Когато Вашингтон започне да говори за мир, а Тел Авив настоява за още война
В интервю за предаването „Judging Freedom“ на съдия Andrew Napolitano проф. Джон Миършаймър прави анализ, който трудно може да бъде определен като удобен за която и да е от страните в близкоизточния конфликт. Разговорът започва от подписаното споразумение между Съединените щати и Иран, но постепенно се превръща в дисекция на отношенията между Вашингтон и Тел Авив, на възможностите на американската мощ и на политическите ограничения, пред които е изправена администрацията на Доналд Тръмп. Основната линия в разсъжденията на Миършаймър е проста: когато една война започне да произвежда повече проблеми, отколкото решения, дори най-могъщите държави са принудени да променят курса.
Още в началото професорът отхвърля широко разпространената интерпретация, че новата договореност представлява американска победа, наложена върху Иран. Според него реалността изглежда различно. Той директно заявява, че иранците са получили почти всичко, което са искали още в началните фази на преговорите. Това не означава, че Иран е разгромил Съединените щати. Миършаймър не използва подобен език. Той говори за политическа принуда, за ситуация, в която Вашингтон е достигнал до извода, че алтернативите изглеждат по-лоши от самото споразумение.
Тази оценка изглежда рязка, но логиката зад нея е последователна. В последните години американската външна политика натрупа няколко едновременно действащи фронта. Войната в Украйна продължава да поглъща ресурси. Конфронтацията с Китай остава стратегически приоритет. Военноморското присъствие в Индо-Тихоокеанския регион изисква огромни средства. В подобна среда продължителен конфликт с Иран не е просто още една външнополитическа криза. Той се превръща в натоварване върху цялата американска система.
Тук Миършаймър разглежда проблема по начин, който рядко присъства в телевизионните дебати. Докато политиците говорят за престиж, решителност и ценности, държавните системи работят с гориво, резервни части, складове, производствени мощности и бюджети. Самолетите не летят с речи. Противоракетните системи не функционират с лозунги. Всяка ракета, която бъде изстреляна, трябва да бъде произведена отново. Всяка операция има цена. Всяко разгръщане на сили изисква логистика.
Именно тук професорът вижда границата на политическите фантазии. Според него част от американския елит е живял с убеждението, че натискът върху Иран може да продължава безкрайно и без сериозни последствия. Реалността постепенно е започнала да опровергава това предположение. Вместо капитулация на Техеран се е получила ситуация, в която самият Вашингтон е бил принуден да търси изход.
Любопитно е, че Миършаймър не говори за дипломацията като морална победа. Той не представя споразумението като триумф на здравия разум. В неговия анализ няма романтика. Има сметка. Според него Белият дом е достигнал до извода, че продължаването на конфронтацията носи повече рискове, отколкото ползи. Това е различен начин на мислене. Не кой е прав, а кое струва по-малко.
От тази гледна точка особено важна става ролята на Израел. В голяма част от разговора Миършаймър всъщност анализира не толкова Иран, колкото поведението на израелското ръководство след подписването на споразумението. Според него в Тел Авив съществува сериозно недоволство от договореностите между Вашингтон и Техеран. Той смята, че част от израелския политически елит продължава да гледа на всяка форма на компромис с Иран като на стратегическа грешка.
Тук обаче се появява проблем, който според Миършаймър не може да бъде заобиколен. Ако американският президент е решил, че това споразумение трябва да бъде реализирано, тогава всяка атака срещу него неизбежно се превръща и в атака срещу самия президент. А Доналд Тръмп не е политик, известен с готовността си спокойно да приема подобни предизвикателства.
В разговора се обсъждат и публикации, според които американски служби са предупреждавали Белия дом, че Израел може да се опита да подкопае договореностите с Иран. Миършаймър не изглежда особено изненадан от подобни информации. Според него същинската новина не е поведението на Израел. По-важното е, че американските институции започват публично да говорят за подобен риск. Самият факт, че подобна тема се появява в официалното пространство, показва наличие на напрежение, което доскоро се обсъждаше основно зад затворени врати.
