дата – 22 юни 1941, когато нацистка Германия внезапно и без предупреждение (!) нападна СССР.
Всъщност стратегически това нападение не бе нито внезапно, нито неочаквано. Подготовката за него започва от деня 30.01.1933., когато националсоциалистическата партия в Германия завзема властта в страната, а Адолф Хитлер става неин канцлер. Точно 2 седмици след това правителството на СССР изпраща нота до новото правителство на Германия с въпрос, дали то смята да изпълни намеренията на новия канцлер, изразени в неговата книга „“Моята борба““, че основният стремеж на Германия трябва да бъде завоюване на територията на Съветския съюз.
На Москва става ясно, че рано или късно нацистка Германия ще се изкуши да изпълни геополитическото намерение на своя фюрер. Самата история през този период доказва, че както фашизмът в Италия, така и нацизмът в Германия възникват ( са създадени!) с главната цел: спиране на устрема на масите по време на Първата световна война към отхвърляне на капиталистическия обществен ред. Този стремеж обаче се осъществи само на територият на руската империя - гигантска държава, ръководена от единствен център -при това не каква да е, а антикапиталистическа държава.
След като съветското правителство не получава отговор на своята нота от Берлин, а на 27 февруари 1933г. е опожарен Райхстагът, законодателият орган на Ваймарска Германия и гарант за демокрацията в нея, за съветското правителство става ясно, че войната с нацизма става неизбежна. Подпалването на Райхстага, извършено от самите нацисти, им дава възможност да въведат абсолютна диктатура и Германия стремглаво тръгва към подготовка за нова война.
От 1933 година до 1939 – само за 6 години тя,смазана и унизена от Версайските мирни договори след Първата световна война, отново се издига като първостепенна техническа индустриална и военна сила. За този кратък период Германия връща своите окупирани от победителката в Първата световна война Франция територии, възобновява и довежда до невиждани дотогава мащаби военното производство, обединява цялото немскоезично население на Австрия и Судетската област в Чехия. И най-важното: успява да обедини реакционните антилиберални, антидемократични и антикомунистически сили в цяла Европа. В тригодишната Испанска гражданска война именно тези сили, поведени от нацистка Германия, побеждават левите политически сили.
За Адолф Хитлер и неговата партия става ясно, че 350-милионната тогавашна Европа би застанала зад него, вдъхновена от бляскавите победи на Вермахта.
***
Повод да се върна към миналото, ми даде едно определение за руснаците в медиите. Негов автор бе един млад представител на най-преследваната нация в световната история, че руснаците са „генетично увредени“.
Значи тях нищо добро не ги чака, ако в сегашния военен конфликт съвкупният Запад ги победи.
* * *
Съвременна обединена Европа отново иска война срещу Русия. Тук обаче неизбежно в паметта на здравомислещите хора изплува грандиозният опит да бъдат ликвидирани не само Русия като държава, но и руския народ като „генетично непълноценно” историческо явление.
Нека си спомним, какво искаше преди осемдесет и пет години Европа от Русия и как смяташе да го постигне.
Актуалността на тези въпроси стана съвсем ясна и на 9-ти май – Деня на победата над фашизма, на 6-ти юни – откриването на Втория фронт в Европа през Втората световна война, и напълно сигурно на 22-ри юни, когато започва агресията на нацистка Германия срещу СССР.
Съвременна Европа измести деня на победата над нацизма с един ден напред заради подличкото намерение да се хвърли сянка върху триумфа на съветския народ, който имаше най-големи заслуги за победата над този същия нацизъм.
Преди няколко дни в Нормандия – Франция, бе отбелязана поредната годишнина от десанта на англосаксонската част от антихитлеристката коалиция, но при отсъствието на жизнено важния им съюзник, приемникът на СССР - съвременна Русия. Сега идва ред на поредния позор: на 22-ри юни ще се наслушаме на чудовищната лъжа, че на тази дата преди осемдесет и пет години е започнала война между двама диктатори А.Хитлер и Й.В.Сталин.
А истината е съвсем различна.
Именно тази чудовищна пропагандна лъжа подрежда по важност въпросите, свързани с Втората световна война, от които най-важен неизменно си остава: кой срещу кого воюваше в тази война?
За отговор на този въпрос е необходим един кратък поглед върху историята.
***
В края на двайсетте и трийсетте години на двайсети век, световната икономика е разтърсена от невиждана дотогава криза. В този период ,за разлика от САЩ и Германия, Великобритания води предизвикателна и крайно враждебна политика към Съветска Русия. Въпреки че възстановява своята разрушена от войната и революцията икономика, огромната държава тогава е все още слабо развита. Става все по-ясно, че достигнатото равнище на сътрудничество на СССР с двете водещи индустриални страни, прави гигантската държава уязвима – истински колос на глинени крака. Тогава СССР извършва рязка промяна в стратегическия курс на своето развитие – програмата за извършване на световна пролетарска революция е заменена с програмата за мощно догонващо индустриално развитие на наследената от болшевиките огромна, но изостанала държава.
***
Първата световна война завършва с краха на трите империи: Германската, Австро-Унгарската и Османската. Крах - необратим за тези държави. Четвъртата империя – Руската също се разпада и в периода между избухналата в нея Февруарска революция 1917 г. до създаването на Съюза на Съветските Социалистически Републики, като приемник на Царска Русия в самия край на 1922 г., тя просто не съществува.
През този период на всеобщ хаос Русия се намира в „насипно“ състояние. В разбиранията на болшевиките тя е трябвало да разпали световния пожар на пролетарските революции. След като този опит пропада, се поставя въпросът какво да се прави с този огромен конгломерат от нации и народности: да се разпадне на съставните си части или да се постави началото на нова държавност, непозната дотогава в световната история.
До края на двайсетте години на миналия век болшевишката партия овладява цялата политическа власт. Но в тази партия се води историческата дискусия за бъдещето на спасената огромна държава. Единият вариант е новата държава да осъществи сама световната революция; вторият – да започне строителството на социализма в една държава.
Така в края на двайсетте години на двайсети век, в спора „между двата варианта на развитие“, болшевишката партия избира втория вариант, който предполага „ мирно съвместно съществуване“ с останалия капиталистически свят.
