Скопие отново отвори фронт срещу София. Този път поводът не е договор, не е европейско вето и не е историческа комисия. Поводът е една дума — „северномакедонски“. Използвана публично от българския външен министър Велислава Петрова-Чамова. Реакцията дойде почти моментално. Македонски медии съобщиха, че българският посланик Желязко Радуков ще бъде привикан във външното министерство в Скопие за обяснения.
Тук има един особен детайл. Реакцията не беше формулирана като спор за дипломатически протокол. Не говориха за „неточност“. Не говориха за „неудачна формулировка“. Македонският външен министър Тимчо Муцунски излезе директно с тезата, че терминът накърнява идентичността на македонците. Тоест спорът веднага беше качен на най-високото ниво — идентичност, народ, достойнство. Това вече не е езиков спор. Това е политическа архитектура.
И тук започва същинският проблем.
Защото терминът „северномакедонски“ всъщност не пада от небето. Той произтича от самото име на държавата — Република Северна Македония. Подписано в Преспа през 2018 г. между Атина и Скопие. Международен договор. Ратифициран. Вписан в ООН. Вкаран в цялата дипломатическа документация на НАТО. Но когато се стигне до производните на това име — език, идентичност, народност — в Скопие започва рязко раздвоение.
Държавата може да бъде „Северна Македония“. Но идентичността — само „македонска“. Езикът — само „македонски“. Нацията — също. И всяко отклонение се приема като атака.
Това изглежда логично за вътрешната политика в Скопие. Но има един проблем. Международната практика не работи така чисто. Особено когато самата държава приема географско уточнение именно заради спор за историческо и цивилизационно наследство. Гърция наложи „Северна Македония“, защото не приемаше монопол върху понятието „Македония“. И тук се появява парадоксът — Скопие прие промяна на държавното име, но очаква всички останали да не пипат производните форми.
Това не е стабилна конструкция.
В София също има натрупване. Българската позиция през последните години постепенно се измества от историческия спор към езика на институционалната строгост. Все повече български представители използват формулировки като „официалния език на Република Северна Македония“, вместо „македонски език“. Не случайно. Това е дипломатически компромис, изработен след дългите конфликти около френското предложение и европейската рамка за преговори.
Сега спорът влиза в нова зона — прилагателните.
И всъщност точно тук нервността в Скопие е най-голяма. Защото в Северна Македония има дълбок страх от постепенно институционално налагане на формулировки, които според тях размиват идентичността. Те приемат всяка подобна дума като част от по-голяма стратегия. Дали реално има такава стратегия — отделен въпрос. Но политиката често работи не с факти, а с усещания.
Муцунски много внимателно подбра израза „зачитане на достойнството“. Това е език за вътрешна употреба. Особено в момент, когато управлението в Скопие е под постоянен натиск да доказва, че не прави отстъпки пред България. Там темата „България“ отдавна не е само външна политика. Тя е вътрешнополитически тест за легитимност.
И тук София често подценява ситуацията.
В България подобни термини обикновено се разглеждат административно — като производна на официалното име на държавата. В Северна Македония ги четат като символична операция. Разликата е огромна. И тя произвежда постоянни дипломатически мини-кризи.
Самото привикване на посланик също е сигнал. Не защото е нещо извънредно — балканската дипломация е пълна с такива демонстрации — а защото показва колко нисък е прагът на напрежение между двете страни. Една дума вече е достатъчна.
Тук има и още нещо, което не излиза докрай в публичния разговор. Европейският процес на Северна Македония фактически е блокиран политически, дори когато формално не е блокиран процедурно. Конституционните промени стоят. Българските условия стоят. Историческите комисии почти не функционират. А вътре в самата Северна Македония постепенно се връща старата теза, че София непрекъснато измества критериите.
На този фон всяка подобна история се превръща в доказателство за „български натиск“. Така се продава вътрешно.
В София обаче също има натрупано раздразнение. Българската държава инвестира години в опити да обяснява, че спорът не е срещу съвременната македонска държава, а срещу антибългарската интерпретация на историята. Резултатът? В България все повече се налага усещането, че каквото и да каже София, в Скопие ще бъде интерпретирано като атака.
Това започва да създава опасна умора.
