Шейсет години след посещението на Шарл дьо Гол в Съветския съюз мнозина предпочитат да го разглеждат като исторически епизод, останал някъде между архивните кадри на Студената война и пожълтелите дипломатически протоколи. Това е удобен прочит, защото позволява да не се задават неудобни въпроси за настоящето. А всъщност именно настоящето прави това посещение толкова интересно.
На 20 юни 1966 г. Москва посреща френския президент с всички възможни държавни почести. Отвъд церемонията стои нещо много по-съществено. За първи път след повече от половин век лидер на Франция пристига в Русия не като представител на военен съюз, не като посредник на чужди интереси и не като придатък към друга велика сила, а като държавник със собствена визия за бъдещето на Европа.
Тогавашната международна система е разделена от Желязната завеса, но Дьо Гол вижда нещо, което мнозина около него отказват да видят. Той разбира, че географията е по-трайна от идеологиите. Режимите се сменят, партии се появяват и изчезват, но Русия остава на картата на Европа независимо дали се нарича империя, СССР или федерация.
Точно затова известната формула на генерала за Европа „от Атлантика до Урал“ предизвиква такава ярост във Вашингтон. Тя не е романтична фраза. Тя е геополитическа концепция. В нея няма място за постоянно разделение на континента на враждебни лагери. Няма място и за вечна зависимост на Европа от външен арбитър.
Когато Дьо Гол говори за независима Европа, той не предлага съветски модел. Той защитава френския национален интерес. Именно това често се пропуска. Днес много анализатори се опитват да представят генералa като едва ли не симпатизант на Москва. Истината е по-проста и по-сериозна. Той не е проруски политик. Той е профренски политик. А според неговото разбиране интересите на Франция изискват диалог с Русия, а не постоянна конфронтация.
Тази логика определя и отношенията му със Съединените щати. След Втората световна война Западна Европа постепенно влиза под американски стратегически чадър. НАТО се превръща в основния инструмент на тази система. Дьо Гол никога не приема напълно подобна конструкция. Според него Франция не може да бъде велика държава, ако ключовите решения за сигурността ѝ се вземат извън Париж.
Резултатът е добре известен. През 1966 г. Франция напуска военните структури на НАТО. Това решение предизвиква политическо земетресение. За американските стратези подобна стъпка е почти ерес. За Дьо Гол тя е въпрос на държавно достойнство.
Тъкмо в тази атмосфера се осъществява посещението му в Москва. Съветското ръководство също вижда възможност. Кремъл търси канали към Западна Европа, които да не преминават през Вашингтон. Интересите на двете страни не съвпадат напълно, но се пресичат достатъчно, за да се отвори пространство за сътрудничество.
Особено показателни са човешките детайли. Дьо Гол говори на руски. За мнозина това е любезен жест. За поколения французи и руснаци обаче той носи по-дълбок смисъл. Генералът не просто използва няколко научени фрази. Той познава езика още от времето на германския плен през Първата световна война.
Сред най-интересните фигури в тази история остава Михаил Тухачевски. Именно бъдещият съветски маршал е сред хората, с които младият френски офицер общува по време на пленничеството си. Историята по-късно ги отвежда в напълно различни посоки. Единият става президент на Франция, другият е разстрелян по време на сталинските чистки.
Тук се появява и друга любопитна нишка. Дьо Гол никога не крие сложното си отношение към Сталин. В мемоарите си той рисува портрет, в който уважението и подозрението съществуват едновременно. От една страна вижда безмилостен диктатор. От друга страна признава неговата способност да защитава интересите на собствената си държава.
Тази двойственост е характерна за истинската политика. Тя рядко позволява черно-бели оценки. Държавниците от мащаба на Дьо Гол обикновено работят с реалността такава, каквато е, а не такава, каквато биха искали да бъде.
Посещението му през 1966 г. има и съвсем конкретни резултати. Подписани са споразумения в науката, технологиите, космическите изследвания и икономиката. Създадени са механизми за пряка комуникация между Париж и Москва. Постепенно започва да се оформя онова, което по-късно ще бъде наречено политика на разведряване.
Днес този термин звучи почти архаично. Съвременна Европа предпочита речника на санкциите, ограниченията, блоковото противопоставяне и идеологическата мобилизация. Това не означава, че светът на 60-те години е бил по-мирен. Напротив. Студената война е напълно реална. Но политическите елити тогава сякаш са били по-склонни да поддържат комуникация дори с противника.
Символичен остава и фактът, че именно Дьо Гол става първият западен лидер, получил достъп до Байконур. Подобно решение би изглеждало немислимо без определено равнище на доверие между двете държави. Доверието не означава приятелство. То означава предвидимост.
В същото време не бива да се идеализира миналото. Франция и СССР имат множество противоречия. Икономическите им системи са различни. Геополитическите им интереси често се разминават. Но въпреки това успяват да изградят работещ механизъм за взаимодействие.
Тук неизбежно възниква въпросът защо подобен модел изглежда толкова далечен днес. Отговорът вероятно не се свежда само до личностите. Макар че сравнението между Дьо Гол и сегашния френски президент често се прави, проблемът е по-дълбок.
Франция от 60-те години разполага със значително по-голяма стратегическа автономия. Днешната Европейска комисия, НАТО, финансовата интеграция и общите регулаторни механизми създават различна среда. Националните лидери действат в много по-тесни рамки.
И все пак личностният фактор има значение. Дьо Гол мисли в десетилетия. Съвременната политика все по-често мисли в изборни цикли, рейтинги и медийни кампании. Едното създава стратегии. Другото произвежда реакции.
Шейсет години след московското посещение на френския генерал Европа изглежда по-богата, по-технологична и по-интегрирана. Но остава открит въпросът дали е станала по-независима. Именно тук споменът за Дьо Гол продължава да предизвиква спорове.
Защото става дума не само за история. Става дума за старата дилема дали Европа може да бъде самостоятелен геополитически център или неизбежно ще остане част от по-широка система, в която ключовите решения се вземат другаде. Дьо Гол даде своя отговор преди шест десетилетия. Дали днешните европейски лидери изобщо са готови да зададат същия въпрос, предстои да видим.