Но този „останал свят“, който успява да се опази от болшевишката опасност, не успява да се отскубне докрай от дълбоката криза на властващия до Първата световна война либералнодемократичен модел на капитализма.
С малки изключения в цяла Европа, която е в центъра на тектоничните обществени процеси в света, в 20-те и 30-те години на двайсети век се появява фашизмът. Най-напред в Италия, а след това в различни превъплъщения – в цяла Европа.
Така фашизмът се оказва спасителен изход за световния капитализъм. Основен враг на тази непозната дотогава нова форма на устройство на буржоазната обществена система, е болшевизмът (комунизмът), а на второ място буржоазно-либералният модел на обществено устройство.
Фашизмът придобива и други характеристики, но главните две са антикомунизмът и антилиберализмът.
Естествено е, че главната цел на фашизма е ликвидирането на „болшевишката опасност“. Реално това е пренасянето на класовата битка срещу болшевизма вътре в самата негова държава – СССР.
Така от първия ден на революцията до края на 80-те години на двадесети век, тази държава живее фактически в обсадно положение, принудена да се защитава с всички средства.
До идването на нацистите на власт в Германия, Съветският съюз поддържа най-приятелски отношения с нея. Освен търговско-икономическите отношения, в съветските военно-учебни заведения се обучават стотици немски офицери от всички родове войски. По този начин Ваймарска (демократична) Германия ловко заобикаля силно ограничителните клаузи на Версайския договор.
По това време световната икономическа криза е приключила. В Съветска Русия приключва и възстановителният период, известен като Нова икономическа политика (НЕП), която всъщност означава съществуването на смесена икономика. Но установяващата се неблагоприятна обществена обстановка в света поставя императивно пред СССР въпроса да увеличи индустриалния си потенциал за пределно кратки срокове. Още през 1929 г. Сталин пророчески заявява, че ако СССР за десет години не достигне, а и евентуално не изпревари индустриалното равнище на капиталистическия свят, съветската власт ще бъде смазана. Така в този период 1929-1934 г. се извършва първият, непознат по темповете и мащабите си в историята прелом. Започва индустриализацията, съпровождащата я колективизация на селското стопанство, и промяната в идеологията на новата държава.
В тази нова идеология достойно място заема вече патриотизмът, изместен преди това от революцията. Проблемът за ролята на нацията в борбата между класите, води до постепенното възстановяване на героичното начало в историята на руския народ.
Освен всичко това, като много важен ускорител на бурното индустриално производство върви и процесът на всеобща модернизация на руското общество. При него Русия и руският народ се приемат като главен действащ фактор.
И още един ускорител: до средата на трийсетте години на 20-ти век, най-враждебно настроените против СССР държави Полша и Япония, рязко повишават враждебните си действия срещу Съветска Русия. Япония усилено се готви за война с нея в Далечния Изток, а на западната граница на СССР Полша се превръща в сериозна опасност за самото му съществуване. На 26 януари 1934 г. нацистка Германия и Полша сключват договор за ненападение и приятелство, а по това време Полша поддържа най-голямата след Франция армия в Европа.
Нищо чудно, че и полският режим също е фашистки. Разбира се, със своя специфика: по време на самата война, когато Полша е окупирана, местното население избива над 400 000 евреи.
Но до войната все още има време. С помощта на САЩ и Великобритания, нацистка Германия бързо възвръща военната си мощ, следват 5 години главозамайващи дипломатически победи, увенчани на 15 март 1939 г. с присъединяването на остатъчна Чехия като протекторат на Третия Райх.
На Хитлер е позволено всичко, дори и победоносната му намеса в Испанската гражданска война. Тези главозамайващи успехи подсилват неговия авторитет и привлекателността на фашизма. През цялото това време между нацистка Германия и Полша съществуват прекрасни отношения. И двете страни не пропускат случай да изразят своята омраза към СССР, както от геополитическа, така и от идейно-политическа гледна точка. В случая известно безпокойство от Третия райх чувства само Франция, но и тя проявява изумителна слепота спрямо реалните намерения на нацистка Германия за бъдещето на Европа. Изобщо цяла буржоазна Европа се тресе от страх от СССР и изграждащия се в него строй.
Голямата надежда на водещите европейски страни Франция и Великобритания, е че Хитлер най-накрая ще изпълни така силно очакваното от него дело – нападението срещу СССР. А самият Хитлер през март и април 1939 г. окончателно включва Чехия към Райха, завършва победоносно намесата си в Гражданската война в Испания, и за да започне войната, му е необходимо още само едно – да сложи край на и без това фалшивото си приятелство с Полша.
Така лятото на 1939 г. минава под знака на ежедневно растящото напрежение между Райха и Полша. Най-сетне Великобритания и Франция разбират, че мирът в Европа виси на косъм. Те сключват гаранционен договор с Полша, според който ще й се притекат на помощ, ако нацистка Германия я нападне. Те започват преговори и със СССР, като ненужно ги протакат, тласкайки очаквания германски удар, да се насочи не към Полша, а към Съветския съюз. При така създалите се обстоятелства, СССР предприема смайващ ход – на 23 август 1939 г. сключва договор за ненападение с нацистка Германия! След дванайсет дни Третият райх напада Полша.
На 3-ти септември Великобритания и Франция обявяват война на нацистка Германия. След две седмици, на 17 септември 1939 г. Полша капитулира, нейното правителство бяга в Румъния, а оттам в Лондон.
В самия ден на капитулацията Червената армия навлиза в Полша и я окупира до старите граници на Руската империя, които са очертани след Първата световна война, под името „Линията Кързън“.
При тези обстоятелства би било естествено Великобритания и Франция - гаранти на Полша, да обявят война и на СССР, определяйки го като агресор. Но те не го определят като такъв, защото не го смятат за такъв. Интересно е тогава, защо не само нашата монархофашистка, но и цялата съвременна западна историография, определят и СССР за агресор, какъвто е нацистка Германия. Значи държавните ръководители на Великобритания и Франция през септември 1939 г. не смятат Съветска Русия за агресор, а съвременната западна пропаганда я смята за такъв.