Тук има един детайл, който заслужава внимание. В продължение на десетилетия отношенията между Съединените щати и Израел бяха представяни като практически безусловни. Разбира се, винаги е имало различия. Имало е спорове. Имало е периоди на охлаждане. Но публичният образ оставаше непроменен – Вашингтон и Тел Авив действат като почти единен политически блок. Миършаймър твърди, че сегашната ситуация може да показва появата на нова динамика.
Той не говори за разрив. Не говори за скъсване на съюза. Говори за момент, в който американските интереси започват да се различават от израелските оценки за това как трябва да изглежда регионът след кризата. Разликата е съществена. Защото ако Белият дом е решил, че основната задача е стабилизирането на ситуацията, а израелското ръководство продължава да настоява за по-твърда конфронтация, тогава неизбежно възниква въпросът кой ще отстъпи.
Именно около този въпрос започва да се върти целият разговор между Наполитано и Миършаймър. Не дали Иран е победил. Не дали Америка е загубила. А дали Вашингтон вече е стигнал до извода, че цената на безкрайната конфронтация е станала твърде висока дори за най-мощната държава в света.
Нетаняху, Тръмп и сблъсъкът между очакванията и реалността
Колкото повече напредва разговорът между Андрю Наполитано и Джон Миършаймър, толкова по-ясно става, че според американския професор основният политически губещ от последните събития може да се окаже не Иран, а израелският министър-председател Бенямин Нетаняху. Миършаймър използва необичайно остър език по негов адрес и на практика изгражда аргумента, че цялата стратегия на израелското ръководство е била основана върху предположението, че в крайна сметка Съединените щати ще бъдат въвлечени много по-дълбоко в конфликта. Според него именно тук се крие и големият проблем. Ако американската администрация е решила, че войната трябва да приключва, а не да се разширява, тогава политическите сметки на Нетаняху започват да се разпадат.
Това е важен момент, защото в западните медии често се създава впечатлението, че Вашингтон и Тел Авив действат по един и същи сценарий. Миършаймър твърди точно обратното. Според него между двете столици вече може да се наблюдава различие в оценката на ситуацията. Белият дом изглежда все повече се интересува от ограничаване на последствията, докато част от израелския политически елит продължава да мисли в логиката на ескалацията.
Професорът обръща специално внимание на Ливан. В интервюто той коментира информациите за американски натиск върху Израел във връзка с действията на израелската армия в Южен Ливан. Независимо дали всички детайли около тези разговори са публично известни, самото обсъждане на подобен натиск е показателно. Само преди няколко години подобен сценарий би изглеждал почти немислим за голяма част от американския политически спектър. Днес вече се обсъжда открито дали Вашингтон може да принуди Тел Авив да промени конкретни военни решения.
Тук Миършаймър стига до една от любимите си теми – въпроса за реалните инструменти на американското влияние. Според него Съединените щати разполагат с много по-големи възможности за натиск върху Израел, отколкото обикновено се признава публично. Причината е очевидна. Израелската сигурност е дълбоко свързана с американската военна помощ, американските доставки на въоръжение, американската дипломатическа защита и американската финансова подкрепа. Това не е идеологическо твърдение, а факт, който може да бъде проследен през бюджетите, военните програми и двустранните споразумения от десетилетия насам.
Тъкмо затова Миършаймър не приема аргумента, че Израел може безкрайно да пренебрегва предпочитанията на Вашингтон. Според него американският натиск рядко се използва в пълния му потенциал не защото не съществува, а защото политическите ръководства в САЩ обикновено не желаят да го използват. Това е съществена разлика. Едно е да нямаш инструмент. Съвсем друго е да разполагаш с него, но да избягваш употребата му.
