Светът, който приключи
През последните години в България се водят безкрайни спорове за личности. За президенти, премиери, партии, коалиции и избори. Ден след ден обществото е заливано от вътрешнополитически конфликти, които изглеждат съдбоносни, докато не бъдат заменени от следващия скандал. Зад тази шумна картина обаче протича процес, който е много по-важен от всяка парламентарна битка. Светът, върху който беше построена българската външна политика след 1989 година, постепенно престава да съществува.
Това не се случи за една нощ. Нямаше конкретна дата, на която някой да обяви края на старата епоха. По-скоро натрупването на събития започна бавно да руши представите, с които живяха няколко поколения политици. След разпадането на Съветския съюз изглеждаше, че историята действително е избрала своя победител. Американската мощ беше безпрецедентна. Европейският съюз се разширяваше. НАТО приемаше нови членове. Глобалната икономика свързваше държавите в обща система, която според мнозина трябваше да направи големите войни невъзможни.
По онова време България направи своя стратегически избор. Влизането в НАТО и Европейския съюз беше представено не просто като политическа цел, а като окончателно решение на историческата дилема за мястото на страната. Огромна част от обществото прие тази логика. След хаоса на прехода тя изглеждаше разумна. Страната получи достъп до пазари, инвестиции, фондове и механизми за сигурност, които трудно можеха да бъдат постигнати по друг начин.
Само че международната политика рядко уважава окончателните решения. Това, което изглежда трайно в една историческа епоха, често се оказва временно в следващата.
Първите сигнали се появиха още през финансовата криза от 2008 година. Тогава за пръв път стана ясно, че глобалната система не е толкова стабилна, колкото изглежда. След това дойде миграционната вълна, която разтърси европейската политика и показа, че самият Европейски съюз не винаги е способен да реагира единно в условията на криза. После настъпи пандемията. Няколко месеца бяха достатъчни, за да се види колко зависими са западните икономики от производствени вериги, които се намират на хиляди километри разстояние. Държавите започнаха да затварят граници, да се конкурират за медицински доставки и да поставят националните интереси над абстрактните принципи на глобализацията.
След това дойде войната в Украйна.
Тук трябва да се направи едно важно уточнение. Войната не създаде кризата на международния ред. Тя просто я направи видима за всички. Много от процесите, които днес определят световната политика, започнаха далеч преди първите изстрели. Конфликтът само ускори развитието им.
Европа беше принудена да осъзнае колко уязвима е нейната енергийна система. Германия загуби част от икономическите предимства, върху които беше изградена индустриалната ѝ мощ. Съединените щати се оказаха едновременно ангажирани с война в Европа, напрежение около Тайван и нестабилност в Близкия изток. Китай започна да се държи не като икономически партньор на Запада, а като самостоятелен център на сила със собствена визия за бъдещето. Турция продължи да бъде член на НАТО, но все по-често демонстрираше поведение на регионална сила, която не желае да бъде подчинен изпълнител на чужди решения.
Това е новият свят, в който днес трябва да се движи България.
Проблемът е, че значителна част от българския политически елит продължава да мисли със схемите на предишната епоха. У нас все още се водят спорове така, сякаш живеем през 2007 година. Едната страна настоява за безусловна лоялност към всяко решение, идващо от западните центрове на влияние. Другата реагира с противоположна крайност и търси спасение в романтизирани представи за алтернативни геополитически оси. И двете позиции страдат от един и същ недостатък – отказват да видят, че светът вече не се подчинява на старите разделителни линии.
Най-голямата опасност пред България не е, че ще избере грешен лагер. Истинската опасност е да остане интелектуално заключена в категориите на свят, който постепенно изчезва. В международната политика закъснението често се наказва по-тежко от грешката. Държавите, които не разпознават навреме промените, започват да реагират на събитията вместо да се подготвят за тях.
Точно поради това въпросът за поведението на правителството на Румен Радев не може да бъде разглеждан като обикновен политически спор между управляващи и опозиция. Става дума за нещо много по-сериозно. За първи път от десетилетия българското управление се оказва поставено пред международна среда, в която няма готови формули, няма безусловни гаранции и няма исторически учебник с верните отговори.
Това е неудобна ситуация. Но е и рядка възможност.
Защото именно в такива периоди държавите започват да откриват дали действително имат собствена стратегия или просто са свикнали да живеят по стратегията на някой друг.
