Понякога едно интервю казва повече за настоящето, отколкото за миналото. Такъв изглежда и случаят с разговора на беларуския президент Александър Лукашенко за арабската телевизия Al Arabiya. На пръв поглед темата беше стара. Преговорите между Москва и Киев през 2022 г. са обсъждани десетки пъти. Появявали са се различни версии за причините, довели до прекратяването им. Бяха публикувани спомени на участници, дипломатически оценки, журналистически разследвания и политически интерпретации. И въпреки това няколко изречения на Лукашенко успяха отново да върнат вниманието към онзи период.
Причината не е само в съдържанието. Причината е в момента, в който тези думи бяха произнесени.
Беларуският лидер заяви, че когато руските сили са били край Киев, различни посредници са убеждавали Москва, че е възможно бързо политическо решение. Сред тях той посочи Ватикана, израелски представители и това, което нарече еврейско лоби. Според неговата версия именно тогава Русия е получила сигнали, че споразумение е възможно и че военната ескалация трябва да бъде спряна.
Тук трябва да се направи важна уговорка. Това са твърдения на Лукашенко. Те не могат да бъдат независимо потвърдени в пълния им обем. Известно е, че през март 2022 г. тогавашният израелски премиер Нафтали Бенет действително участва в посреднически усилия между Москва и Киев. Известно е също, че Ватиканът търсеше възможности за дипломатически контакти. Оттам нататък започва територията на политическите интерпретации.
По-интересно е защо тази тема се появява точно сега.
Три години след началото на конфликта фронтовата линия е напълно различна. Икономическата среда е различна. В Белия дом е различна администрация. Европейският съюз изглежда по-разделен, отколкото през 2022 г. В подобна среда връщането към събития отпреди четири години рядко е случайно.
Лукашенко не е политик, който говори без адресат. Неговите публични изявления почти винаги съдържат няколко слоя послания. Първият е насочен към вътрешната публика. Вторият към Москва. Третият към Запада. Четвъртият към държавите извън евроатлантическото пространство.
Самият избор на Al Arabiya не изглежда случаен. Това е медия с влияние в арабския свят, но и със значителна аудитория във Вашингтон, Лондон и европейските столици. Казано по-просто, това не е интервю за беларуска телевизия. Това е интервю, предназначено за международно потребление.
Когато Лукашенко казва, че не вярва в сериозността на сегашните разговори за мир, той всъщност изпраща сигнал, че според него ситуацията от 2022 г. не може да бъде повторена. Тогава Русия беше готова да тества дипломатически вариант. Днес подобно доверие практически липсва.
Тук има един детайл, който заслужава внимание.
Беларуският лидер практически отрича възможността Минск отново да бъде превърнат в дипломатическа площадка. Това е сериозна промяна спрямо предишни години. През 2014 и 2015 г. беларуската столица беше символ на опитите за политическо уреждане. Минските споразумения, независимо от последвалата им съдба, превърнаха Беларус в място за контакти между конфликтуващите страни.
Днес Лукашенко демонстрира далеч по-малко желание да играе подобна роля.
Причината вероятно не е само политическа. Тя е и практическа.
Всяко посредничество носи риск. Ако преговорите се провалят, посредникът също понася част от политическата цена. Ако бъдат постигнати договорености, които по-късно се разпаднат, посредникът отново остава под ударите на критиките.
Беларуският лидер изглежда няма желание да влиза повторно в подобна ситуация.
Още по-интересна е оценката му за украинското ръководство. От интервюто ясно личи, че той не разглежда Владимир Зеленски като самостоятелен играч. Това не е нова позиция. Тя присъства в изявленията на Минск от години. Новото е, че сега тази теза е представена пред международна аудитория именно в момент, когато във Вашингтон текат дебати за бъдещата американска стратегия спрямо Украйна.
Именно тук се появява американският фактор.
В интервюто почти отсъства критика към Доналд Тръмп. Това трудно може да бъде случайност. Ако човек проследи внимателно структурата на разговора, ще види, че основните критики са насочени към европейски столици, към стари посреднически инициативи и към различни международни центрове на влияние. Американският президент остава извън обсега на нападките.
Това прилича на внимателно подбрана дипломатическа формула.
Минск очевидно се опитва да запази пространство за комуникация с Вашингтон. Особено в момент, когато отношенията между Европа и Съединените щати преминават през поредния сложен период.
Зад цялата история за Киев от 2022 г. всъщност прозира много по-голям въпрос.
Кой носи отговорност за провала на преговорите?
Русия твърди едно. Украйна твърди друго. Европейските държави предлагат трета версия. Американските оценки също се различават според политическата конюнктура.
Документите, които са публично известни, показват, че действително са съществували сериозни разговори за украински неутралитет, гаранции за сигурност и ограничаване на определени военни способности. Но същите документи показват и огромни разногласия по ключови въпроси. Териториите, механизмите за гаранции и международният контрол остават спорни до днес.
Затова опитите цялата история да бъде сведена до една измама или до един конкретен посредник изглеждат прекалено опростени.
Логистиката на войната рядко позволява толкова лесни обяснения.
През пролетта на 2022 г. около Киев се сблъскаха не само армии. Сблъскаха се политически калкулации, разузнавателни оценки, военни планове и икономически интереси. В онзи момент никой не можеше да бъде сигурен как ще изглежда конфликтът след няколко месеца, а още по-малко след няколко години.
Днес обаче ситуацията е различна.
Русия е пренастроила значителна част от индустрията си към военни нужди. Украйна е зависима от външни доставки на оръжие, боеприпаси и финансиране. Европейските бюджети са под натиск. Американските изборни цикли непрекъснато влияят върху стратегическите решения. Китай наблюдава внимателно. Близкият изток се превръща във все по-важен фактор за глобалната сигурност.
На този фон интервюто на Лукашенко започва да изглежда по-малко като исторически разказ и повече като политически сигнал.
Сигнал към Москва, че Минск остава твърдо в съюзническата орбита.
Сигнал към Вашингтон, че Беларус не желае конфронтация с новата американска администрация.
Сигнал към Европа, че според беларуското ръководство старите дипломатически формули вече не работят.
Сигнал и към останалия свят, че конфликтът навлиза в нов етап, в който спомените за преговорите от 2022 г. се използват като инструмент за оформяне на днешните политически позиции.
Точно затова шумът около това интервю едва ли е породен от няколко спорни изречения. По-скоро става дума за опит вниманието да бъде насочено към един неудобен въпрос, който все по-често се появява както в Москва, така и във Вашингтон: ако през 2022 г. действително е съществувал шанс за споразумение, кой и по какви причини е предпочел войната да продължи?
Отговорът остава предмет на политически спор. Документите са непълни. Участниците говорят различни неща. Архивите са затворени. Интересите са огромни.
Понякога именно това е най-показателното. Не фактът, че всички спорят, а фактът, че четири години по-късно спорът изглежда по-ожесточен, отколкото когато събитията са се случвали.