В тази връзка Миършаймър коментира и думите на Доналд Тръмп, който подчертава, че Израел дължи значителна част от военната си устойчивост именно на американската подкрепа. Според професора подобни изявления не са случайни. Те представляват политически сигнал. Посланието е, че Вашингтон очаква определено поведение от своя съюзник и няма намерение безусловно да подкрепя всяка стъпка, която би могла да застраши новото споразумение с Иран.
Любопитното е, че в анализа на Миършаймър почти липсва триумфализъм. Той не представя ситуацията като победа на едната страна над другата. Напротив. В неговото описание всички участници изглеждат притиснати от собствените си грешки. Израел се оказва в положение, при което очакваната решителна победа не се материализира. Съединените щати са принудени да търсят изход от конфликт, който носи повече рискове, отколкото стратегически преимущества. Иран от своя страна продължава да се сблъсква с огромни икономически и политически предизвикателства, независимо от постигнатите договорености.
Особено показателен е моментът, в който Миършаймър говори за обществените последици от войната. Според него Израел е понесъл сериозни репутационни щети в международен план. Той смята, че образът на страната в значителна част от света е бил сериозно засегнат и че това ще има дългосрочни последствия. Доколко тази оценка е напълно точна предстои да се види, но е безспорно, че през последните месеци критиките срещу израелската политика се засилиха дори в държави, които традиционно са заемали благоприятни позиции спрямо Тел Авив.
Тук има още един детайл, който често остава извън вниманието на медиите. Войните не се измерват само с превзети територии или унищожена техника. Те се измерват и с политически капитал. С международни коалиции. С обществена подкрепа. С доверие между съюзници. В този смисъл Миършаймър разглежда конфликта като много по-широк процес от чисто военните действия.
Именно поради тази причина той постоянно се връща към необходимостта от стабилизиране на ситуацията. В неговия разказ най-голямата опасност не е поражението на една или друга страна, а рискът от нова ескалация, която може да направи сегашните проблеми незначителни в сравнение с това, което би последвало след нея.
Към края на тази част от разговора вече се оформя една от основните тези на Миършаймър. Според него администрацията на Тръмп е стигнала до извода, че конфликтът е навлязъл в етап, в който задачата не е постигане на големи геополитически победи, а ограничаване на щетите и предотвратяване на още по-опасни сценарии. Това е оценка, която може да бъде оспорвана, но тя обяснява защо професорът вижда споразумението с Иран не като знак за сила, а като признание за границите на силата.
Защо Миършаймър говори за поражение, когато официалният Запад говори за успех
Най-спорната част от разговора между Андрю Наполитано и Джон Миършаймър започва, когато темата се насочва към оценката на резултатите от конфронтацията с Иран. Именно тук професорът използва формулировки, които със сигурност ще предизвикат остра реакция както във Вашингтон, така и в Тел Авив. Според него войната е приключила по начин, който не позволява тя да бъде представена като стратегически успех за Израел и Съединените щати. Напротив. Миършаймър твърди, че ако се разглеждат първоначалните цели и крайните резултати, картината изглежда значително по-различно от официалните политически декларации.
Тук е важно да се разбере логиката му. Той не измерва резултата чрез броя на ударите, унищожените обекти или медийните заглавия. В неговата школа стратегическият успех се определя от това дали политическите цели са постигнати. Ако една война започва с намерение да принуди противника към капитулация, а завършва със споразумение, което до голяма степен отразява исканията на същия този противник, тогава възниква въпросът как точно трябва да бъде определен резултатът.
Именно този въпрос задава Миършаймър през цялото интервю.
Той многократно се връща към тезата, че Иран не е бил принуден да приеме условията, които Израел и част от американския политически елит са очаквали. Вместо това се е стигнало до договореност, която според него позволява на Техеран да излезе от кризата в значително по-добра позиция, отколкото прогнозираха много западни анализатори в началото на конфликта.
Това изглежда логично, но тук има и един проблем.