Защо България вече не може да бъде просто изпълнител на чужди решения
Един от най-големите митове на българския преход беше убеждението, че външната политика може да бъде заменена с външнополитическа дисциплина. Двете неща изглеждат сходни, но всъщност са различни. Дисциплината означава да следваш определена линия. Външната политика означава да защитаваш интереси. В продължение на години тези две понятия съществуваха в относително равновесие, защото интересите на България и стратегическата архитектура на Запада до голяма степен се припокриваха. Днес това съвпадение вече не може да се приема за автоматично.
Няма нищо необичайно в подобно развитие. Всички съюзи в историята преминават през периоди, в които интересите на отделните участници започват да се разминават по определени въпроси. Европейският съюз не е изключение. НАТО също не е изключение. Проблемът възниква тогава, когато една държава загуби навика да формулира собствените си интереси и започне да възприема всяка външна позиция като готов отговор на собствените си проблеми.
България постепенно попадна именно в тази ситуация. След присъединяването към Европейския съюз значителна част от политическия елит прие, че стратегическите въпроси вече са решени окончателно и че най-важната задача е поддържането на добра репутация пред външните партньори. В известна степен това беше разбираемо. Страната все още наваксваше икономическото си изоставане, разчиташе на европейски инвестиции и търсеше стабилност след турбулентните години на прехода. Постепенно обаче този прагматизъм започна да се превръща в навик. А навикът – в начин на мислене.
Така се стигна до ситуация, в която много български правителства започнаха да разглеждат международната среда не като пространство за защита на интереси, а като система от инструкции. В подобна атмосфера естественият въпрос „Какво печели България?“ постепенно беше заменен от въпроса „Какво се очаква от България?“. Разликата изглежда малка, но именно тя определя дали една държава участва в международните процеси като субект или като обект.
През последните години тази слабост започна да става все по-видима. Санкционните режими, енергийните сътресения и военната конфронтация около Черно море поставиха държавите от Източна Европа пред сложни решения. В много случаи националните интереси се оказаха по-многопластови от официалните политически декларации. Енергетиката е очевиден пример. В продължение на десетилетия Европа изграждаше икономическата си конкурентоспособност върху достъпни енергийни ресурси и относително предвидима международна среда. След 2022 година тази конструкция започна да се променя. Част от европейските държави успяха сравнително бързо да се адаптират. Други платиха висока цена. България остана някъде по средата – нито сред най-засегнатите, нито сред най-подготвените.
Тук възниква първата голяма задача пред правителството на Радев. То трябва да възстанови самата способност на държавата да мисли през националния интерес. Това звучи елементарно, но всъщност е изключително трудно. Националният интерес не е лозунг. Той не се свежда до патриотична реторика. Не се измерва по броя на знамената и не се доказва с гръмки речи. Националният интерес е способността да разбереш къде се пресичат сигурността, икономиката, демографията, енергетиката, технологиите и международните отношения.
Вземете само Черно море. За България то е едновременно търговски коридор, енергийно пространство, зона за сигурност и геополитическа линия на напрежение. Всяко решение, свързано с войната в Украйна, с отношенията между НАТО и Русия или с бъдещето на морската инфраструктура, има пряко отражение върху българската икономика. И въпреки това вътрешният политически дебат често се свежда до морални декларации, сякаш географията може да бъде отменена чрез парламентарно гласуване.
Същото важи и за Балканите. България продължава да живее в регион, в който историята никога не е напускала напълно политиката. Отношенията със Северна Македония, динамиката в Сърбия, ролята на Турция, процесите в Босна и Херцеговина – всичко това пряко засяга българската сигурност и влияние. Но през последните години страната често реагираше на събитията вместо да ги предвижда. Това е характерно за държави, които са загубили стратегическа инициатива.
Именно затова въпросът не е дали България трябва да остане част от своите съюзи. Това не е предмет на сериозен спор. Истинският въпрос е какъв тип държава ще бъде вътре в тези съюзи. Държава, която присъства формално и изпълнява чужди решения, или държава, която защитава собствените си интереси и участва активно в оформянето на решенията.
Това разграничение ще определя все по-силно политиката през следващите години. Старият свят позволяваше на малките държави да се скрият зад големите структури. Новият свят е много по-взискателен. Той изисква ясно съзнание за собствените интереси, способност за стратегическо планиране и готовност да се носи отговорност за собствените решения.
Точно тук започва истинското изпитание пред правителството на Радев. Защото най-трудното в международната политика не е да следваш чужда стратегия. Най-трудното е да формулираш своя.
