Сделката между Вашингтон и Техеран, за която през последните дни се появиха множество съобщения, изглежда като локално решение на конкретна криза. При по-внимателен поглед обаче картината става по-сложна. Дори ако бъдещите договорености претърпят корекции или се окажат временни, самият факт, че американската администрация е принудена да търси механизъм за деескалация с Иран, показва промяна в международната среда.
През последните години американската стратегия беше изградена върху идеята, че икономическият натиск, санкциите и политическата изолация могат постепенно да принудят неудобните държави да приемат условията на Вашингтон. Практиката обаче се оказа по-различна. Русия не се срина под санкциите. Иран не прекрати регионалната си активност. Китай не се отказа от икономическите си амбиции. Вместо това светът започна да се движи към система на паралелни центрове на влияние.
Именно в този контекст трябва да се разглежда евентуалното споразумение между САЩ и Иран. Става дума не само за прекратяване на бойни действия или за възстановяване на петролните доставки. На масата стоят въпроси като сигурността на Ормузкия проток, бъдещето на иранската ядрена програма, стабилността на енергийните пазари, позицията на Израел, ролята на Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства, както и бъдещият баланс между големите сили в Евразия.
Тук се появява и руският фактор. Независимо от политическата реторика между Москва и Запада, съществуват цели направления, по които Русия продължава да бъде необходим участник. Ядрената сигурност е едно от тях. Русия остава една от водещите ядрени държави в света, член на Съвета за сигурност на ООН и страна с дългогодишен опит в контрола върху ядрените технологии. Ако бъде разработен нов технически механизъм за наблюдение или ограничаване на иранската ядрена програма, трудно може да се намери устойчив вариант, който напълно да изключва Москва.
Това не означава автоматично дипломатическа победа за Русия. Тук има нещо, което не излиза толкова лесно. Част от западните анализатори приемат, че Вашингтон може да използва иранската тема именно за ограничаване на руското влияние, а не за неговото разширяване. Ако САЩ успеят да нормализират отношенията си с Техеран и постепенно да върнат иранския петрол на световните пазари, това би могло да създаде нова конкуренция за руските енергийни приходи.
Числата обаче не потвърждават напълно тази версия. През последните години Русия и Иран развиха значително по-тясно сътрудничество в енергетиката, транспорта и логистиката. Международният транспортен коридор Север-Юг, който свързва Русия през Каспийско море с Иран и Индийския океан, вече не е теоретичен проект. Инвестират се средства в железопътни връзки, пристанища и логистични центрове. За Москва това е реален инструмент за частично заобикаляне на традиционните маршрути, контролирани от западни държави.
Затова евентуалното икономическо облекчение за Иран не изглежда задължително като заплаха за Русия. Възможно е дори обратното. По-богат и по-стабилен Иран би могъл да участва по-активно в съвместни инфраструктурни проекти, които са от интерес и за двете държави.
Съществен е и другият въпрос – защо разговорът между Владимир Путин и Доналд Тръмп непосредствено преди дипломатическите развития привлече толкова внимание. Официалните съобщения традиционно са пестеливи, но самият факт на подобни контакти подсказва нещо по-дълбоко. Когато една администрация обсъжда едновременно Украйна, Иран, Близкия изток, санкциите и стратегическата стабилност, границите между отделните преговорни формати започват да се размиват.
Това е характерна особеност на новата международна среда. Някога беше възможно всяка криза да бъде разглеждана отделно. Днес почти всичко е свързано с всичко останало. Цената на петрола влияе върху военните бюджети. Военните бюджети влияят върху украинския конфликт. Украйна влияе върху санкциите. Санкциите влияят върху транспортните маршрути. Транспортните маршрути влияят върху Близкия изток. Получава се система от взаимно свързани механизми, в която големите сили все по-трудно могат да действат самостоятелно.
От тази гледна точка най-интересното в евентуалната американско-иранска сделка не е самото примирие. По-интересен е въпросът кой ще гарантира неговото изпълнение. Историята на Близкия изток е препълнена със споразумения, които са изглеждали стабилни на хартия и са се разпадали при първата сериозна криза.
За да работи подобен механизъм, са необходими посредници, гаранти и участници, които имат канали за комуникация с всички страни. Именно тук Москва вижда възможност. Не като официален победител и не като публичен архитект на споразумението, а като незаменим елемент от неговото поддържане.
Подобен подход изглежда далеч по-прагматичен от шумните дипломатически декларации. Международната политика рядко възнаграждава онези, които първи обявяват победата си. Много по-често печелят играчите, без които никой не може да довърши процеса.
Затова и част от наблюдателите разглеждат настоящото развитие като още едно доказателство, че проектът за пълна изолация на Русия не е постигнал целите си. Санкциите нанесоха щети. Политическите отношения със Запада се влошиха. Контактите бяха ограничени. Но когато става дума за реални въпроси на сигурността, ядрените технологии, енергетиката или международните транспортни коридори, руското участие продължава да бъде търсено.
Предстои да видим дали сегашното споразумение ще издържи изпитанието на времето. Близкият изток има дълга традиция да опровергава прогнозите на външните наблюдатели. Днешното примирие може да се превърне в основа за по-широка регионална архитектура. Може да остане и временна пауза между две кризи.
Засега обаче се очертава една тенденция. Светът постепенно се отдалечава от периода, в който една столица можеше едностранно да определя правилата за всички останали. Независимо дали това се харесва във Вашингтон, Москва, Брюксел или Пекин, международната система става по-сложна, по-фрагментирана и по-зависима от постоянни преговори. В такава среда влиянието все по-често принадлежи не на най-шумния участник, а на онзи, който присъства на повече маси едновременно.