***
Победоносната война на нацистка Германия над Полша високо изстрелва славата на Фюрера и доказва ефективността на „светкавичната война“. Това дава възможност на Вермахта да започне завоюването на цяла Европа. Нацистите виждат в нея три вида държави: приятелски, подлежащи на окупация и неутрални. Това са Швейцария и Швеция.
Кратката победоносна война срещу Полша дава възможност на нацистка Германия да мисли дори за световно господство. Още повече, че „гарантите“ на Полша повеждат срещу нацистка Германия една много странна война: войната е обявена, но тя просто не се води. Причините за това са различни. В периода между двете световни войни Великобритания не обръща особено внимание на Европа, но затова пък води изключително враждебна, многостранна (само не въоръжена) война срещу СССР. Това пести на Великобритания колосални средства – тя нито поддържа сериозна армия, нито развива сериозна модерна военна промишленост.
Положението с Франция е малко по-различно. Ползвайки опита си от Първата световна война, Франция построява гигантската военно-отбранителна линия „Мажино“. Въоръжението на френската армия е огромно по количество и в по-голямата си част е остаряло, останало от Първата световна война. А и произвежданото ново оръжие изостава в сравнение с немското.
Френската армия е най-голямата в Европа, но сред населението на Франция липсва необходимият боен дух, за да бъде предотвратена растящата немска опасност.
Така английската и френската армии се скриват зад линията „Мажино“ и десет месеца чакат евентуалното немско нашествие. Неслучайно тази война е наречена „странната“. Единствено спорадичните бомбардировки над Лондон от Луфтвафе напомнят, че в Европа има и нещо като война. Тази, може да се каже военна идилия, трае до 10-ти май 1940 г., когато немската армия, водена от превъзходен млад генералитет тръгва не да пробива непревземаемата линия „Мажино“, а я заобикаля. Велика Франция, с нейната гигантска армия, капитулира на 22 юни 1940 г. Английската армия в паническо бягство стига до Ламанша и в района на Дюнкерк се прехвърля на острова. Когато предните отряди на Вермахта достигат Дюнкерк, само малка част от британската армия и остатъци от френската успяват да достигнат до острова. Вермахтът има пълната техническа възможност да унищожи или плени останалата на континента част от разгромената съюзническа армия.
И тогава идва неочакваната и необяснима заповед на Хитлер, Вермахтът да остави армията на Великобритания да се изтегли в родината. И както винаги в историята такива уж загадъчни събития рано или късно получават своето обяснение.
Завземайки Франция, нацистка Германия я разделя на две зони. Северна Франция заедно с Париж е окупирана от Райха и фактически представлява негова териториална част. Южна Франция има статут на нещо като полусуверенна държава със столица курортния град Виши.
След падането на Франция, Вермахтът не спира своя устрем.
Всъщност този устрем не започва с разгрома на Франция, а малко по-рано – през месец април, когато нацистката военна машина прегазва Норвегия и Дания. С това, без никаква ирония, се прави първият опит за създаване на обединена Европа - нека си го кажем на предобраз на съвременния Европейски съюз. При това, пак начело с Германия. Е, нацистка, но все пак Германия.
Заедно с падането на Франция обединителният порив на тази Германия и нейната непобедима армия осъществява интеграцията на Белгия и Нидерландия… към създаващия се тогава Европейски съюз.
Започнала с присъединяването на Австрия, продължила с Чехия и завършила със заграбването на Полша, нацистката интеграция на Европа придобива нови форми.
През есента на 1939 г., след капитулацията на Полша, немската авиация започва да провежда масирани бомбардировки над Англия. Те продължават и през пролетта на 1940 г., в която Англия и нейният народ се обединяват пред нацистката опасност. Разбира се, през 30-те и 40-те на двайсети век, Великобритания подпомага изключително много укрепването на нацисткия режим в Германия. Причините са две: Великобритания очаква нацистка Германия да отслаби Съветска Русия като неин вековен геополитически враг. Но тогавашният английски премиер Невил Чембърлейн по детински наивно, изказва друго мнение: „Аз,” казва той, ”нямам нищо против Русия като държава, аз съм против установения в нея обществен ред“.
Откровените привърженици на Адолф Хитлер във Великобритания не са никак малко. Някои принадлежат и към висшата аристокрация на страната, например Осуалд Моузли - английски потомствен аристократ, британски политик и баронет. Учредител на Съюза на британските фашисти и родственик на британското кралско семейство.
Идилията в отношенията между Великобритания и нацистка Германия приключва с нападението над Полша, и назначаването на У. Чърчил за премиер. Така три дни след обявяването на войната са арестувани и въдворени в специални лагери с най-строг режим над 75000 души от нацистката партия на О. Моузли .
Фактически след интеграцията на Западна Европа Хитлер се насочва да довърши великото си дело, като интегрира и остатъчна т.е. Източна Европа към нова, вече обединена Европа.
Когато над Великобритания се води безпощадна авиационна война, А. Хитлер решава да даде нова форма на така планираното обединение – на 27 септември 1940 г. в Берлин се подписва т. нар. Тристранен пакт. Първи негови членове са Германия, Италия и Япония. Към тях на 20 ноември 1940 г. се присъединява Унгария, на 23 ноември – Румъния и на 24 ноември – Словакия. Три месеца след това – на 1 март 1941 г. към Тристранния пакт се присъединява България. На 25 март 1941 г. пактът е подписан и от Югославия, но в резултат на извършения от проанглийски настроени висши офицери държавен преврат, тя напуска Пакта.
През този период на Балканите действа и Бенито Мусолини с неговата „славна” армия. Тя присъединява към Европа (чрез Италия) на 7-12 април 1939 г. кралство Албания.
На 28 октомври 1940 г. следва опитът на Италия да присъедини Гърция към същата тази Европа. Опитът се оказва несполучлив и Б. Мусолини с имперската си армия затъва в срамна позиционна война с гръцката войска.
Това положение на нещата е нетърпимо за главния обединител на континентална буржоазна Европа Адолф Хитлер.
