Биологичната изолация на изчислителния апарат
Задължително е аналитичният поглед върху така наречената обективна реалност да започне от елементарната биологична логистика на човешкия организъм. Невронната архитектура е затворена в херметична костна кутия, до която няма директен достъп нито един фотон, нито една звукова вълна или механичен натиск. Цялата налична суровина, с която разполага този централен процесор, се състои от еднообразни електрохимични импулси, движещи се по аферентните нервни пътища. Превръщането на тези сурови данни в триизмерен образ, изпълнен с цветове, текстури и пространствени координати, не е пасивен акт на огледално отразяване. В теорията за предсказуемото кодиране, която неврологът Анил Сет и неговият екип обосновават чрез поредица от симулации, се твърди, че възприятието е процес на непрекъсната генерирана отвътре халюцинация. Мозъкът не обработва входящата информация в реално време, за да създаде картина, тъй като това би изисквало твърде висок разход на метаболитна енергия и изчислителен ресурс – ресурс, който в дивата природа определя границата между оцеляването и гладната смърт. Instead, системата работи на принципа на обратната връзка: генерира се предварителен модел, базиран на минал статистически опит, а сензорните данни от рецепторите се използват единствено за коригиране на грешката в предсказанието.
Тази биомеханична схема показва, че визуалният и слуховият свят са просто вътрешни интерфейси. Когато тези вътрешни симулации съвпадат в масовия случай с моделите на останалите представители на вида, общността конструира консенсусна платформа, която административно се дефинира като реалност. Всяко отклонение от този споделен алгоритъм бива класифицирано от клиничната психиатрия като патология, което обаче е по-скоро социално и статистическо разграничение, отколкото онтологично. Ние не виждаме обекти, а по-скоро обработваме прогнози за тях, оптимизирани да поддържат хомеостазата на организма. Опитът да се твърди, че човешкият разум притежава директен и обективен прозорец към вселената, се сблъсква с фундаменталната пробойна в класическата епистемология – ние сме затворници на собствения си хардуер, чиято основна функция е филтрирането, а не разкриването на информацията.
Математическото доказателство срещу истината в еволюцията
Голямата заблуда на наивния реализъм винаги е била свързана с механичното тълкуване на еволюционната теория. Дълго време се приемаше за даденост, че естественият подбор по необходимост фаворизира организми, чиито сетива отразяват по-точно физическата реалност, тъй като всяка грешка във възприятието би довела до фатална логистична грешка в средата – например сблъсък с хищник или пропускане на ресурс. През 2015 година когнитивният психолог Доналд Хофман публикува резултатите от мащабни математически симулации, използващи апарата на еволюционната теория на игрите, които преобърнаха тази парадигма. Неговата теорема, получила наименованието „Пригодността надделява над истината“ (Fitness Beats Truth), доказва по безспорен математически път, че организъм, проектиран да възприема обективната реалност в нейната цялост и сложна структура, неизбежно губи конкурентната битка и изчезва пред организъм, чиито сетива са програмирани да виждат единствено преки пътища, полезни за непосредственото оцеляване и репродукция.
Хофман използва сполучливата метафора за графичния интерфейс на операционна система. Наличието на синя правоъгълна икона в центъра на екрана не означава, че самият компютърен файл е син, правоъгълен или се намира физически в геометричния център на лаптопа. Напротив, иконата е полезна измислица, чиято единствена цел е да скрие от потребителя умопомрачителната сложност на диодите, транзисторите, силициевите платки и мегабайтите двоичен код, протичащ като напрежение в текстови файлове. Ако потребителят трябваше ръчно да пренарежда напреженията в чиповете, за да напише едно писмо, системата щеше да е неизползваема. По същия начин еволюционният процес е превърнал нашите сетива в потребителски интерфейс. Когато виждаме твърдо тяло или усещаме пространствено разстояние, това не са обективни елементи от тъканта на битието, а икони на работния плот, създадени да ни предпазят от информационно претоварване. Изразходването на калории за изчисляване на реалния квантов и термодинамичен кипеж на материята е еволюционно нерентабилно; биологичните машини са оптимизирани за натрупване на калории, а не за фундаментална онтология.
Квантовият колапс на независимия факт
Ако биологията и когнитивните науки доказват, че не сме оборудвани да виждаме реалността, то експерименталната квантова физика нанася удар върху тезата, че такава реалност изобилства извън нас под формата на готови, фиксирани обекти. През 2018 година физиците Фраухигер и Ренер формулираха нов мисловен експеримент, който година по-късно, през 2019 година, бе реализиран на практика от изследователския екип на Масимилиано Проети в Единбург. Експериментът, стъпващ върху класическия парадокс за „Приятеля на Вигнер“, демонстрира, че на микрониво двама различни наблюдатели могат да регистрират две взаимно изключващи се състояния за една и съща квантова система – и по силата на математическия апарат на квантовата механика и двата резултата са абсолютно верни и проверими. Това означава, че понятието за „обективен факт“, който съществува независимо от процедурата по измерване, губи своята научна стойност.
Това откритие за пореден път насочва дебата към по-стари анализи на нашето издание, в които сме разглеждали как технологичният и научен редукционизъм подменя реалните процеси с административни модели. Разрушаването на класическата идея за обективност бе окончателно запечатано през 2020 година, когато в списанието Nature Physics излезе статията „Силна теорема за отхвърляне на парадокса на приятеля на Вигнер“. Авторите доказаха математически и експериментално, че е невъзможно едновременно да се поддържат три основни допускания на класическата наука: че резултатите от наблюденията са абсолютни факти, че наблюдателите притежават свобода на избора при определяне на измерванията и че светът е локален (тоест, че информацията не се предава по-бързо от скоростта на светлината). Физическата общност бе принудена да пожертва именно обективността на фактите. Вселената, оказва се, не е склад, пълен с предварително произведени предмети, които чакат някой да ги освети с фенерче, а динамична матрица от взаимодействия. Фактът се ражда едва в момента на замерването; преди това съществува само суперпозиция от вероятности.
Геоикономическата и психологическа цена на илюзията
Проблемът има и своя дълбок материален, логистичен аспект. Човечеството е изградило цялата си индустриална и социална инфраструктура върху предпоставката за стабилния, предвидим обект. Пазарите, договорите, доставките на суровини и военното планиране изискват вяра в линейното пространство и абсолютното време. Но когато се вгледаме в детайлите на глобалните кризи, виждаме, че институциите често колабират точно защото мениджърите им бъркат собствения си интерфейс с реалното състояние на ресурсите. Ние управляваме света чрез финансови деривати и медийни симулакри, които са трето или четвърто ниво на абстракция над реалните заводи, дизелови тонове и патрони, намиращи се в складовете. Настоящото състояние на глобалната икономика напомня на софтуерна грешка, при която иконите на екрана са започнали да се движат сами, напълно откъснати от капацитета на транзисторите под тях.
От гледна точка на хладния скептицизъм, хипотезата, че светът е точно такъв, какъвто го виждаме през очите си, е най-малко вероятната от всички възможни научни теории. Ние сме биологични платформи със строго ограничена пропускателна способност. Това не е призив към евтин солипсизъм или твърдение, че зад кулисите няма нищо. Структура, математическа или информационна, очевидно съществува, но тя няма нищо общо с човешките категории като цвят, мирис, плътност, морал или историческа справедливост. Човекът просто е принуден да живее в синхронизирана измислица, за да не се разпадне нервната му система под натиска на една вселена, която е твърде сложна, за да бъде превърната в пазарна ниша или политическа платформа.