Пълната картина все още не е ясна. Част от детайлите около споразумението остават неясни. Част от договореностите вероятно ще станат известни постепенно. В международната политика често се случва реалните компромиси да бъдат скрити зад шумна публична реторика. Именно затова категоричните оценки винаги крият риск. Самият Миършаймър обаче очевидно смята, че вече има достатъчно данни, за да направи своята диагноза.
Още по-интересна е оценката му за реакцията на израелското ръководство. Според него Нетаняху продължава да действа така, сякаш ситуацията може да бъде върната назад. Сякаш е възможно да се възобнови стратегията, която вече е довела до сегашния резултат. Професорът не крие скептицизма си към подобен подход. В неговите думи се усеща убеждението, че израелското ръководство все още не е приело променените условия на играта.
В тази част от разговора особено внимание заслужава темата за американския вътрешнополитически натиск. Миършаймър нееднократно споменава израелското лоби и неговото влияние във Вашингтон. Той не отрича силата му. Напротив. Определя я като изключително значима. Но добавя нещо важно – според него дори това влияние има граници.
Това е може би най-същественият извод от интервюто.
През последните десетилетия в американската политика се наложи усещането, че по въпросите, свързани с Израел, практически няма пространство за сериозно разминаване между Белия дом и Тел Авив. Миършаймър предполага, че сегашната криза може да се окаже едно от редките изключения. Не защото лобито е отслабнало драматично. А защото реалността е започнала да поставя ограничения, които не могат да бъдат преодолени с политически кампании или медийни послания.
Особено показателен е моментът, в който професорът коментира критиките срещу Доналд Тръмп от страна на определени среди в Израел. Според него това е стратегическа грешка. Ако американският президент е човекът, който все още е готов да гарантира сигурността на Израел, откритият сблъсък с него само намалява възможностите на Тел Авив за влияние върху бъдещите решения на Вашингтон.
Тук анализът му придобива почти прагматичен характер. Миършаймър не защитава Тръмп. Не защитава Нетаняху. Той просто разглежда съотношението на силите. От тази гледна точка според него израелското ръководство няма особено добри карти. Америка остава основният военен, финансов и дипломатически гарант на израелската сигурност. Това означава, че всяка продължителна конфронтация с Белия дом би била трудно устойчива.
Любопитно е и друго. В разговора почти отсъства обичайната западна реторика за демокрация, ценности и исторически мисии. Миършаймър разглежда международната политика така, както счетоводител разглежда баланс. Колко струва една стратегия? Какви ползи носи? Какви рискове създава? Кога загубите започват да надвишават очакваните печалби?
Това е причината анализите му да предизвикват толкова остри реакции. Те премахват моралната украса и свеждат политиката до ресурси, възможности и ограничения.
Към края на тази част от интервюто вече се оформя една доста неприятна картина за голяма част от западния политически елит. Ако Миършаймър е прав, тогава през последните месеци Вашингтон и Тел Авив са инвестирали огромен политически капитал в стратегия, която не е довела до очаквания резултат. Ако греши, бъдещите събития вероятно ще го опровергаят сравнително бързо.
Самият той обаче изглежда убеден, че процесът вече е навлязъл в нова фаза. Фаза, в която въпросът не е как да бъде победен Иран, а как да бъде управляван светът след провала на опита той да бъде принуден да отстъпи.
Американската система започва да мисли за Китай, а не за Техеран
В един момент от разговора между Андрю Наполитано и Джон Миършаймър става ясно, че според професора големият въпрос изобщо не е Иран. Иран е само симптом на по-голям процес. Истинската тема е способността на Съединените щати да концентрират сили срещу своя основен стратегически конкурент. А според Миършаймър този конкурент отдавна не се намира в Близкия изток.
Макар в конкретното интервю Китай да не присъства постоянно като тема, неговото присъствие се усеща зад почти всяка теза на професора. Това е последователна позиция, която той защитава от години. Според него американската външна политика е допуснала сериозна стратегическа грешка, разпилявайки огромни ресурси в Близкия изток, докато центърът на световната икономическа и технологична конкуренция постепенно се премества към Азия.
