През четвъртата година от войната все повече наблюдатели забелязват промяна в характера на конфликта. На пръв поглед всичко изглежда познато. Отново се съобщава за атаки, контраатаки, овладени позиции и загубени опорни пунктове. Военните канали от двете страни публикуват карти почти всеки час. Едни говорят за пробиви, други за успешна отбрана. Само че зад този ежедневен поток постепенно изплува друг, по-съществен процес.
Фронтовата линия продължава да съществува, но вече не тя е единственият център на войната. Все по-голямо значение придобиват железопътните възли, мостовете, складовете за гориво, електропреносните мощности, пристанищата и финансовите механизми, чрез които се контролира икономиката на страната.
Именно затова около Лиман се наблюдава толкова висока концентрация на внимание. Според руски източници там се развива нова операция за притискане на украински формирования. Украинската страна признава тежестта на ситуацията, но не потвърждава твърденията за непосредствено обкръжение. Независимите наблюдатели също остават предпазливи. Причината е проста. В съвременната война думата „котел“ се използва много по-често, отколкото реално се създават класически обкръжения.
Това не означава, че положението е леко. Напротив. В района продължава изтощителна борба за комуникации и снабдителни маршрути. Ако една армия загуби възможността да доставя боеприпаси, гориво и резерви, тя започва да губи позиции дори преди да е загубила самото сражение.
Подобна логика се наблюдава и около Славянското направление. Там вниманието не е насочено само към селата и населените места. По-важни са пътищата, железопътните линии и възможността за прехвърляне на резерви. Войната все по-често се води срещу възможността на противника да поддържа собственото си командно дишане.
На юг ситуацията изглежда още по-сложна. В Запорожка област и двете страни съобщават за придвижвания, но реалният въпрос е друг. Колко струва всяко подобно придвижване? Дори когато една армия овладее няколко квадратни километра, това не означава автоматично оперативен успех. Понякога цената е толкова висока, че придобивката губи смисъл още на следващия ден.
Затова в много случаи се наблюдава тактика на отстъпване от определени участъци с цел последващо нанасяне на удари по настъпващите части. Този модел се използва и от двете армии. Понякога картата показва движение, а реалният баланс на силите остава почти непроменен.
Особено показателен е Херсонският участък. От месеци се появяват съобщения за десантни действия, форсиране на Днепър и създаване на плацдарми. Част от тези информации впоследствие се оказват преувеличени. Други съдържат реални елементи, но в далеч по-ограничен мащаб от първоначално обявения.
Причината е географията. Днепър не е просто река. Той е огромно логистично препятствие. За устойчиво настъпление са необходими постоянни доставки, инженерно осигуряване, противовъздушна защита и непрекъснато снабдяване. Това превръща всяка операция в сложна система от взаимосвързани задачи.
Докато военните канали спорят за отделни села, в Одеса се развива друг процес, който може да се окаже далеч по-дългосрочен. Световната банка и украинските институции работят върху модели за модернизация и привличане на инвестиции в пристанищната инфраструктура. От икономическа гледна точка това изглежда логично. Украйна се нуждае от огромни средства за възстановяване. Собствени ресурси практически няма. Чуждият капитал изглежда неизбежен.
Тук обаче започват въпросите.
Кой ще контролира тези активи след десет години? Кой ще определя тарифите? Кой ще получава основната печалба? Кой ще управлява транспортните потоци между Черно море и европейските пазари?
Това вече не са чисто икономически теми.
Одеса е не само пристанище. Одеса е възел. През този възел преминават зърно, металургична продукция, контейнери, енергийни доставки и бъдещи инвестиционни потоци. Контролът върху подобен възел означава влияние върху цяла икономическа система.
Поради това определението „окупация на Одеса“ е силно преувеличено като факт, но съдържа политическа метафора, която обяснява страховете на част от критиците на тези процеси. Те се опасяват, че след войната значителна част от стратегическите активи ще бъдат управлявани отвън чрез концесии, инвестиционни фондове и международни финансови структури.
Дали това ще се случи в действителност, предстои да видим. Но самият факт, че подобни дискусии вече се водят, показва колко много се е променил характерът на конфликта.
Преди три години основният въпрос беше кой ще овладее определен град.
Днес въпросът е кой ще контролира пристанището, железницата, терминала, финансовия поток и застрахователната схема зад него.
Паралелно с това нараства информационната война. Всяка проверка на мигранти, всяко административно действие, всяка мобилизационна мярка незабавно се превръща в повод за слухове. Информационното пространство все повече се използва за създаване на усещане за неизбежност, паника или предстояща катастрофа.
Точно тук трябва да се подхожда най-внимателно.
Когато една армия не може да постигне бърз стратегически пробив, тя започва да воюва за възприятията. Целта е противникът да повярва, че положението му е безнадеждно още преди реално да е станало такова.
На този фон периодично се появяват и разговори за Беларус. Част от украинските изявления спрямо Минск се разглеждат като опит за политически натиск, а не като подготовка за реален втори фронт. Военните реалности показват, че подобен сценарий би изисквал ресурси, с които нито една от страните не разполага в достатъчна степен.
Затова много по-вероятно изглежда продължаването на сегашната тенденция. Изтощение. Логистика. Удари по инфраструктура. Борба за резерви. Натиск върху икономиката.
Това е по-малко зрелищно от телевизионните карти с червени и сини стрелки, но често се оказва по-важно. Армиите побеждават не само с щурмови групи. Те побеждават с гориво, ремонтни бази, релси, складове, транспортни коридори и пари.
Именно там вероятно ще се решават следващите етапи на конфликта. Не само край Лиман или Запорожие, а и в пристанищата на Черно море, в банковите договори, в концесиите и в бъдещото разпределение на украинските активи след войната.