След преврата в Югославия и напускането на Тристранния пакт, на 6 април 1941 г. нацистка Германия напада Югославия и на 17 април тя капитулира и се разпада на съставните си части, в повечето случаи на марионетни, пронацистки държави.
И така Европа е обединена – както икономически, така и военно. От този „свещен” съюз на цивилизовани държави отсъстват Великобритания, Швеция и Швейцария. Да, и още една държава - СССР, държавата, която от възникването си до събитията за които стана дума, е в почти пълна изолация от Европа и от крайно враждебния управляващ буржоазен политически елит на целия континент. Нищо, че СССР само с европейската си част заема 40% от общата площ на Европа, а на другата част се вместват останалите 60%.
Именно тази държава бе главната цел на А. Хитлер и именно заради изпълнението на тази цел, той бе създаден с мощната, безценна помощ на цяла буржоазна Европа. За две десетилетия тази буржоазия успя да се фашизира в ¾ от своя състав. Тази част командваше както Западна и Източна, така и Южна Европа и участваше пълномащабно с техника и жива военна сила в пълния си състав.
Броени дни след капитулацията на Гърция, в цяла Европа се разгръща мащабна идеологическа война срещу СССР. Затова са неверни и манипулативни твърденията на съвременните буржоазни историци и политолози, че войната между Германия и Русия била война между две еднакви по характера си тоталитарни държави, че нацизмът и комунизмът били идеологически братя-близнаци.
Чрез очакваната неизбежна победа над СССР, нацистка Германия приема тази война като най-важно условие за разрешаване на своя геополитически проблем – премахването на конкуренцията на англосаксонските държави.
Затова тази война бе и геополитическа т. е. за икономическо надмощие между обединеното англосаксонство против смъртно опасните претенции на нацистка Германия за световно господство.
За съжаление тази сурова реалност е била разбирана от много малко важни личности във Великобритания, като например У. Чърчил. Разбира се, трезвомислещи хора е имало и в най-могъщата англосаксонска държава – САЩ. А великите либералнодемократични държави Великобритания и Франция се оказаха неподготвени за война с нацистка Германия.
Индустриалният потенциал на САЩ им дава възможност да помагат с оръжие боеприпаси, техника, храни, стратегически суровини и др., необходими за войната.
По време на т. нар. „странна война” (септември 1939 – юни 1940 г.), Франция получава по програмата „Заем-наем“ 3,2 млрд. долара. От тази програма за непряко участие на САЩ във войната, се възползва и Великобритания: от септември 1939 г. до октомври 1945 г., тя получава колосалната за времето си помощ на стойност от 31,4 млрд. долара. Дългът по тази помощ е изплатен от Великобритания през … 2006 г.
***
През пролетта на 1941 г. Европа, начело с нацистка Германия, е готова за тотална война срещу „източните варвари“, представлявани от Съветска Русия. Планът за нацисткото нападение срещу СССР започва през ноември 1940 г. под наименованието „Барбароса“. За половин година планът е готов и на 15 май 1941 г. се предвижда да започне неговото осъществяване. Налага се обаче то да се отложи, заради забавянето на операциите на Вермахта в Югославия и Гърция.
Съвсем сигурно може да се предположи, че Москва е била осведомена за тази дата. Затова на нея – 15 май, след кратки предварителни преговори, СССР сключва с Япония договор за ненападение, ненарушимост на границите и взаимно зачитане на интересите на двете държави в Далечния изток.
След договора „Рибентроп-Молотов“ това е вторият смайващ дипломатически акт на СССР. В резултат на него СССР си осигурява победата както при Москва, така и при Сталинград,а военните усилия на мощната и огромна японска армия се насочват към Източна Азия и Тихоокеанския басейн.
Този договор предизвиква яростта на А. Хитлер, но правителството му няма как да възрази на японците, след като самата Германия почти две години преди това е сключила подобен договор със СССР.
Оттук нататък в Съветския съюз дните минават с растящо напрежение от предстоящото нападение на нацистка Германия. Дълги години дори в съветската историография се поддържаше мнението, че Червената армия се оказва неподготвена да посрещне мощния удар на Вермахта на огромното пространство от Балтика до Черно море. По внушение на Н. С. Хрушчов това невярно твърдение се приемаше за безапелационна истина. Когато след разпадането на Съветския съюз достъпът до архивите беше облекчен, стана ясно, че съветското Върховно главно командване е знаело до часове времето на нападението и военния потенциал на Вермахта в началото на кампанията. Още през деня на 21 юни 1941 г. до командването на всички военни окръзи и Граничните войски на СССР е изпратена директива №1 за привеждане на войските в най-висока степен на бойна готовност. Колкото и да изглежда изненадващо, директивата не навсякъде е изпълнена.
Още по-интересно е, че оригиналът на тази директива, толкова важен документ, не е запазен. Едва през 90-те години на двайсети век бяха открити копия от него.
Освен „внезапността“ на нападението има едно много важно обстоятелство, оставащо пренебрегвано дълги години след края на войната. Обикновено се говореше за „вероломно нападение на нацистка Германия над СССР“.
Че нападението е било вероломно няма съмнение, но то не е „война на нацистка Германия срещу СССР“, а тотална война на цяла тогавашна Европа срещу Съветска Русия, която се представя от Гьобелсовата пропаганда като законна защита на цивилизована Европа от „източното варварство“…Позната и от днешния ден риторика, нали!
Според същата тази пропаганда това е война и срещу „поддържащата болшевиките англосаксонска плутокрация“. Която, разбира се, е всъщност… еврейска.
За да бъдем наясно с огромния успех на Вермахта през първите четири месеца от войната със СССР, трябва да се имат предвид три много важни неща: първо - срещу СССР воюва не просто нацистка Германия, а цяла Европа. Второ - ядрото на тази общоевропейска армия – Вермахтът, има зад гърба си огромен боен опит, придобит в реални условия. Дотогава световната история не познава по-могъща сила от водената от Вермахта общоевропейска армия. Трето - от 1938 г. до юни 1941 г. Германия подчинява целия производствен военен потенциал на Европа.
И така мощното настъпление на фашизираната тогава Европа е представено като превантивна мярка срещу уж подготвеното броени дни след 22 юни нахлуване на болшевишката армия в Европа.