Радев между Брюксел, Вашингтон, Москва и Анкара
След като повече от три десетилетия българската политика свикна да мисли основно в рамките на една стратегическа ос, днес правителството на Румен Радев се оказва в много по-сложна среда. Не защото съюзите са се разпаднали. Не защото международните институции са изчезнали. А защото самите отношения между големите центрове на сила започват да се променят по начин, който прави механичните решения все по-опасни.
Брюксел, Вашингтон, Москва и Анкара не са просто географски точки на картата. Те са различни политически логики, различни представи за сигурност, различни икономически интереси и различни визии за бъдещето на Европа. В продължение на години българските правителства имаха сравнително лесната задача да се движат в среда, в която между европейската и американската политика съществуваше висока степен на координация. Днес това вече не е толкова очевидно.
Достатъчно е човек да проследи дебатите около отбраната, търговията, индустриалната политика или отношенията с Китай. Европейците все по-често започват да говорят за стратегическа автономия, защото разбират, че дългосрочните интереси на Европа невинаги съвпадат напълно с интересите на която и да е друга сила, включително на най-близкия съюзник. Това не означава разрив. Означава осъзнаване на реалност, която дълго време беше прикривана от удобни политически формули.
Тъкмо тук се намира първата голяма дилема пред Радев. България не може да си позволи нито конфронтация с Европейския съюз, нито пасивно разтваряне в европейската бюрократична машина. И двете крайности биха били еднакво вредни. Първата би изолирала страната. Втората би я превърнала в територия без собствен политически глас.
През последните години в Европа се натрупа интересен парадокс. Колкото повече се говори за европейско единство, толкова по-видими стават различията между отделните държави. Германия мисли за индустрията си. Франция мисли за стратегическата си роля. Полша мисли за сигурността. Италия мисли за икономическия растеж и миграцията. Унгария защитава собствен модел на поведение. Никой не се извинява за това. Напротив. Всички го приемат като естествена част от политиката.
Само в България все още се среща странното разбиране, че националният интерес и европейската принадлежност са противоположности. Те не са. Въпросът е дали държавата има капацитет да защитава интересите си вътре в европейските механизми. Ако няма такъв капацитет, проблемът не е в Европа. Проблемът е в самата държава.
Още по-сложен е въпросът за отношенията със Съединените щати. През по-голямата част от последните десетилетия Вашингтон беше безспорният център на западната система. Днес Америка остава най-мощната държава в света, но тя самата преминава през процес на преоценка на своите приоритети. Американската политика все по-често е насочена към Индо-Тихоокеанския регион, към технологичното съперничество с Китай и към запазването на глобалното лидерство в условията на нарастваща конкуренция.
Това означава, че европейските съюзници постепенно ще бъдат принудени да поемат по-голяма отговорност за собствената си сигурност. България няма как да остане извън този процес. Именно затова за Радев ще бъде важно да избягва както антиамериканските изкушения, така и автоматичната зависимост от всяка промяна в политическите настроения във Вашингтон. Стабилните отношения със САЩ са важни за България. Но стабилните отношения не означават отказ от самостоятелно мислене.
Това ни отвежда към Москва – темата, която традиционно поражда най-много страсти в българския обществен живот. Проблемът е, че у нас разговорът за Русия почти винаги се води емоционално. Едните виждат в нея вечна заплаха. Другите – вечен спасител. И двете представи са политически безполезни.
Русия няма да изчезне от картата след края на войната в Украйна. Няма да изчезне и от Черно море. Няма да престане да бъде фактор в енергийната, военната и дипломатическата архитектура на Евразия. Независимо дали някой харесва този факт или не, всяко българско правителство ще бъде принудено да го отчита. Въпросът е как.
Държавническият подход не предполага нито романтични илюзии, нито идеологическа истерия. Той изисква трезва оценка на реалността. България няма интерес от враждебност като самоцел. Но няма интерес и от наивност. Политиката към Русия трябва да бъде лишена от сантимент и изградена върху ясно разбиране за българските интереси в Черноморския регион, енергетиката и сигурността.
Накрая идва Анкара. В продължение на години българската политика подценяваше степента, в която Турция се променя. Днес тя е едновременно член на НАТО, регионална сила, енергиен коридор, дипломатически посредник и самостоятелен геополитически играч. Нейното влияние на Балканите, в Черно море, в Кавказ и в Близкия изток продължава да расте.
Това налага нов тип отношения. Не отношения на страх. Не отношения на зависимост. А отношения на внимателен прагматизъм. България не може да избяга от географията си. Турция ще остане съсед, независимо от това кой управлява в София или Анкара. Затова политиката трябва да бъде изградена върху реални интереси, а не върху моментни емоции.
