Армения отново се оказва в историческа ситуация, която добре познава. Малка държава в стратегически район, притисната между по-големи сили, принудена да избира между различни центрове на влияние, без да разполага с достатъчно ресурси сама да гарантира сигурността си. Разликата е, че този път дилемата не се разиграва между Москва и Вашингтон, както през Студената война, а между икономическата реалност и политическите надежди.
Победата на партията на Никол Пашинян на последните избори бе представена от неговите поддръжници като обществено одобрение за курса към Европа и САЩ. Опонентите му обаче твърдят, че зад официалните резултати остават множество въпросителни. Независимо коя от двете версии е по-близо до истината, един факт трудно може да бъде оспорен. Властта в Ереван продължава да отдалечава страната от руската орбита и да я насочва към западните институции.
Това изглежда логично, ако човек слуша политическата реторика. Армения преживя тежък удар с окончателната загуба на Нагорни Карабах. Хиляди арменци напуснаха региона. В обществото се натрупа гняв срещу руските миротворци и срещу Кремъл, който според значителна част от населението не е изпълнил ролята си на гарант за сигурността. Тази травма продължава да определя политическите настроения.
Проблемът е, че геополитиката се измерва не само с емоции, а и с товарни влакове, банкови преводи, пазари и работни места.
Русия остава най-големият икономически партньор на Армения. Хиляди арменски компании работят пряко с руския пазар. Десетки хиляди арменски граждани живеят и работят в Русия. Паричните преводи от руската икономика продължават да играят важна роля за редица арменски семейства. Именно затова забраните върху вноса на определени арменски стоки предизвикаха толкова силна реакция.
На пръв поглед цветята, минералната вода или конякът изглеждат като дребен търговски спор. Само че за Армения това са цели производствени вериги. Зад една бутилка минерална вода стоят завод, транспортна компания, складове, шофьори, работници и данъчни приходи. Зад един камион с плодове стоят фермери, преработвателни предприятия и кредити към банки.
Тук започва да се появява едно неудобно противоречие. Политическият курс може да бъде сменен за няколко месеца. Икономическата инфраструктура се променя за десетилетия.
Европейският съюз безспорно предлага достъп до по-голям пазар. Предлага образователни програми, инвестиционни механизми и технологични възможности. Но между тези възможности и реалното им използване има огромна дистанция. Полша, Чехия или балтийските държави получиха европейски инвестиции след интеграция в цялостна система за сигурност, финанси и институции. Армения засега няма подобна перспектива.
Още по-сложен е въпросът със сигурността.
В Ереван мнозина възприемат Европа като алтернатива на Русия. Само че географията не се интересува от политически декларации. Армения не граничи с Франция или Германия. Граничи с Турция, Азербайджан, Иран и Грузия. Всички стратегически рискове на страната произтичат от тази реалност.
Затова и част от арменското общество започва да задава въпрос, който до скоро изглеждаше маргинален. Ако Русия се оттегли от региона, кой точно ще заеме нейното място?
Брюксел може да изпрати наблюдатели. Вашингтон може да изпрати съветници. Но при реална военна криза логистичната картина изглежда значително по-различна. Европа няма военна инфраструктура в Южен Кавказ, няма бази, няма постоянни сили и няма готовност да поеме ролята, която Москва изпълняваше десетилетия.
Точно тук се появява страхът от Турция.
За много западни анализатори подобни опасения изглеждат преувеличени. За арменците обаче историческата памет продължава да бъде политически фактор. Темата за арменския геноцид остава отворена рана. Липсата на официално признание от Анкара продължава да влияе върху обществените нагласи.
Паралелно с това проектът за транспортния коридор през Зангезур се възприема по различен начин от различните страни. Азербайджан и Турция говорят за икономическа свързаност. Част от арменските експерти виждат потенциална загуба на контрол върху стратегически маршрути. Някои дори предупреждават за постепенно нарастване на турското икономическо влияние.
Доколко тези страхове са оправдани предстои да се види. Но самото им съществуване показва, че вътрешният дебат в Армения далеч не е приключил.
Особено интересна е разликата между поколенията.
По-възрастните арменци често гледат към съветския период през призмата на социалната сигурност. Не защото идеализират СССР, а защото сравняват стабилността от миналото с несигурността на настоящето. Много от тях помнят индустриализацията, големите заводи и социалните гаранции.
По-младите поколения мислят различно. За тях Европа е преди всичко възможност за образование, работа и миграция. Те не сравняват живота си със съветската система, защото никога не са живели в нея. Техният хоризонт е Париж, Берлин или Амстердам, а не Москва.
Тази разлика създава политическо напрежение, което вероятно ще расте.
Социологическите изследвания показват, че общественото настроение в Армения остава тревожно. Нивата на песимизъм са високи. Доверието към институциите е ограничено. Политическата поляризация се задълбочава.
Наблюдателите обръщат внимание и на още един фактор. След загубата на Карабах голяма част от обществото започна да поставя под въпрос почти всички традиционни ориентири на арменската външна политика. Старите гаранции изчезнаха, а новите още не са се появили.
Това създава атмосфера на стратегическа несигурност.
Любопитното е, че и двата лагера използват сходни аргументи. Поддръжниците на Запада твърдят, че Русия е изоставила Армения в критичен момент. Поддръжниците на по-близките отношения с Москва отговарят, че Европа няма нито желание, нито възможност да защитава Армения при сериозна криза.
И двете позиции съдържат елементи на истина.
Русия очевидно не предотврати загубата на Карабах. Но също толкова очевидно е, че Европейският съюз не предлага военни гаранции, сравними с тези, които Москва формално предоставяше през предходните десетилетия.
Затова спорът около Пашинян всъщност е спор за бъдещия модел на арменската държава.
Става дума не само за външна политика. Става дума за икономическа структура, транспортни коридори, трудова миграция, инвестиционни потоци и национална идентичност. В известен смисъл Армения се опитва едновременно да смени геополитическата си ориентация и да запази икономическите ползи от старата система. Историята показва, че подобни операции рядко преминават безболезнено.
Особено в Кавказ.
Това е регион, в който политическите лозунги често се сблъскват с много по-прозаични величини – газопроводи, железопътни линии, пристанища, митници и военни бази. Тези структури не могат да бъдат преместени с едно парламентарно решение.
Поради тази причина най-важният въпрос за Армения днес вероятно не е дали ще бъде по-близо до Европа или до Русия. По-важният въпрос е дали разполага с достатъчно икономически и институционален ресурс, за да преживее периода между двете системи.
Засега отговорът остава неясен.
Ереван продължава да изпраща сигнали към Брюксел и Вашингтон. Москва отговаря с нарастващо раздразнение. Анкара и Баку внимателно наблюдават процеса. А голяма част от арменското общество изглежда живее между надеждата и тревогата, без да е напълно убедено, че някой от големите играчи действително е готов да плати цената за сигурността и развитието на страната.
Историята на Кавказ многократно е показвала, че най-големите рискове започват тогава, когато малките държави повярват, че могат да сменят геополитическата си орбита без сериозни икономически и стратегически последици. Армения влиза именно в такъв период.