Изкушавам се да попитам съвременния читател: по какво се отличава отношението на „Обединена Европа” към Руската федерация? Тази федерация е форматът на историческа Русия. Но европейската омраза към нея е неуморима. И днес таза омраза казва, , че Русия е потенциален враг,който е готов винаги да нападене Европа, което по някогапната схема е „ нападение на варварството срещу цивилизования свят”.
На основата на какви данни може да се твърди, че Втората световна война на Стария континент, е война на цяла Европа срещу СССР.
Когато Вермахтът тръгва на 22 юни 1941 година срещу СССР, той наброява над три и половина милиона войници. Още милион и половина представляват съюзниците на нацистка Германия. Общо срещу Съветския съюз в началото на войната тръгват повече от пет милиона европейци.
До края на войната, наричана от Съветския съюз отечествена, през територията на СССР преминават над осем милиона вражески войници. Оказва се, че срещу СССР освен нацистка Германияи и нейните съюзници са воювали още три милиона европейци от различни народи на континента.
А пряко в самите бойни действия на Изток участват Финландия, Унгария, Румъния и Словакия с целите си армии, а с части от армиите - Италия и Испания. Доброволци, попълващи силите на Вермахта, има от Норвегия, Белгия, Холандия, Хърватия, Полша, Босна и Херцеговина, дори и от Петеновска Франция. Всички тези националности имат свое представителство в огромната маса от пленници, взети от Червената армия. Няма европейска нация без свое представителство в съвкупния пленнически състав в Русия. За чест на нашия народ само той няма нито един пленен войник на Източния фронт, защото няма нито един действащ войник там.
Съюзните на Германия военни сили се делят на две групи – едната група се състои от армиите на съюзените с нацистка Германия държави. Те имат свои командвания, координиращи действията си с Вермахта. В самия Вермахт войниците са само граждани на Райха; в него няма чужденци, дори като доброволци.
Съвсем различно е положението с въоръжените подразделения на Вафен СС. От целия състав на тези подразделения 54% са немци и 46% от всички народности на Европа (без България). Въоръжените подразделения на СС освен военна сила са и идеологическа армия. Престъпният характер на СС-войските е бил признат изцяло от Нюрнбергския Международен военен трибунал: "СС са използвани за цели, които са престъпни и включват преследване и изтребление на евреи, зверства и убийства в концентрационни лагери, изстъпления, извършени в администрацията на окупираните територии, изпълнение на програмата за робски труд, жестоко отношение и убийства на военнопленници“. Затова по решение наЯлтенската конференция стотици войници от СС са разстреляни в различните страни, където те са извършвали тези престъпления. И тъй като тези престъпления най-малко са на територията на Райха, всички днешни скрити привърженици на нацизма сочат, че осъдените от Народния съд в България са повече от осъдените в Германия.
Страните, които воюват със собствени въоръжени сили срещу СССР, за които стана дума са Финландия с 16 дивизии и 3 бригади, Румъния – 13 дивизии и 9 бригади, Унгария с 4 бригади, Словакия с 2 дивизии: всичко 31 дивизии и 16 бригади съюзнически войски. По-късно се присъединяват италиански и испански бойни части, и към края на юли 1941 г. войските на страните-съюзници на Германия представляват 30% от фашистките сили срещу СССР –общо 59 дивизии, включващи отделни бригади, няколко полка, легиони, батальони и 20 есесовски бригади.
През периода 1943-1945 г. към двайсетте създадени дотогава СС-дивизии се прибавят още седем нови есесовски дивизии от чужденци: албански, унгарски, хърватски и украински, и още холандски, белгийски, датски. За количеството и националностите на германските доброволци в СС-войските има следните данни: норвежци – 5 878, датчани – 7 006, холандци- 18 473, фламандци – 6 033, валони – 2 812, шведи – 601, швейцарци – 1 584, французи - 3 480, англичани – 432, ирландци– 115, шотландци – 107. Всичко: 46521 души, т. е. пълнокръвен армейски корпус.
Последната военна част, която яростно и фанатично защитава Райхканцлерството в центъра на Берлин т. е. Хитлер, от края на април до капитулацията на 9 май 1945 г., е съставена от французи и унгарци (!), а не от немци.
Нещата се усложняват и от това, че във войната участват и руски есесовци. При това не руснаци-белогвардейци, а родени и израснали в СССР. Но не и пленници от Червената армия, а неуспели или непожелали да се евакуират при настъплението на немската армия.
***
От Октомврийската революция 1917 г. до самата Втора световна война, раните от Гражданската война в новата социалистическа държава все още не са излекувани докрай. С нахлуването на войските на фашизирана Европа на руска земя се появяват военни формирования от съветски граждани, воюващи срещу съветската власт.
Така например е създадена 29-та доброволна пехотна дивизия СС РОНА (Руска освободителна народна армия) в състав от 8 000 души – 14 батальона (септември 1943 г.). Неин командир е Бронислав Камински, бригаденфюрер (генерал-майор) от войските на СС. Преди предателството си този бригаденфюрер е офицер от Червената армия.
„Малко по-различна“ е т. нар. РОА (Руска освободителна армия), чиито командир е генерал-лейтенант Андрей Власов, представител на Висшето командване на Червената армия и един от героите при отбраната на Москва.
През месец юли 1942 г., след разгрома на Втора ударна армия, генерал А. Власов, който е неин командир, попада в немски плен. По предложение на немското командване, той се съгласява да сътрудничи с Вермахта. За две години, през септември 1944 г., той успява да създаде т. нар. Руска освободителна армия като „антиболшевишка, но не нацистка” военна структура.
РОА съществува до самия край на войната и нейният състав достига 130 000 войници и офицери. В почти целия си личен състав тя е рекрутирана от попадналите в немски плен червеноармейци. А те никак не са малко! Общият брой на пленените червеноармейци по време на цялата Отечествена война – от 22 юни 1941 г. до 2 май 1945 г., е 5 750 000 души. От тях след войната се завръщат … 1 836 562 души! Останалите загиват във военнопленническите лагери, пръснати в цяла Европа. По своя замисъл и режим те не се отличават от концлагерите.
