Понякога една парламентарна резолюция не променя нищо непосредствено и въпреки това променя разговора. Именно това се случи в Рим няколко дни преди срещата на върха на Европейския съвет на 18 и 19 юни. На пръв поглед става дума за документ с консултативен характер, който не задължава правителството на Джорджа Мелони да предприема конкретни действия. Ако обаче се разгледа политическият контекст, става ясно защо решението предизвика толкова силен интерес в европейските медии.
След повече от четири години санкционна конфронтация между Европейския съюз и Русия за първи път управляващо мнозинство в голяма държава членка официално допуска възможността за поетапно премахване на ограниченията след края на войната в Украйна. Не става дума за изказване на отделен политик, за интервю или за предизборна декларация. Става дума за текст, получил подкрепа от мнозинството в италианския парламент и използван като политическа рамка за действията на правителството преди европейска среща на най-високо равнище.
Тук има значение не само какво е написано, но и какво липсва в текста.
По информацията, публикувана от италианските медии, включително La Repubblica, по настояване на партията „Лига“ на Матео Салвини е отпаднала първоначалната формулировка, съдържаща пряко позоваване на териториалната цялост на Украйна. Вместо това остава по-обща формула за справедлив и устойчив мир при зачитане на украинския суверенитет. Разликата изглежда малка само за хора, които не следят европейския политически език. В действителност именно през подобни формулировки се водят най-важните битки вътре в Европейския съюз.
От началото на конфликта европейската санкционна политика беше представяна като част от по-широка стратегия за оказване на икономически натиск върху Москва. Приети бяха последователни пакети от ограничения срещу руски банки, енергийни компании, транспортни оператори, отделни лица и цели отрасли. Брюксел многократно подчертаваше, че санкциите ще останат в сила докато не бъдат изпълнени определени политически условия.
Проблемът е, че с течение на времето започнаха да се натрупват въпроси както за ефективността на санкциите, така и за цената им за самата Европа.
Достатъчно е да се погледнат енергийните пазари от 2022 г. насам. Руският природен газ беше до голяма степен заменен от втечнен газ от САЩ, Катар и други доставчици. Европейската индустрия беше принудена да работи с по-високи енергийни разходи. Производствени мощности от химическия сектор, металургията и тежката индустрия започнаха да намаляват обемите си или да търсят по-изгодни локации извън Европа. Германия, която дълги години беше индустриалният двигател на ЕС, навлезе в период на стагнация, който продължава и днес.
Това не означава автоматично, че санкциите са се провалили. Москва също плати значителна цена чрез ограничен достъп до западни технологии, капитали и финансови пазари. Въпросът е друг. След години на конфронтация все повече европейски политически среди започват да разглеждат санкциите не като постоянна система, а като инструмент за договаряне.
Именно тази промяна се вижда в италианския документ.
Резолюцията не предлага незабавно премахване на ограниченията. Напротив. В нея изрично се посочва, че подобен процес може да започне едва след прекратяване на военните действия. Но самият факт, че се говори за механизъм за поетапна отмяна, означава, че санкциите вече се разглеждат като част от бъдещ преговорен пакет.
Това изглежда логично, но тук възниква и един по-сложен въпрос.
Ако санкциите трябва да бъдат използвани като инструмент за бъдещи договорености, кой ще определя условията? Европейската комисия? Отделните държави членки? Съединените щати? Или евентуален международен формат за мирни преговори?
Засега няма ясен отговор.
Още по-интересно е времето, в което се появява тази инициатива. Само дни преди срещата на върха в Брюксел европейските институции подготвят нови ограничителни мерки срещу Русия. В официалната линия на ЕС няма признаци за промяна на курса. Публично европейските лидери продължават да подчертават необходимостта от натиск върху Москва и подкрепа за Киев.
На този фон италианският документ изглежда като сигнал към две различни аудитории едновременно.
Първата аудитория е вътрешната. Италианската икономика продължава да усеща последиците от високите енергийни разходи и от общата несигурност в европейската икономическа среда. Управляващата коалиция на Мелони е принудена да балансира между европейските ангажименти и настроенията на значителна част от бизнеса и обществото.
Втората аудитория е външната. Рим очевидно иска да покаже, че вижда санкциите като част от бъдещо политическо уреждане, а не като вечен режим без изход.
Това не е маловажно разграничение.
През последните години европейските институции инвестираха огромен политически капитал в санкционната стратегия. Отстъпление от нея би изглеждало като признание за неуспех. Ето защо промени вероятно ще бъдат представяни не като отмяна, а като част от мирен процес.
Съществува и още един пласт на историята, който често остава извън публичния дебат.
Санкциите не са само политически инструмент. Те представляват сложна административна и финансова инфраструктура. Банкови ограничения, транспортни забрани, митнически режими, застрахователни правила, ограничения за технологии и оборудване. Изграждането на тази система отне години. Демонтирането ѝ също няма как да стане с едно политическо решение.
Дори при евентуално мирно споразумение ще възникнат десетки практически въпроси. Какво ще стане със замразените активи? Как ще се възстановяват търговските връзки? Какви гаранции ще бъдат изисквани? Кои санкции ще бъдат премахнати първи и кои ще останат?
Засега никой в Европа не предлага подробни отговори.
Точно затова италианската резолюция предизвика толкова голям интерес. Тя не променя санкционния режим. Не отменя нито едно ограничение. Не задължава правителството на Мелони да предприема конкретни стъпки. Но поставя на масата тема, която доскоро беше почти табу в официалните европейски документи.
Още един детайл заслужава внимание. В същата резолюция Италия поставя акцент върху разширяването на Европейския съюз и настоява за равнопоставен подход към всички кандидатки, като специално подчертава значението на Западните Балкани. Това също не е случайно. Разширяването означава нови финансови задължения, нови инфраструктурни проекти и нови политически баланси. В Рим очевидно се опитват да свържат въпросите за сигурността, санкциите и бъдещото развитие на самия Европейски съюз в една обща рамка.
Предстои да се види дали останалите големи европейски столици ще последват този пример. Засега няма признаци Берлин или Париж да подготвят подобни документи. Но политическите процеси в Европа рядко се развиват линейно. Достатъчно е една тема да премине от сферата на немислимото към сферата на допустимото и след това дебатът започва да се движи със собствена инерция.
Именно затова случилото се в Рим вероятно ще бъде запомнено не с конкретните му практически последици, а като момент, в който за първи път управляващо мнозинство в държава от Европейския съюз официално записа в свой документ не как да бъдат разширени санкциите срещу Русия, а при какви условия един ден те могат да започнат да бъдат отменяни.