Така постепенно се очертава и истинската сложност на положението, в което се намира правителството на Радев. То не е изправено пред избора между Изтока и Запада, както често се представя в публичния дебат. Изправено е пред необходимостта да управлява отношенията с няколко центъра на сила едновременно, без да допуска България да се превърне в инструмент на който и да е от тях.
Това е много по-трудна задача от избора на лагер.
Но именно тя ще определя успеха или провала на българската външна политика през следващото десетилетие.
Как изглежда държавническото поведение в новата епоха
След всичко казано дотук възниква естественият въпрос какво всъщност означава държавническо поведение в условията на свят, който постепенно губи старите си ориентири. Темата често се свежда до личности, до темперамент, до публично говорене или до способността на един политик да вдъхва доверие. Всичко това има значение, но не е най-важното. Истинското държавничество започва там, където приключва политическата импровизация.
През последните години България живя в режим на непрекъсната реакция. Криза след криза, избори след избори, служебни кабинети, коалиционни конфигурации, вътрешнопартийни войни, външен натиск, енергийни сътресения. Държавата постепенно свикна да отговаря на събитията вместо да се опитва да ги предвижда. Този модел може да работи известно време. Не може да работи безкрайно.
В международната политика идва момент, когато способността да реагираш вече не е достатъчна. Необходимо е да знаеш накъде искаш да вървиш. Именно тук започва истинското изпитание пред правителството на Румен Радев.
Първото условие за държавническо поведение е възстановяването на стратегическото мислене. Това понятие често се употребява механично, но съдържанието му е съвсем конкретно. Стратегическото мислене означава решенията за днес да бъдат подчинени на представа за България след десет или петнадесет години. В противен случай управлението се превръща в поредица от тактически маневри, които изглеждат успешни в момента, но оставят след себе си все по-слаба държава.
Да вземем демографията. През следващите две десетилетия именно тя може да се окаже по-важен въпрос за националната сигурност от много международни конфликти. България губи население, губи квалифицирани кадри и губи цели поколения млади хора, които търсят развитие извън страната. Ако този процес продължи със сегашните темпове, след време няма да има значение какви дипломатически успехи е постигнала държавата, защото ще липсва човешката основа, върху която да бъдат изграждани икономика, армия и институции.
Същото се отнася и за индустрията. През годините прекалено лесно приехме, че ролята на България е да бъде периферна икономика, зависима от външни инвестиции, европейски програми и евтина работна сила. Този модел носеше определени ползи, но започва да достига естествените си граници. Светът навлиза в период на технологическа конкуренция, в който държавите все по-активно защитават собствените си производствени способности. Ако България не започне да мисли за високотехнологична индустрия, научен потенциал и модерна инфраструктура, рискува да остане встрани от най-важните процеси на следващото десетилетие.
Именно затова външната политика не може да бъде разглеждана отделно от вътрешната. Това е една от най-често допусканите грешки в българския политически дебат. Говори се за геополитика така, сякаш тя съществува самостоятелно. В действителност международното влияние на всяка държава е отражение на нейната вътрешна сила. Държава със слаба икономика, демографски срив и зависими институции трудно може да води самостоятелна политика, независимо от талантите на своите дипломати.
Оттук следва и второто условие за държавническо поведение – отказът от идеологически автоматизъм. Българската политика прекалено дълго беше разделена между различни форми на външнополитическа зависимост. Едни очакваха решенията да идват от Запад. Други мечтаеха за решения от Изток. И едните, и другите приемаха, че спасението е извън страната.
Това мислене постепенно се изчерпва. Нито Брюксел може да реши българските демографски проблеми. Нито Вашингтон може да създаде българска индустриална стратегия. Нито Москва може да модернизира българските институции. Нито която и да е друга столица може да изгради национално самочувствие вместо самите българи.
Държавническата политика започва от разбирането, че международните партньорства са инструмент, а не заместител на собственото развитие.
Третото условие е свързано със самата природа на променящия се международен ред. В продължение на десетилетия България разчиташе на относително стабилна външна среда. Днес тази среда става все по-непредвидима. Регионални конфликти могат да окажат влияние върху енергийните пазари. Технологични ограничения могат да променят цели индустрии. Санкционни режими могат да пренаредят търговски маршрути. Военни кризи могат да повлияят върху инвестициите и логистиката.
