В Близкия изток отдавна съществува едно правило. Колкото по-оптимистични стават официалните изявления за мир, толкова по-внимателно трябва да се следят военните доклади. Последните събития около отношенията между САЩ, Израел и Иран изглеждат като поредното потвърждение на тази закономерност.
Американският президент Доналд Тръмп заявява, че споразумението с Иран е практически завършено. Според неговите думи остават само технически подробности, а мястото и времето за подписване щели да бъдат обявени скоро. В същото време обаче регионът наблюдава серия от военни инциденти, ответни ракетни удари, дипломатически конфликти и нарастващо напрежение между Вашингтон и Тел Авив относно крайните цели на операцията срещу Иран.
Тук се появява първият важен въпрос. Ако мирът действително е толкова близо, защо всички участници продължават да действат така, сякаш се подготвят за нова фаза на конфликта?
Отговорът вероятно се крие в различните представи за това как трябва да изглежда крайният резултат.
Изказването на американския вицепрезидент Джей Ди Ванс пред Fox News привлече значително внимание именно защото за първи път толкова открито призна съществуването на различия между САЩ и Израел. Вашингтон официално формулира основната си цел като недопускане на иранско ядрено оръжие. Израелската стратегия обаче традиционно е по-широка. За израелското ръководство проблемът не е само ядрената програма. Проблем е цялата регионална инфраструктура на иранското влияние – от Хизбула в Ливан до различните шиитски формирования в Сирия, Ирак и Йемен.
Тази разлика не е теоретична. Тя влияе върху конкретните военни решения.
Според публикации в американски медии Белият дом е блокирал предложение на израелските служби за подкрепа на кюрдски групировки с цел дестабилизиране на самия ирански режим. Ако тази информация е вярна, тя показва, че администрацията на Тръмп не е готова да поеме риска от мащабна операция по смяна на властта в Техеран.
Причините са разбираеми. Историята на Ирак, Афганистан и Либия остава достатъчно поучителна. Смяната на режима изглежда привлекателна като политически лозунг, но много по-трудно е да бъде управлявано това, което идва след нея. Американските военни и финансови структури отлично разбират колко струва подобен експеримент.
Още по-показателен е спорът около иранската петролна инфраструктура. Според източника американските военни са били недоволни от израелските удари по рафинерии и енергийни обекти. На пръв поглед това изглежда странно. Ако водиш война срещу противник, защо да пазиш неговата икономическа база?
Отговорът е свързан с прагматичната логика на Вашингтон. Американските стратези разглеждат иранската енергийна система като актив, който би могъл да бъде използван в бъдеще при различна политическа конфигурация в страната. Унищожаването на рафинерии, терминали и производствени мощности означава десетки милиарди долари загуби и години възстановяване.
Именно тук започва да се очертава разликата между американската и израелската перспектива. Израел мисли преди всичко за непосредствената военна заплаха. Вашингтон мисли за следвоенната архитектура на региона и за бъдещите енергийни потоци.
Междувременно на бойното поле също не се наблюдават признаци за окончателно успокояване. Американски военноморски сили и подразделения на армията са участвали в операции по прихващане на ирански ракети. Използването на системи THAAD и Standard Missile показва, че американското военно присъствие вече не се ограничава до политическа подкрепа за Израел.
Тук има детайл, който заслужава внимание.
Според публикации на американски медии значителна част от наличните ракети-прехващачи THAAD вече са били използвани в предишните етапи на конфликта. Официално Пентагонът отрича проблем с готовността. Но дори без да се разполага с точните числа, самият факт, че темата се обсъжда публично, показва колко ресурсно натоварваща е тази конфронтация.
Ракетите-прехващачи не се произвеждат за дни. Производствените линии на Lockheed Martin работят с конкретен капацитет. При продължителен конфликт възниква въпросът не само кой има повече ракети, но и кой има по-устойчива индустриална база.
Това е една от причините много американски анализатори да гледат с тревога на перспективата за продължителна война с Иран. Проблемът не е само военен. Проблемът е логистичен, финансов и индустриален.
Техеран също изглежда разбира тази логика. Отговорите на Иран все по-често се вписват в модела на асиметричното изтощаване. Вместо да търси решителна военна победа, иранското ръководство се стреми да увеличава цената на конфликта за своите противници.
Това се вижда и в подхода към Ормузкия проток. Макар пълното затваряне на маршрута да не изглежда вероятно в момента, самата възможност за нарушаване на корабоплаването продължава да оказва влияние върху енергийните пазари. За глобалната икономика дори ограничен риск за движението на петролни танкери е достатъчен, за да повиши цените и да създаде нервност сред инвеститорите.
Паралелно с военните действия текат и сложни дипломатически преговори. В центъра им стоят няколко теми, които рядко попадат във водещите заглавия, но всъщност са по-важни от публичните речи.
Първата е съдбата на замразените ирански активи.
Втората е бъдещият режим на Ормузкия проток.
Третата е рамката за контрол върху иранската ядрена програма.
Четвъртата е мястото на Ливан и Хизбула в евентуалното регионално споразумение.
Точно по тези въпроси изглежда се водят най-трудните разговори.
Особено показателна е активността на Катар и Пакистан. И двете държави се опитват да играят ролята на посредници. Доха от години поддържа канали за комуникация както със САЩ, така и с различни регионални играчи. Исламабад също има интерес от стабилизиране на ситуацията, защото всяка голяма криза в Персийския залив оказва влияние върху енергийната сигурност и икономическите перспективи на Пакистан.
Фактът, че именно тези две държави влагат толкова усилия в посредничество, подсказва колко крехък остава преговорният процес.
Особено след като Иран продължава да подчертава атмосферата на дълбоко недоверие към Вашингтон. От иранска гледна точка подобно недоверие има своята логика. В Техеран добре помнят едностранното изтегляне на САЩ от ядреното споразумение през първия мандат на Тръмп. Всяко ново обещание днес се разглежда през призмата на този опит.
Съществува и вътрешнополитическо измерение на кризата. Според редица проучвания американското общество не демонстрира ентусиазъм към нова продължителна конфронтация в Близкия изток. След две десетилетия войни в Ирак и Афганистан обществената чувствителност към подобни ангажименти остава висока.
С наближаването на междинните избори за Конгрес администрацията на Тръмп вероятно ще бъде принудена да балансира между няколко противоречиви цели едновременно. От една страна стои необходимостта да демонстрира твърдост спрямо Иран. От друга страна е желанието да избегне нова скъпа регионална война. Между тях се намира и стратегическото партньорство с Израел, което остава ключов елемент на американската политика.
Всичко това създава ситуация, в която преговорите и военните действия вече не се изключват взаимно. Напротив. Те се развиват паралелно и взаимно се използват като инструмент за натиск.
Затова сегашната картина не прилича на класически мирен процес. По-скоро напомня продължителен пазарлък, воден под звука на ракети, санкции и военни демонстрации. Едната страна се опитва да увеличи цената на конфликта. Другата се опитва да покаже, че може да понесе тази цена по-дълго.
Дали ще се стигне до реално споразумение предстои да видим. Засега фактите показват друго: дипломатическите канали остават отворени, но никой от основните играчи не действа така, сякаш войната действително е приключила.