Ако тази логика е вярна, тогава споразумението с Иран започва да изглежда в различна светлина.
То вече не е само близкоизточно споразумение. То се превръща в опит за освобождаване на стратегически ресурс. По-малко напрежение в Персийския залив означава по-малко военноморски сили, по-малко постоянни рискове за енергийните маршрути и по-малко политическо внимание, което трябва ежедневно да бъде поглъщано от региона.
Миършаймър не го формулира буквално по този начин, но логиката на анализа му върви именно натам. За него големите сили печелят тогава, когато успяват да концентрират ресурсите си върху най-важните направления. Губят тогава, когато се разсейват в множество конфликти, всеки от които изглежда важен сам по себе си.
Тук възниква неудобният въпрос защо тогава Вашингтон толкова дълго поддържаше политика на постоянен натиск срещу Иран.
Отговорът на Миършаймър може да бъде открит между редовете на интервюто. Според него значителна част от американския външнополитически елит продължава да мисли през категории, формирани преди десетилетия. Категории, в които Близкият изток остава център на световната политика. Но светът междувременно се променя.
През последните двадесет години Китай се превърна във водещ индустриален производител на планетата. Контролира огромни части от световните вериги за доставки. Доминира в редица критични суровини. Развива високотехнологични отрасли със скорост, която тревожи Вашингтон. На този фон Иран изглежда все по-малко като стратегическа заплаха и все повече като регионален проблем, който отклонява внимание и ресурси.
Именно затова професорът многократно говори за необходимостта от ограничаване на щетите. Това понятие е ключово за разбирането на интервюто.
В западните медии често се използва езикът на победата. Победа за едната страна. Победа за другата страна. Победа за демокрацията. Победа за международното право. Миършаймър почти не използва подобни категории. В неговия свят политиците рядко получават идеални решения. Най-често избират между няколко неприятни варианта.
Според него точно това се е случило и с администрацията на Тръмп.
Продължаването на конфронтацията е носело риск от нова регионална война. Новата война е носела риск от нови икономически сътресения. Икономическите сътресения са носели риск за американската вътрешна политика. А вътрешната политика винаги е по-важна за всеки американски президент от външната.
Тук има нещо, което не излиза напълно в публичния разговор.
През последните години американското общество постепенно се умори от скъпите външни ангажименти. Афганистан приключи катастрофално. Ирак отдавна престана да бъде пример за успешна интервенция. Украйна се превърна в огромен финансов и политически ангажимент. На този фон още един продължителен конфликт в Близкия изток трудно би получил безусловна подкрепа от американските избиратели.
Миършаймър очевидно отчита този фактор.
Той вижда администрацията на Тръмп като ръководство, което е принудено да се съобразява не само с геополитиката, но и с обществените настроения. В една демократична система това невинаги е удобно, но винаги е важно.
Интересна е и неговата оценка за хората, които продължават да настояват за връщане към предишната политика. В интервюто той звучи почти раздразнен от идеята, че може просто да се възобнови курсът, който според него вече се е провалил. Няколко пъти се връща към въпроса каква точно е алтернативата на споразумението. Какъв е реалистичният план? Какъв е механизмът за постигане на по-добър резултат?
Отговор, който да го удовлетворява, той очевидно не вижда.
Именно затова започва да говори за политически реализъм в най-чистата му форма. Ако дадена стратегия не работи, тя трябва да бъде променена. Ако разходите надвишават ползите, трябва да се търси друга формула. Това не е идеологическа позиция. Това е управленска логика.
Колкото повече напредва интервюто, толкова по-ясно става, че според Миършаймър сегашната криза бележи началото на по-голям процес. Процес, при който американската външна политика постепенно ще бъде принудена да преосмисли приоритетите си. Не защото някой го иска. А защото икономиката, военните ресурси и глобалният баланс на силите започват да налагат това преосмисляне.
