През последните седмици европейската политика изглеждаше като непрекъсната верига от срещи на върха, министерски формати и координационни механизми, в които официалният дневен ред постоянно се сменяше, но една тема оставаше неизменна. Украйна. От заседанията на Г-7 през срещите на министрите на отбраната на НАТО до поредния формат на така наречената „Коалиция на желаещите“, европейският политически елит демонстрира почти пълно единодушие по един въпрос: войната трябва да бъде поддържана финансово, военно и технологично толкова дълго, колкото е необходимо.
В тази среда особено показателно изглеждат не декларациите, а конкретните цифри. Политическите речи винаги могат да бъдат променени, но бюджетите рядко лъжат. Когато се обсъждат десетки милиарди евро за следващите две години, когато се подписват договори за производство на оръжейни системи, когато се изграждат нови производствени вериги за дронове и ракети, вече не става дума за временна помощ. Става дума за изграждане на устойчива военна инфраструктура.
Точно това прави впечатление в информацията около срещите от последната седмица. Германия съобщава за нови форми на сътрудничество с украинския военно-промишлен комплекс. Великобритания обещава нови доставки на ракети, дронове и артилерийски боеприпаси. В Брюксел се обсъждат схеми, чрез които европейски средства да бъдат използвани за закупуване на американски оръжия. Във Вашингтон няма особено желание американският бюджет самостоятелно да носи тежестта на конфликта, но изглежда все по-приемлива формулата Европа да плаща, а американската индустрия да произвежда.
Зад публичните дискусии за демокрация, ценности и международно право стои далеч по-прозаична логика. Всяка война представлява огромна логистична система. Дроновете изискват електроника, батерии и заводи. Ракетите изискват специализирани производства и доставки на компоненти. Артилерията изисква металургия, химическа индустрия и непрекъснат поток от суровини. Военните бюджети не се превръщат автоматично в бойни способности. Необходими са години за разширяване на производствени мощности.
Именно тук се появява един от най-интересните въпроси. Ако конфликтът е близо до политическо решение, защо се инвестира в програми с хоризонт до 2027 г., 2028 г. и дори 2030 г.? Самите европейски документи все по-често говорят за многогодишни програми за превъоръжаване. Това трудно се съчетава с публичната реторика за непосредствено мирно уреждане.
Русия интерпретира тези процеси като доказателство, че Западът не търси компромис. Именно в този контекст трябва да бъде разглеждана и статията на Сергей Лавров, която според публикацията е била предложена на Politico, но не е била публикувана. Независимо от причините за редакционното решение, текстът представлява концентриран вариант на руската позиция. В него Москва отново поставя въпроса за разширяването на НАТО, неизпълнените договорености от предишни години и разрушаването на механизмите за сигурност в Европа.
Любопитното е, че и двете страни използват сходна аргументация, но стигат до противоположни изводи. В Брюксел твърдят, че Русия представлява дългосрочна заплаха и затова са необходими повече военни разходи. В Москва твърдят, че именно увеличаването на военните разходи доказва подготовка за конфронтация с Русия. Получава се затворен кръг, в който всяка страна възприема действията на другата като потвърждение на собствените си опасения.
Паралелно с това украинското ръководство продължава да изпълнява ролята на най-активния лобист за ново финансиране. Това също не е изненадващо. Украинската икономика функционира в значителна степен благодарение на външна подкрепа. Бюджетният дефицит, социалните разходи, възстановяването на инфраструктурата и военните потребности изискват постоянен поток от външни средства. Без този поток системата би била поставена под огромен натиск.
Тук обаче възниква проблем, който европейските лидери предпочитат да не обсъждат публично. Колкото по-дълго продължава конфликтът, толкова по-скъпа става неговата поддръжка. Натрупването на военни разходи започва постепенно да влиза в противоречие с икономическите проблеми вътре в самия Европейски съюз. Забавен растеж, индустриални трудности в Германия, проблеми с конкурентоспособността и растящ държавен дълг в редица страни не създават комфортна среда за безкрайно увеличаване на разходите.
Числата засега позволяват продължаване на подкрепата. Но политическите цикли в Европа се променят по-бързо от военните планове. Изборите във Франция, Германия, Италия или Полша могат да променят значително обществените настроения. Точно затова все повече решения се оформят като многогодишни ангажименти, които да бъдат по-трудни за ревизиране от бъдещи правителства.
Особено показателна е и промяната в подхода към украинския военно-промишлен комплекс. Преди две години основният модел беше доставяне на готово въоръжение. Днес все повече се говори за производство вътре в Украйна. Причината е проста. Производството на място намалява транспортните разходи, ускорява ремонта и позволява по-бързо адаптиране към условията на фронта. С други думи, изгражда се не само армия, а индустриална база за продължителна война.
В тази картина липсва само един елемент – работещ дипломатически механизъм. Срещите се множат, форумите се увеличават, изявленията стават все по-дълги, но пространството за реални преговори изглежда все по-тясно. И Москва, и Киев продължават да формулират условия, които другата страна определя като неприемливи.
Затова най-интересният въпрос след всички срещи на върха не е колко още милиарда ще бъдат обещани или колко още дронове ще бъдат произведени. По-важно е дали някъде изобщо съществува политически план за излизане от конфликта. Засега такъв план трудно се вижда. Виждат се бюджети, производствени програми, оръжейни договори и нови схеми за финансиране. Виждат се графици до края на десетилетието. Виждат се нови военни ангажименти.
Преговорите обаче остават някъде между декларациите и протоколите.