Затова, макар и само донякъде, но все пак е разбираемо предпочитанието на много червеноармейци да се запишат в РОА, отколкото да умрат от мъченическа смърт. Да, само донякъде, защото от всички пет милиона, под командата на А. Власов отиват само 130 000 души.
И така командният състав на РОА е попълнен от бивши младши и старши офицери, и генерали от Червената армия.
Въпреки положените огромни усилия, Власов не успява да събере повече от споменатите 130 000 бойци. Тази армия не принадлежи към структурите на СС, каквато е армията на Б. Камински. РОА е включена в международния състав на Вермахта.
С една дума, макар и в неголеми размери, колаборационизмът с немския окупатор в Съветския съюз, не бива да се пренебрегва. Въпреки постигнатите за двайсет години от съветската власт огромни успехи, превърнали СССР във втора по промишлен потенциал държава в света, проявите на Гражданската война в него не са затихнали. Тя фактически продължава през целия период на Великата отечествена война.
А какво бихме казали сега, 110 години след Октомврийската революция? Конфликтът на територията на бившия Съветски съюз не е между Русия и Украйна, а продължение на гражданската война след отечествената. Разбира се, „Европа” е на страната на неонацистка Украйна срещу „болшевишката” опасност, идваща от Русия.
Заслужава да се напомни, че на страната на нацистка Германия воюват подразделения от някои съставни републики на СССР – есесовски отряди от Прибалтийските републики, от Украйна: украинската повстаническа армия УПА, на Степан Бандера и специалната СС-дивизия, съставена изцяло от украинци, с поетичното наименование Nachtigall ( славей). И кримските татари не изостават назад във военните структури на СС-войските.
Съществена военна сила представлява Казашкият корпус на генерал Пьотр Краснов. Корпусът наброява 35000-40000 души, като негово ядро съставлява бялата казашка емиграция в Европа. В хода на войната към корпуса се присъединяват донски казаци, граждани на СССР.
Случаят със СССР има и друг феномен – немалка част от бялата руска емиграция в Европа застава на страната на съветската власт. Забележителен в това отношение е случаят с генерал Антон Деникин, командир на т. нар. Доброволческа армия, която е най-силното военно формирование на бялото движение по време на Гражданската война в Русия.
Генерал А. Деникин, който е емигрант във Франция, още първия ден на нахлуването на нацистка Германия в СССР, изпраща писмо до Й. В. Сталин, в което предлага услугите си и военния си опит на Червената армия.
Такива случаи на бивши офицери от царската армия, воювали против въоръжените сили на революцията в Гражданската война, оказват неоценима услуга на съветската власт.
Това явление не е необяснимо. Достатъчно е да се отбележи фактът, че в яростната, жестока кръвопролитна Гражданска война в Русия 40% от царското офицерство преминават на страната на революцията. Останалите 60% служат в различните формирования на бялото движение.
Всъщност нахлуването на войските от съвкупна Европа в Съветска Русия наистина подновява Гражданската война в нея.
Освен антисъветските формирования на окупираната територия на СССР действат 3,5 млн. партизани, които при невероятно тежки условия защитават съветската власт.
Но мощна антинацистка съпротива има и в Европа, извън СССР. Така например в Полша - армия Крайова, въоръжената сила на полското емигрантско правителство в Лондон и армия Людова, ръководена от полските комунисти в Москва. В Червената армия има доброволчески полски корпус.
Но има и други поляци, които съставляват полски части от СС, на чиято съвест тежат 400 000 евреи.
Мощно антифашистко движение има и в Югославия, където действат две антифашистки въоръжени формирования: комунистическата Югославска народна освободителна армия, ръководена от Й. Б. Тито и Четническото антинацистко, но и антикомунистическо движение под командването на генерал Драже Михайлович.
Също така респектиращо е и гръцкото съпротивително движение (ЕЛАС).
***
Наличието на къде организиран, къде неорганизиран колаборационизъм с немските окупатори, разкрива още една характеристика на Втората световна война, спомената по-горе в тази статия – тази война е и идеологическа, а не просто политическа.
Затова особено внимание заслужава дейността на Комунистическия интернационал, чийто център е в Москва. Тази организация, която действа в целия свят, все пак е най-мощна в Европа.
Комунистическият интернационал, чийто генерален секретар по време на войната е Георги Димитров, организира комунистическата антифашистка съпротива в цяла Европа. А тя никак не е за пренебрегване – под командата на Комунистическия интернационал се намират 3,5 млн. комунисти. На 10 май 1943 г., когато на историческия хоризонт се очертава победата на Червената армия над обединените фашистки сили в Европа, Комунистическият интернационал се саморазпуска. Командването на комунистическата антифашистка съпротива се пренася в отделните европейски страни, където има такава.
В идеологическо отношение европейският фашизъм, с всичките си разновидности, води в Европа мощна идеологическо-пропагандна война. Преди всичко това е война срещу болшевизма в Русия и комунистическото движение в цяла Европа. Това е война на пълно изтребление.
Но европейският фашизъм, начело с германския националсоциализъм, води война и срещу либерално-демократическия капитализъм в Европа. Тази война обаче се води в къде-къде по-меки форми от войната срещу комунистическата идеология и движение. Въпреки това либералнодемократичната буржоазия, макар и раздвоена, вижда в нацизма свой по-голям враг и по-голяма опасност за своето съществуване, отколкото в комунизма.
В това отношение, особено е мястото на САЩ. За разлика от Великобритания, за която войната има изключително геополитическо значение, съюзяването със СССР е по принуда и това личи от поведението на британския лидер У. Чърчил през цялата война. А и след нея. В самия край на войната, както вече е известно, британският лидер заповядва на Съвместния планиращ щаб на Британските въоръжени сили да изготви план... за нападение срещу Съветския съюз, известен под наименованието „Немислимо”.
Подходът на САЩ към войната съществено се различава от британския: освен геополитическите планове и естествения стремеж да се спечели от войната, американците я водят, за да защитят установения либерално-демократичен ред. Затова след откриването на Източния фронт през юни 1941 г., без сами да участват във войната, САЩ помагат на СССР.