В края на разговора вече се появява въпросът дали израелският политически елит е готов да приеме подобна промяна. Именно около този въпрос се завърта и най-острата част от анализа на Миършаймър, защото според него съпротивата срещу новия курс тепърва ще се засилва, а битката около отношенията между Вашингтон, Тел Авив и Техеран вероятно далеч не е приключила.
Реализмът се завръща, но никой не иска да го признае
В последните минути на разговора със съдия Андрю Наполитано Джон Миършаймър вече не анализира конкретното споразумение между Съединените щати и Иран. Той говори за нещо по-голямо. За сблъсъка между политическите желания и стратегическите ограничения. За момента, в който държавите започват да откриват, че реалността не се интересува особено от техните планове.
През цялото интервю професорът последователно се противопоставя на идеята, че кризата може да бъде описана чрез прости формули от типа „победител“ и „победен“. Тази схема е удобна за телевизионните студиа, но рядко обяснява случващото се в международната политика. Ако се слушат официалните изявления на всички страни, почти всеки е спечелил. Ако обаче се проследят реалните процеси, картината става значително по-сложна.
Според Миършаймър администрацията на Доналд Тръмп е стигнала до момент, в който е трябвало да избира между няколко неприятни възможности. Нито една от тях не е изглеждала особено привлекателна. Нито една не е обещавала категорична победа. В подобна ситуация политиката престава да бъде изкуство на триумфа и се превръща в управление на риска.
Точно тук се намира и основната разлика между официалния политически разказ и анализа на Миършаймър.
Официалният разказ обикновено говори за решителност, сила и лидерство. Миършаймър говори за ограничения. Официалният разказ се концентрира върху изявленията на лидерите. Миършаймър гледа складовете за боеприпаси, производствените мощности, обществените настроения и финансовите разходи. Официалният разказ търси герои и злодеи. Миършаймър търси съотношение между цели и ресурси.
Затова и неговата оценка за поведението на Израел е толкова рязка. Според него значителна част от израелския политически елит все още действа така, сякаш Вашингтон няма друга възможност освен автоматично да следва желанията на Тел Авив. Той обаче смята, че обстоятелствата вече са различни. Не защото американската подкрепа за Израел е изчезнала. Не защото стратегическото партньорство е приключило. А защото Съединените щати започват все по-често да се сблъскват със собствените си ограничения.
Любопитното е, че в анализа на Миършаймър почти няма идеология. Той не предлага морални присъди. Не говори за историческа справедливост. Не рисува утопии. Неговият подход е почти механичен. Ако една политика не постига целите си, тя трябва да бъде променена. Ако една война не води до желания резултат, тя трябва да бъде прекратена. Ако цената расте по-бързо от ползата, настъпва моментът на преоценката.
Тази логика вероятно ще продължи да предизвиква ожесточени спорове. Критиците на Миършаймър ще кажат, че подценява заплахите от Иран. Поддръжниците му ще твърдят, че просто описва реалността такава, каквато е. Самият той изглежда без особено желание да участва в този спор. От позицията на човек, наблюдавал американската външна политика десетилетия наред, той по-скоро се опитва да регистрира настъпваща промяна.
Дали тази промяна действително е започнала, предстои да се види. Възможно е след няколко месеца събитията да тръгнат в съвсем различна посока. Възможно е напрежението отново да се покачи. Възможно е сегашното споразумение да се окаже временно примирие, а не трайно решение.
Едно обаче трудно може да бъде пренебрегнато. В интервюто си пред Андрю Наполитано Джон Миършаймър не описва свят, в който Вашингтон диктува условията на всички останали. Той описва свят, в който дори най-могъщата държава е принудена да се съобразява с граници, които не може да премахне със санкции, самолетоносачи или политически декларации.
А когато един от най-влиятелните американски реалисти започне да говори толкова настойчиво за ограниченията на силата, вероятно си струва да се слуша внимателно не само какво казва за Иран, а и какво подсказва за бъдещето на самите Съединени щати.