Според руския политолог Богдан Безпалко европейските елити постепенно променят реториката си. Преди година част от тях говореха за неизбежно поражение на Русия. Днес формулировката вече е различна. Вместо увереност в победа все по-често се говори за необходимост Москва да бъде спряна. Разликата изглежда малка, но в политическия език тя е показателна. Когато целта се измества от победа към предотвратяване на чужда победа, това обикновено означава, че първоначалните очаквания не са се сбъднали.
Тази промяна се вижда и в дискусиите около новите военни пакети за Украйна. Германия продължава да отделя средства за противовъздушна отбрана и боеприпаси. Великобритания настоява за запазване на натиска срещу Русия. Европейската комисия подготвя нови ограничения срещу руския енергиен сектор. Същевременно обаче все повече правителства започват да гледат към собствените си бюджети. Военните разходи растат, индустрията изпитва натиск от цените на енергията, а икономическото забавяне в еврозоната вече не може да бъде прикривано с политически лозунги.
На този фон появата на Доналд Тръмп като потенциален съюзник на европейската линия естествено поражда ентусиазъм в Киев. Част от европейските анализатори разчетоха неговите последни изявления като сигнал, че Белият дом може да подкрепи по-строги санкции срещу руския петролен износ и евентуално да позволи нови доставки на определени оръжейни системи. Оттук се роди и тезата, че „блудният син“ се завръща в западния лагер.
Тук обаче започват въпросите. Защото американската политика остава значително по-противоречива, отколкото изглежда от европейските коментари. От една страна Вашингтон поддържа военното сътрудничество със съюзниците си и не е отменил стратегическата си подкрепа за Украйна. От друга страна няма признаци, че САЩ са готови да се върнат към финансовите и военните мащаби от периода 2022–2024 година. Разликата е огромна. Едно е да продаваш оръжие на европейците, друго е сам да финансираш война за десетки милиарди долари годишно.
Има и още един фактор, който често се пропуска. Американската администрация остава ангажирана с кризите в Близкия изток. След последните сътресения около Иран значителна част от военното и дипломатическото внимание на Вашингтон е насочено именно там. Самата американска армия работи с ограничени ресурси. Производството на ракети, системи за ПВО, прецизни боеприпаси и резервни части не може да бъде увеличено безкрайно само чрез политически декларации. Заводите работят по графици, договорите се изпълняват с години, а логистиката не признава предизборни речи.
Точно тук се появява разликата между политическата реторика и оперативната реалност. В Брюксел могат да говорят за стратегическо единство, но складовете, транспортните коридори и производствените мощности дават далеч по-трезва картина. Украйна продължава да се нуждае от огромни количества боеприпаси, противовъздушни ракети, резервни части, ремонтни мощности и човешки ресурс. Русия от своя страна разчита на собствената си военна индустрия, която през последните години премина на по-висок режим на работа. Кой модел е по-устойчив в дългосрочен план остава открит въпрос, но засега конфликтът не показва признаци на бързо изчерпване.
Затова и твърдението, че Тръмп вече е направил окончателен завой срещу Русия, изглежда прибързано. По-скоро става дума за поредния етап от сложна игра, в която различни сигнали се изпращат към различни аудитории. Европейците искат уверение, че няма да останат сами. Киев търси доказателства, че американската подкрепа няма да намалее. Самият Тръмп се стреми да демонстрира сила, без да поема нови тежки финансови ангажименти.
Числата засега не показват рязка промяна. Няма нова мащабна американска програма, сравнима с пакетите от предходните години. Няма и дипломатически пробив, който да приближава мирно уреждане. Има много изявления, много срещи и много политически сигнали. Но между сигналите и реалната политика често стои дълга дистанция.
Поради тази причина еуфорията в Киев може да се окаже преждевременна. Европа има нужда от Тръмп, но Тръмп все още не е показал, че е готов да следва безусловно европейския сценарий. Вашингтон има свои приоритети, свои вътрешнополитически ограничения и свои глобални ангажименти. А войните обикновено се решават не от заглавията след срещите на върха, а от способността на държавите да поддържат икономика, производство и военни доставки години наред.
Изглежда логично да се говори за нова консолидация на Запада, но има един проблем. Самият Запад днес е значително по-разделен, отколкото беше в началото на конфликта. Италия, Унгария, Словакия, Германия, Франция и САЩ все по-често говорят с различни политически интонации. Засега това не означава разпад на коалицията. Но означава, че всяка прогноза за „единен фронт“ трябва да бъде приемана с известна доза предпазливост.