Това означава, че държавата трябва да стане много по-устойчива. Не по-идеологическа. Не по-гръмогласна. По-устойчива.
Устойчивостта означава диверсифицирани енергийни източници. Означава способност за самостоятелно производство в критични сектори. Означава модерни въоръжени сили, които могат да изпълняват задачите си. Означава образование, което подготвя хора за света на новите технологии, а не за икономика, която вече изчезва.
Точно тук се намира и най-голямото предизвикателство пред правителството на Радев. Обществото е свикнало да възприема политиката през призмата на ежедневните скандали. Истинските стратегически решения обаче често не носят незабавни политически дивиденти. Понякога резултатите от тях се виждат едва след години.
Историята показва, че успешните държавници не са онези, които най-добре улавят настроенията на деня. Успешни се оказват онези, които успяват да подготвят държавата за предизвикателствата на утрешния ден. Именно в това ще бъде измервано и управлението на Румен Радев.
Не по броя на дипломатическите срещи. Не по ефектните речи. Не по аплодисментите от една или друга външна столица.
А по това дали България ще излезе от настоящия период на глобален разлом по-силна, по-устойчива и по-способна да защитава собствените си интереси.
Българският интерес след края на илюзиите
През последните години българското общество беше принудено да живее в атмосфера на непрекъсната геополитическа нервност. Всяко международно събитие почти моментално се превръщаше във вътрешнополитическа битка. Войната в Украйна, отношенията между Европа и Съединените щати, санкциите, енергетиката, Русия, Китай, Турция – всичко започна да се разглежда през логиката на лагерите. Всеки беше длъжен да избира страна. Всеки беше подтикван да се самоопределя. А когато политиката се превърне в състезание по идентичности, държавният интерес обикновено остава на заден план.
Тъкмо това е големият урок на епохата, в която навлизаме. Светът става все по-многополюсен, все по-фрагментиран и все по-труден за управление. Големите сили преследват собствените си интереси с нарастваща настойчивост. Старите правила отслабват. Международните институции все по-трудно успяват да налагат общи решения. В подобна среда оцеляват не най-шумните държави и не онези, които най-демонстративно показват вярност към една или друга геополитическа линия. Оцеляват държавите, които умеят трезво да разбират собственото си място в света.
Именно тук се намира същността на предизвикателството пред правителството на Румен Радев. Не в избора между Изтока и Запада. Не в избора между Брюксел и Москва. Не в избора между Вашингтон и Пекин. Тези опростени схеми принадлежат на политическия телевизионен дебат, а не на реалната държавна политика.
Истинската задача е много по-сложна. България трябва да остане надежден съюзник там, където съюзническите отношения защитават националния ѝ интерес. Трябва да поддържа активни отношения с всички значими международни центрове на влияние, без да изпада в зависимости. Трябва да защитава европейската си принадлежност, без да губи способността си да формулира самостоятелни позиции. Трябва да мисли за сигурността си, без да превръща всяка международна криза в повод за истерия.
Това изисква политическа зрялост, която България невинаги е демонстрирала през последните десетилетия. Твърде често страната се колебаеше между прекомерна самоувереност и прекомерна зависимост. Между шумна реторика и пасивно съгласие. Между исторически комплекси и моментни политически страсти.
Новата епоха няма да прощава подобни слабости. Геополитическите промени, които започнаха през последните години, няма да приключат скоро. Европа ще продължи да търси новото си място в света. Отношенията между САЩ и Китай ще определят глобалната динамика през следващите десетилетия. Черноморският регион ще остане зона на напрежение. Балканите ще продължат да бъдат пространство, в което историята и географията се преплитат по начин, непознат за много други части на континента.
В такава среда най-голямата грешка би била България да остане пленник на старите илюзии. На илюзията, че някой друг ще формулира нашите интереси вместо нас. На илюзията, че международните съюзи отменят необходимостта от собствена стратегия. На илюзията, че геополитиката е въпрос на симпатии и антипатии.
Затова и въпросът за управлението на Румен Радев в крайна сметка се свежда до нещо много по-голямо от съдбата на едно правителство. Става дума за способността на България да се държи като зряла държава в период, когато международната система преминава през едно от най-дълбоките си преобразувания след края на Студената война.
Историята рядко дава на малките държави възможност да избират времето, в което живеят. Но винаги им оставя избора как да реагират на това време. Именно този избор стои пред България днес. И именно по него ще бъде оценявано не само управлението на Радев, а цялото поколение български политици, на които се пада да управляват страната в началото на една нова и все още неясна епоха.