Особено след като Европейският съюз на практика се опита да бюрократизира проблема. Брюксел дълго време вярваше, че ако спорът бъде вкаран в преговорни рамки, протоколи и технически ангажименти, напрежението постепенно ще спадне. Не стана така. Балканските идентичности не работят през технически формули. Те работят през символи. А символите често са по-силни от договорите.
Една дума понякога тежи повече от цял дипломатически протокол.
Любопитното е, че този скандал идва в момент, когато в региона има далеч по-сериозни проблеми — миграционен натиск, енергийни зависимости, забавяне на инфраструктурни коридори, напрежение около Косово, вътрешни етнически линии в самата Северна Македония. Но отново спорът се връща към идентичността. Това също говори нещо.
Когато една държава непрекъснато се връща към символични конфликти, обикновено има несигурност в по-дълбок пласт.
И тук България трябва да бъде внимателна. Не защото София е длъжна да приема всяка чувствителност на Скопие като задължителна истина. А защото прекаленото втвърдяване също започва да работи срещу българската позиция в Европа. В Брюксел има растяща умора от двустранни исторически конфликти. Особено след войната в Украйна и общата криза в европейската сигурност. Там гледат на подобни скандали като на балканско връщане назад.
Но и Скопие има проблем. Северна Македония иска европейска интеграция, но едновременно настоява определени теми да бъдат извадени извън всякакъв дебат. Това е трудно съвместимо с европейската политическа среда, където идентичностите постоянно се дискутират, оспорват и предоговарят.
Тук има и още една особеност — българската външна политика през последните години стана много по-раздробена като говорене. Различни министри, различни президенти, различни парламентарни мнозинства използват различен тон към Скопие. Понякога мек. Понякога остър. Понякога почти неутрален. Това също създава хаос.
В Северна Македония внимателно следят нюансите. Дори прекалено внимателно.
И точно затова една дума предизвика дипломатически скандал.
Някой в София вероятно ще каже: „Но какъв е проблемът? Държавата се казва Северна Македония.“ Формално — да. Само че Балканите никога не са били само формалност. Тук имената не са административни етикети. Те са територия. История. Биография. Понякога и инструмент за мобилизация пред избори.
Особено в Скопие.
Защото македонската политическа система от години живее в цикъл на идентичностна тревожност. Първо спорът с Гърция. После спорът с България. После вътрешният албански фактор. После европейските условия. И при всяка криза политическите елити връщат разговора към „защитата на македонството“. Това е почти постоянен режим на политическо оцеляване.
А София често реагира импулсивно. Без дългосрочна комуникационна стратегия. Един министър използва един термин. Следва дипломатически скандал. После обяснения. После ново замразяване. И цикълът продължава.
Това вече прилича на структурен модел, а не на случайност.
Има и нещо друго. България постепенно започва да разбира, че европейският натиск върху София няма да изчезне. В ЕС има силно желание Северна Македония да бъде придвижена напред по интеграционния път — независимо от двустранните конфликти. Не защото Брюксел е решил историческите спорове. А защото Западните Балкани отново се разглеждат като зона на геополитическа конкуренция. Русия, Турция, Китай, дори държави от Залива — всички увеличават присъствието си в региона.
Така че в Брюксел искат „управляемост“. Не историческа истина.
Тук българската дипломация влиза в сложна ситуация. Ако натискът стане прекалено твърд — България рискува да бъде представена като деструктивен фактор. Ако стане прекалено мек — вътрешно ще бъде обвинена, че отстъпва по въпросите на историята и идентичността.
Няма лесен изход.
А междувременно отношенията между двете общества продължават да се влошават. Това е може би най-опасната част. Защото дипломатическите кризи минават. Но общественото недоверие остава много по-дълго. Социалните мрежи вече работят като ускорител на всяка подобна история. Един термин. Един цитат. Един телевизионен откъс. И следват часове на взаимни обвинения, истерии и патриотични демонстрации.
После идват официалните позиции.
После европейските посредници.
После новият скандал.
И така вече години.
Нито София успява да наложи своя исторически прочит. Нито Скопие успява да затвори темата окончателно. А ЕС междувременно все повече се опитва просто да минимизира щетите и да държи процеса формално жив.
Това е реалната картина. Не декларациите. Не патриотичните речи. Не телевизионните студиа.
Една дума отвори цялата конструкция отново. И показа колко крехка остава тя.
Източник: БНР
