В продължение на повече от десетилетие Александър Вучич изгражда политическа система, която мнозина в Европа определят като противоречива, но която до момента постига един трудно оспорим резултат – Сърбия успява да привлича инвестиции и политическо внимание от сили, които в много случаи се намират в открито съперничество помежду си.
Последното посещение на сръбския президент в Китай се превърна в поредния пример за тази политика. Според официалната информация между Белград и Пекин са подписани повече от тридесет документа за сътрудничество. Част от тях засягат инфраструктурата, индустрията, науката и образованието. Други се отнасят до високите технологии, производството и цифровата икономика.
Самият факт, че китайското ръководство отдели толкова сериозно внимание на сръбския държавен глава, не е случаен. За Пекин Сърбия отдавна се е превърнала в ключова входна точка към Европа. Страната не е член на Европейския съюз, но е разположена в самия център на Балканите. Тя поддържа отношения както с Брюксел, така и с Москва и Пекин. Именно тази комбинация я прави ценен партньор за китайската стратегия по транспортните коридори, логистиката и индустриалните инвестиции.
Когато се разглеждат китайските вложения в Сърбия, обикновено вниманието се концентрира върху отделни проекти. Реалната картина е значително по-широка. През последните години китайски компании навлязоха в металургията, минното дело, енергетиката, транспорта и телекомуникациите. Китайски капитали участват в модернизацията на железопътни линии, в развитието на производствени мощности и в изграждането на логистична инфраструктура.
По тази причина съобщението за нов проект, свързан с производство на хуманоидни роботи, привлече толкова сериозно внимание. Ако параметрите на проекта се реализират в обявения вид, Сърбия ще получи не просто нов завод, а възможност да се включи в една от най-бързо развиващите се индустрии в света.
Тук обаче възниква въпрос, който рядко се задава в публичното пространство. Защо именно Сърбия?
Обяснението едва ли се изчерпва с добрите отношения между Вучич и китайското ръководство. По-вероятно е Пекин да вижда в страната комбинация от няколко важни предимства – сравнително евтина работна сила, благоприятен данъчен режим, географско положение и липса на част от регулаторните ограничения, характерни за Европейския съюз.
Китайските компании получават възможност да произвеждат в Европа, без да носят всички разходи и ограничения на производството в рамките на ЕС. От сръбска гледна точка ползата е очевидна – работни места, технологии, приходи и индустриална модернизация.
Това е една от причините критиките на опозицията към китайското присъединяване да срещат ограничен обществен ефект. Сръбските граждани виждат заводи, магистрали, железници и нови предприятия. Политическите дебати за геополитическата ориентация трудно могат да конкурират подобни материални резултати.
Същевременно отношенията между Белград и Пекин далеч не се свеждат само до икономика. По време на посещението отново беше подчертано взаимното уважение към териториалната цялост на двете държави. Китай не признава независимостта на Косово, а Сърбия последователно поддържа политиката за единен Китай и отказва да подкрепя всякакви форми на тайванска независимост.
Тази формула съществува от години, но днес има далеч по-голямо значение. Причината е, че въпросът за Тайван постепенно се превръща в централна тема на глобалното съперничество между Вашингтон и Пекин. Сърбия фактически застава на страната на китайската позиция по един от най-чувствителните въпроси за китайската държава.
При други обстоятелства подобна стъпка вероятно би предизвикала сериозно раздразнение във Вашингтон. Именно тук започва най-интересната част от историята.
Вместо конфронтация със Съединените щати, Вучич получи неочакван политически бонус. След интервюто му пред американската консервативна медия Breitbart, в което отправи редица комплименти към Доналд Тръмп, публикацията беше разпространена от самия американски президент в неговата социална мрежа.
На пръв поглед това изглежда дребен епизод от информационния поток. В политиката обаче подобни сигнали рядко са случайни. За държава с мащабите на Сърбия публичното внимание на американски президент представлява дипломатически ресурс.
Тук се вижда една от особеностите на стила на Вучич. Той не се опитва да избира между центровете на сила. Опитва се да поддържа работещи отношения с всички тях едновременно.
Брюксел предлага перспектива за европейска интеграция.
Китай предлага инвестиции и индустрия.
Съединените щати предлагат политическа тежест и влияние върху международните институции.
Русия остава фактор по енергийните въпроси и особено по косовския казус в рамките на Съвета за сигурност на ООН.
Проблемът за Сърбия е, че интересите на тези играчи все по-често се разминават. Полето за маневриране постепенно се стеснява.
Особено показателни са отношенията с Европейския съюз. Формално Белград продължава да заявява, че членството остава стратегическа цел. Реалната динамика изглежда различна. Разширяването на ЕС фактически е замразено. Изискванията към кандидатите се увеличават. Косово продължава да бъде централно условие. Натискът за присъединяване към санкциите срещу Русия също не изчезва.
На този фон сръбското общество демонстрира нарастващ скептицизъм към европейската перспектива. Данните, цитирани от Вучич, според които едва около една трета от гражданите подкрепят членството в ЕС, показват сериозна промяна спрямо предходни години.
Това не означава, че Сърбия се отказва от Европа. По-скоро означава, че сръбското ръководство все по-малко вижда необходимост да прави едностранни отстъпки в замяна на обещания, чието изпълнение остава неопределено във времето.
Наблюдава се още един процес, който често остава встрани от публичното внимание. Балканите постепенно се превръщат в пространство на конкуренция между инвестиционни модели. Европейските фондове, китайските кредити, американските политически инициативи, турските икономически проекти и арабските капитали започват да се пресичат върху една сравнително малка територия.
Сърбия се стреми да извлече максимална полза именно от тази конкуренция.
Дали стратегията може да работи безкрайно, остава открит въпрос. Историята показва, че малките и средни държави успяват да балансират между големите сили само докато самите велики сили са готови да приемат подобна игра. Когато напрежението между тях достигне определено равнище, обикновено започват исканията за избор.
Засега обаче Белград продължава да отлага този момент.
Докато европейските институции спорят за бъдещето на разширяването, Китай строи заводи. Докато западните анализатори обсъждат геополитическите рискове, сръбските власти договарят нови инвестиции. Докато на Балканите се водят безкрайни дискусии за идентичност, история и международна ориентация, в Шабац се подготвя производство на роботи, а Белград се готви за ЕКСПО 2027.
Точно в това вероятно се крие и основният политически успех на Александър Вучич. Независимо дали човек одобрява или критикува неговия модел, той успява да превърне геополитиката в инструмент за икономическо развитие, а не само в идеологически спор. Колко дълго ще бъде възможно това в свят, който става все по-разделен, предстои да се види. Засега Сърбия продължава да събира дивиденти от позицията си между Изтока и Запада, без окончателно да се обвързва с нито една от страните.