По силата на споменатия вече договор „Заем-наем“, САЩ осигуряват на СССР помощ в размер на 11,3 млрд. долара.
Тази помощ съдържа най-разнообразно военно оборудване. Тя е безкористна, но не е безвъзмездна. За нея се заплаща със злато. Всъщност това е дългосрочен заем, който Русия окончателно изплаща през 2001 г.
Значението на тази помощ бе принизявано от съветската историография, а в западната историография непомерно преувеличавана. Каква е истината?
И до ден днешен данните за обема на американската материална помощ за СССР не са еднозначни, но въпреки различията в тях, не достигат повече от 5-7% от въоръжението на Червената армия през цялата война. С една дума - значението на помощта по договора „Заем-наем“ за крайната победа на СССР над нацистка Германия и Япония не играе решаваща роля. Но тя има своето значение не заради обема си, а заради навременността, при която е предоставена на СССР. Неоценимо е значението на тази помощ в началния период на войната до установяването на трайната огнева линия на Източния фронт от Балтика до Кавказ - нещо, което Сталин многократно повтаря в свои изказвания и речи.
В този период на войната Червената армия понася колосални загуби, а на места и на моменти на динамично изменящия се фронт, нейното отстъпление се превръща в паническо бягство.
Причините за това положение на нещата са няколко. Но най-важна може би е, че голямата част от военно-промишления комплекс на СССР се намира в неговата европейска част. Въпреки че още в средата на трийсетте години оценявайки, че бъдещият смъртно опасен идеологически и геополитически враг е нацистка Германия, и сблъсъкът с нея е неизбежен, съветското ръководство разгръща мащабно строителство на военно-промишлени заводи зад Урал. Те не са достатъчни. Затова от първите дни на войната започва невиждана по мащабите си в историята евакуация на промишления потенциал от Белорусия, Русия и Украйна в азиатската част на страната. Тя е ръководена от Л.П.Берия.
Евакуираните промишлени предприятия се сглобяват и веднага започват работа. Едва след това започва строителството на сградите на тези предприятия
Необходимите висококвалифицирани кадри са малко и затова във военното производство се включват жени и юноши над четиринайсетгодишна възраст.
Именно в тези начални месеци на войната, американската помощ изиграва своята изключително важна роля.
Изключително важна, но не решаваща. Странно защо, но се забравя, че срещу СССР са насочени въоръжените сили и промишленият потенциал на целия европейски континент. Така например само промишленият потенциал на Чехия се равнява на военното производство на нацистка Германия. За Хитлер работи цялата промишленост на Франция, Белгия, Нидерландия и дори на неутрална Швеция.
Ако от тези факти се вгледаме в днешния ден, остава някак си необяснимо защо и как въпреки безбройните наказателни санкции срещу Русия, срещу нейната военна операция в Украйна, руският военно-промишлен комплекс не дава никакви признаци на умора. Въпреки, че срещу нея пак стои военният потенциал на цяла „цивилизована“ Европа, че и САЩ.
Главната причина Червената армия да спре настъплението на най-могъщата тогава армия в света( и в историята) са невероятните мобилизационни способности на руския народ в моменти на тежки изпитания. Още повече, че тази война е тотална. Такава, каквато искаха да я направят нацистите, привличайки за свой съюзник цяла Европа.
Програмата за тотална война бе една от няколкото съставни части на нацистката програма за водене на войната срещу СССР. Друга съставна част бе идеята за светкавична война; по-нататък - за изтребителната война.
Споменаването на понятието „тотална война“ в нацистката пропаганда се появи с известно закъснение. Тя бе заявена на знаменития митинг, състоял се на 18 февруари 1943 г. в берлинската зала Шпортпалас. Главно действащо лице на този грандиозен митинг, може би най-грандиозният в историята на нацизма, е пропагандният гений на Третия райх Йозеф Гьобелс. В препълнения дворец на спорта в края на няколкочасовата си реч, Й. Гьобелс се провиква: “Искате ли вие тотална война“? Залата му отговаря с гръмовно „Да“!...
Ако останем чужди на патоса, с които е изречен този съдбоносен за германската нация въпрос, ще забележим нещо много интересно: митингът е проведен дванайсет дни след катастрофалната загуба на Вермахта край Сталинград. Там нацистката армия дава над 800 000 жертви; напълно унищожени, са съюзническите армии на нацистка Германия – италианската, унгарската и румънската. Митингът в Берлин тогава се провежда след националния траур по повод загубената край Сталинград битка.
Днес целокупна Европа се готви за унищожителна война срещу Русия – раздуващи се военни бюджети, все по-истерична реторика срещу Русия и нейния народ, люти закани срещу самото й съществуване.Така естествено се налага представата, че може да бъде повторен театърът на пропагандния гений на 20 век Й.Гьобелс. С неговия истеричен крясък:”Искате ли вие немци тотална война?” ни остава само да гадаем, кой лидер на съвременна Европа ще извика : „Искате ли вие европейци война срещу Русия?”Няма значение, кой от лидерите на Стария континент ще се провикне...
И още нещо- този митинг, проведен в Берлин няколко дни след катастрофалната за Германия Сталинградска битка,слага край не само на надеждата на нацистка Германия да победи в тази грандиозна война, но и на най-зловещото нейно творение – онзи Generalplan за унищожението на източните народи, известни тогава под общото наименование СССР.
...Зад шумната истерично заявена подготовка на съвременна Европа за война срещу Русия днес стои едно осъвременено копие на хитлеристкия Generalplan!
***
В Европа и до ден днешен се смята, че най-способна за пълна мобилизация на всичките си обществени ресурси е немската нация. Това е донякъде вярно. Нацистка Германия успява да организира огромна част от ресурсите на цяла Европа, но не всички и докрай. Единствената държава, която успява да организира тотално всичките си обществени ресурси през Втората световна война е СССР. Цялата държава е подчинена на желязна организация.
Само така може да се обясни нечовешката издръжливост на защитниците на Ленинград, дали за това 900 0000 жертви. Такова е положението и край Москва, където Хитлер е очаквал неизбежно рухване на съветската столица. Такова е положението и край Сталинград…
От двете, вчепкали се в смъртен двубой държави, именно Съветският съюз се оказва най-подготвен в света да води истинска тотална война.
