Изборите за Национално събрание на Армения трябваше да затворят един напрегнат политически цикъл. Вместо това те изглежда откриха нов. Формално погледнато, управляващият „Граждански договор“ на Никол Пашинян постигна основната си цел – съхрани парламентарното мнозинство и контрола върху изпълнителната власт. Това би трябвало да осигури поне няколко години относително спокойно управление. Реалната картина обаче започва да изглежда по-различно още в първите дни след изборите.
Докато общественото внимание беше насочено към окончателното преброяване на гласовете и разпределението на мандатите, в Ереван започнаха процеси, които далеч надхвърлят обичайните следизборни спорове. Срещу представители на опозицията се активизираха наказателни производства, проверки, съдебни дела и административни процедури. Поотделно всяка от тези стъпки може да бъде обяснена юридически. Заедно те очертават тенденция, която все повече наблюдатели определят като опит за преформатиране на цялото политическо пространство.
Случаят със Самвел Карапетян е особено показателен. В продължение на години той беше възприеман основно като бизнесмен и собственик на значителни активи. През последните години обаче постепенно се превърна и в политически фактор. Създаването на партията „Силна Армения“ промени неговата роля. От крупен предприемач той започна да се превръща в потенциален център за консолидация на недоволните от курса на Пашинян.
Точно в този момент започна и конфликтът около „Електрически мрежи на Армения“. Формално става дума за спор между държавата и собственик на стратегическа инфраструктура. Подобни конфликти не са необичайни. Енергетиката навсякъде е политическа територия. Проблемът е, че моментът и контекстът създават съвсем различно впечатление. Когато срещу собственик на стратегически актив се предприемат действия именно в периода, в който той се утвърждава като политически конкурент, неизбежно възникват въпроси дали мотивите са само икономически.
Подобна е логиката и около Гагик Царукян. Дълги години той беше една от най-разпознаваемите фигури в арменската политика. Неговата партия „Просперираща Армения“ преживява възходи и спадове, но остава значим организационен и финансов център. След изборите натискът върху свързани с него структури видимо се засилва. Казусът около казиното „Шангри-Ла“, съдебните спорове около „Арарат Цимент“, както и въпросите около други негови активи се натрупват в период, когато политическото напрежение е особено високо.
Тук има нещо, което не излиза съвсем чисто в публичното обяснение. Ако става дума единствено за борба с нарушения на закона, защо ударите изглеждат концентрирани именно върху няколко конкретни политически и икономически центъра? Това не е автоматично доказателство за политическа мотивация. Но е достатъчно, за да подхрани подобни подозрения.
Още по-показателна е ситуацията около Роберт Кочарян и Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн“. Претърсвания, разследвания, публични обвинения и разговори за ограничаване на политическото влияние на тези среди създават усещане за по-широка кампания. Ако към това се добавят действията срещу фигури като Ишхан Сагателян, започва да се оформя картина, в която почти целият традиционен опозиционен спектър се оказва под различни форми на натиск.
От гледна точка на властта съществува собствена логика. Поддръжниците на Пашинян твърдят, че голяма част от тези политически сили са наследници на старата система, която според тях е довела страната до институционална слабост, корупция и стратегически провали. В този прочит сегашните действия представляват продължение на процеса по демонтаж на стария олигархичен модел.
Това обяснение има своята публика. Особено сред избирателите, които свързват предишните елити с продължителна концентрация на икономическа и политическа власт. Но дори човек да приеме тази логика, остава един неудобен въпрос. Къде свършва борбата със стария модел и къде започва изграждането на нов монопол върху политическото пространство?
Този въпрос придобива още по-голямо значение заради външнополитическия контекст. Отношенията между Армения и Русия се намират в най-ниската си точка от десетилетия. След войната в Нагорни Карабах доверието между Москва и Ереван беше сериозно разклатено. Арменското ръководство започна да търси по-тесни връзки със Запада, включително с Европейския съюз и Съединените щати. Русия от своя страна все по-често демонстрира раздразнение от този курс.
В тази среда значителна част от традиционната опозиция остава носител на по-балансиран или открито проруски подход. Именно това прави случващото се толкова чувствително за Москва. За Кремъл не става дума просто за съдбата на отделни бизнесмени или партийни лидери. Става дума за въпроса дали след няколко години в Армения ще остане влиятелен политически субект, способен да поддържа идеята за стратегическо партньорство с Русия.
Затова и много анализатори разглеждат текущите процеси не само като вътрешнополитическа чистка, а като елемент от по-широко геополитическо пренареждане. В тази версия Армения постепенно се освобождава от политическите групи, които традиционно са функционирали като канали за руско влияние.
Разбира се, подобна интерпретация също не е безспорна. Част от експертите отбелязват, че влиянието на Москва в арменското общество отслабва не заради репресии, а заради разочарованието след събитията в Карабах. Ако това е вярно, тогава сегашните процеси са по-скоро следствие, а не причина за промяната.
Независимо коя версия е по-близо до реалността, институционалният ефект започва да се вижда. Демократичната система функционира не само чрез избори. Тя зависи от наличието на реална конкуренция, финансово обезпечени политически субекти и способност на опозицията да предлага алтернативен дневен ред. Когато тези елементи постепенно отслабват, формалните процедури могат да останат непокътнати, но съдържанието започва да се променя.
Постсъветското пространство дава достатъчно примери. В редица държави управляващите партии успяха да концентрират значителна власт, като ограничиха ресурсите на своите опоненти. В краткосрочен план това често носеше стабилност. Изчезваха блокажите, намаляваха политическите конфликти и се ускоряваше вземането на решения. След няколко години обаче започваха да се натрупват други проблеми. Липсата на коректив водеше до грешки, които оставаха незабелязани твърде дълго.
Армения може да се окаже именно пред такава дилема. Управляващите вероятно ще успеят да укрепят контрола си върху институциите. Вероятно ще ограничат способността на опозицията да организира мащабна съпротива. Въпросът е какво ще остане от политическата система след този процес.
Особено ако икономическите трудности продължат. Армения остава малка икономика с ограничени ресурси и сложна регионална среда. Границите с Турция и Азербайджан продължават да бъдат фактор. Транспортните коридори, енергийните доставки, инвестициите и миграцията остават жизненоважни теми. В подобна ситуация политическата система има нужда от повече, а не от по-малко канали за обществена обратна връзка.
Засега властта изглежда уверена в позициите си. Парламентът е под контрол. Правителството разполага с административен ресурс. Конституционните механизми работят в негова полза. Това създава впечатление за устойчивост.
Историята на региона обаче подсказва известна предпазливост. Много правителства са изглеждали стабилни точно преди да се сблъскат с неочаквани политически сътресения. Причината обикновено не е липсата на контрол, а липсата на реална информация за настроенията извън институциите.
Затова въпросът днес не е дали Никол Пашинян е спечелил изборите. Това вече е факт. Въпросът е какво ще направи с тази победа. Ако тя бъде използвана за изграждане на по-широк политически консенсус, Армения би могла да премине през трудния регионален период с относителна устойчивост. Ако обаче следващите години се превърнат в процес на постепенно изтласкване на всяка влиятелна алтернатива, тогава сегашната стабилност може да се окаже временна.
Днешният конфликт вече не изглежда като спор между правителство и опозиция. Все повече прилича на спор за самите правила, по които ще функционира арменската държава през следващото десетилетие. А това е много по-сериозен залог от резултатите на едни парламентарни избори.
