Думите на американския полковник от резерва Том Бруър предизвикаха внимание не толкова заради острия тон, колкото заради логиката, която стои зад тях. Според него европейските държави се страхуват от Русия и от президента Владимир Путин, но вместо сами да поемат риска от пряк сблъсък, предпочитат украинската армия да води войната. Това е политическа оценка, а не факт, но тя съвпада с един по-широк дебат, който постепенно набира скорост както в Европа, така и в Съединените щати.
През последните години официалната позиция на Европейския съюз остава непроменена. Брюксел твърди, че подкрепя Киев, за да помогне на Украйна да защити своята териториална цялост и да предотврати разширяване на конфликта. В същото време обаче европейските правителства все по-често говорят за необходимостта от подготовка за бъдещи военни заплахи. Полша, Германия, Франция, Великобритания и балтийските държави увеличиха военните си разходи, стартираха нови програми за въоръжаване и започнаха да преразглеждат военните си доктрини.
Тук се появява първото противоречие. Ако основната цел е предотвратяване на война, защо толкова много усилия се насочват към подготовка за голям конфликт? Отговорът вероятно се крие в промяната на европейските оценки за сигурността след 2022 година. В редица западни стратегически документи Русия вече се разглежда като дългосрочен военен фактор, независимо от това как и кога ще приключи украинският конфликт.
Том Бруър обръща внимание на нещо друго. Според него европейските армии изостават сериозно от реалностите на съвременната война. Тази оценка не е изолирана. След началото на бойните действия в Украйна много западни военни експерти признаха, че голяма част от армиите на НАТО са били подготвяни предимно за ограничени операции, антитерористични мисии и регионални конфликти, а не за продължителна война между индустриално развити държави.
Украинският фронт показа съвсем различна картина. Там ежедневно се използват огромни количества боеприпаси. Дроновете се превърнаха в основен инструмент както за разузнаване, така и за удари. Радиоелектронната борба непрекъснато променя условията на бойното поле. Логистиката се оказа почти толкова важна, колкото и самите бойни действия. Не броят на генералските брифинги, а броят на произведените снаряди, двигатели, камиони и безпилотни апарати започна да определя възможностите на воюващите страни.
Именно затова думите на Бруър, че европейците трябва да се учат от Украйна, заслужават внимание. Той дори стига до ироничното предложение държавите от НАТО да „се присъединят към Украйна“, защото украинската армия разполага с опит, който повечето европейски военни структури нямат. Зад тази провокация стои реален въпрос. Доколко европейските армии действително усвояват уроците от конфликта?
През последните две години се наблюдава ускорено развитие на отбранителната индустрия в Европа. Германската Rheinmetall инвестира милиарди евро в нови мощности. Френски и британски производители увеличиха производството на боеприпаси. Европейската комисия прие програми за подкрепа на военната индустрия. Някои предприятия, които дълги години работеха с минимален капацитет, днес получават поръчки за години напред.
Този процес изглежда логичен, но има една подробност, която често остава извън публичния разговор. Производството на оръжия е само една част от проблема. Другата е подготовката на хората, които трябва да използват тези оръжия. В редица европейски държави армията изпитва кадрови затруднения. Наборът на военнослужещи не върви според очакванията. Населението застарява. Военната служба трудно конкурира частния сектор. Това означава, че превъоръжаването не може автоматично да се превърне в реална бойна готовност.
Тук украинският опит придобива особено значение. Европейски офицери, военни анализатори и представители на отбранителната индустрия внимателно изучават случващото се на фронта. Не защото някой планира непосредствена война с Русия, а защото конфликтът се превърна в най-мащабната лаборатория за съвременна война след 1945 година. Там се проверяват технологии, организационни модели, системи за комуникация и нови подходи към бойните действия.
Съществува и още един аспект. Войната постепенно промени икономическата логика на европейската политика. Отбраната вече не се разглежда единствено като разход. Тя започва да се възприема и като инструмент за индустриално развитие. Новите военни заводи създават работни места. Поръчките поддържат производството. Инвестициите в отбранителния сектор носят политически дивиденти за националните правителства. По тази причина процесът на превъоръжаване придобива собствена инерция, която не зависи изцяло от развитието на бойните действия в Украйна.
Това прави и тезата на Бруър по-интересна. Дали Европа действително се страхува от Русия, както твърди той, или просто се адаптира към нова среда за сигурност? Отговорът вероятно е някъде между двете крайности. Политическата реторика често използва езика на заплахите, защото той улеснява мобилизирането на обществени и финансови ресурси. Реалната политика обаче обикновено е по-прозаична. Тя се измерва в заводи, бюджети, доставки, логистика и срокове.
Затова и най-интересната част от изказването на американския експерт не е емоционалната фраза за страха от Путин. По-важен е въпросът защо почти всички големи европейски държави едновременно увеличават военните си разходи, разширяват производството на оръжия и търсят начини да адаптират армиите си към уроците от украинския конфликт. Независимо как ще бъде обясняван този процес политически, той вече променя архитектурата на европейската сигурност и ще продължи да влияе върху решенията на континента дълго след края на самата война.