Затова буди недоумение пропагандно тиражираното твърдение на „съвременна” Европа, че Русия води пълномащабна (!) война срещу Украйна.
Тези творци на пропагандни клишета би трябвало да знаят какво по-точно означава „пълномащабна война“, т. е. тотална война.
***
Тази война има още една характеристика – тя е открита агресия на германския нацизъм и разните европейски фашизми срещу еврейството и славянството, като расово непълноценна част от човечеството, подлежаща на пълно физическо унищожение.
Всички тези особености на Втората световна война също я правят действително тотална. Тя, разбира се, е и пропагандна, и „война на тихия фронт“. С една дума, тя е уникална в своята пълнота.
Много често съвременната буржоазна историография, особено прикриващата се неофашистка част от нея, изказва своето убеждение, че ако хитлеристите в Русия са били „по-меки“ към местното население (руси, белоруси и украинци), те са щели да победят Съветския съюз.
Но какво означава ако са били, след като в техните планове е програмирано унищожението на непълноценното славянско население, след като то е било избивано безпощадно.
Тази безпощадност в избиването на източните славянски народи – руси, белоруси, украинци и поляци, не е следствие например от нарастващо военно противопоставяне, а от предварително развивана „научна“ теория за расовата непълноценност на народите, за които става дума. Расовата теория е основата, в която е втъкана нацистката идеология. Без тази теория нацизмът е елементарна буржоазна диктатура, но не и нацизъм.
При изследването на Втората световна война в Европа почти изцяло се обръща внимание на плана за военен разгром на СССР и много по-малко на онзи Generalplan Ost, който предвижда ликвидирането на огромни маси от цивилното население на окупираните от Вермахта източни територии.
От цялото население, живеещо в Европейската част на СССР и полското към него, е трябвало да останат не повече от трийсет и пет милиона, т. е. предвиждало се е унищожаването на около 120 млн. „непълноценен човешки материал“.
Двайсет и шест милиона са загиналите, т. е. избити от нацистите и техните европейски съюзници, граждани на СССР, девет милиона са загинали по бойните полета, останалите седемнайсет са цивилно население – жертви на репресиите на военните сили на „цивилизована“ Европа.
Полша загубва шест милиона свои граждани, от които три милиона поляци и три милиона евреи.
Но Полша има и своите есесовци, които се „занимават“ главно с полските граждани от еврейски произход.
Всичко това произтича от нацистката идеология. Това не са грешки на нацисткия режим, а негова неотменима същност. Именно като агресивен и расистки той достига своя апогей в условията на същата тази цивилизована Европа, през есента на 1942 г.
*******
След това развитието на световната история е известно.
В началото на 1943 г. настъпва преломът в хода на Втората световна война. Това става на Източния фронт, на територията на СССР. Най-напред край Сталинград, а през лятото на същата година край Курск.
И в двата случая Червената армия вече сама, със собствени сили показва своето превъзходство не само над останалите от гражданската война вътрешни врагове на СССР, не само над най-мощната превъзходно подготвена армия на нацистка Германия, но и над въоръжените сили на цяла Европа.
Последва победата на антихитлеристката коалиция през май 1945 г. над европейския фашизъм, а през август с. г. над милитаризирана Япония – азиатския вариант на фашизъм.
След това дойде разривът между държавите от антихитлеристката коалиция и продължилата след това четиридесет и пет години студена война на колективния Запад срещу СССР и неговите европейски съюзници.
Тази война държеше в напрежение целия свят, но тя никога на прерасна в гореща.
Това бе война в състояние на ту затихващо, ту нарастващо напрежение. Устройството на света се крепеше на джентълменското съобразяване с интересите на противната страна.
Срокът на това състояние на нещата т. е. на световното политическо преустройство с филигранна точност бе предвиден от Й. В. Сталин още на Ялтенската конференция – 50 години.
Изчезването на Съветския съюз, едната от двете опорни точки на двуполюсния световен ред, доведе до изчезването на защитата на огромната част от икономически експлоатираното човечество и както винаги до разгул на най-долните инстинкти на световната плутокрация. Световното развитие излезе от ритъм.
Особено болезнено това се отрази на Европа. В края на 20-ти век окончателно изчезна плодоносното съперничество между капиталистическа Западна Европа и социалистическа Източна Европа. За някакви си десет години източно-европейските социалистически държави се превърнаха в колониална периферия на Западна Европа. И всичко си дойде на мястото! Върна се там, където бе в края на 30-те години на двайсети век с неговия стратегически лозунг – поход на Изток.
А Изтокът – това разбира се е Русия! И по-точно историческа Русия.
Няма съмнение, че Европа се готви за поредната своя военна разходка по гигантската територия на тази Русия.
В началото на 90-те години настъпи разлом в установения световен ред и равновесие на силите. СССР и неговите европейски съюзници, след като бяха спечелили войната, загубиха мира.
Всички геополитически придобивки, които СССР беше завоювал с цената на колосални жертви, бяха разпилени с изумителна лекота от напълно деградиралата политическа и държавна върхушка на Съветския съюз. Той се разпадна и върху неговите развалини се появиха уж национално независими, а всъщност немощни олигархични държави.
Оставаше да рухне обединителният център на великата някога империя – Русия. Последва унизителен двайсетгодишен период на превръщането на Русия от авангардна световна сила в суровинен придатък на Запада. Очакваше се всеки момент да настъпи пълният разпад на Русия, като геополитическо, културно-историческо и самобитно цивилизационно явление.
Това не стана. Преди двайсетина години започна бавното възстановяване на мощта на великата някога държава.
И сега Русия се намира в онова състояние, в което се намираше през средата на трийсетте години на миналия век – в изолация от „цивилизована Европа” с вътрешни, привнесени отвън конфликти на своята историческа територия и реална заплаха от тотална външна инвазия, подобна на онази, от юни 1941 г.
Това показва едно повтарящо се в буржоазна Европа явление: започналото като политическа борба остро идеологическо противопоставяне логически завършва като страховита, кървава вакханалия.