Посещението на американския президент Доналд Тръмп в Китай не идва в момент на стабилност. Идва в момент, в който глобалната система започва да изпуска налягане едновременно в няколко точки — Ормузкият проток, иранската криза, петролните пазари, американският дълг, китайският износ и въпросът кой всъщност контролира търговските маршрути между Азия и Европа.
В Пекин много добре разбират това. И затова още преди кацането на Тръмп китайското външно министерство направи показателно изявление: блокадата на Ормузкия проток от страна на САЩ не служи на интересите на международната общност. Това не беше дипломатическа фраза. Това беше предупреждение. Китай внася над 70% от необходимия му петрол, а близо половината от него преминава през Персийския залив. Само Саудитска Арабия и Иран формират огромна част от китайския енергиен баланс. При това положение всяко американско военно действие около Ормуз автоматично удря китайската икономика.
Тук има нещо, което не излиза в американската версия.
Вашингтон едновременно настоява, че държи Иран „под пълен контрол“, както се изрази Тръмп, и в същото време търси съдействие от Пекин за натиск върху Техеран. Ако Иран действително е стратегически пречупен, защо изобщо е нужна китайска намеса? Още повече, че самият Тръмп преди отпътуването си омаловажи темата, заявявайки, че САЩ не се нуждаят от помощ. Това звучи добре политически, но не съвпада напълно с действията на Белия дом през последните седмици.
Американската администрация очевидно се опитва да предотврати по-широка енергийна паника. Цените на застраховките за танкерите вече тръгнаха нагоре. Част от азиатските компании започнаха да пренасочват доставки. Индия и Южна Корея увеличават стратегическите си резерви. В Сингапур и Хонконг внимателно следят какво ще стане с корабния трафик през Арабско море. Това са сухи технически показатели, но именно те показват реалната температура на кризата, а не изявленията пред камерите.
Китайците говорят спокойно, но действат предпазливо. Срещата между китайския външен министър Ван И и пакистанския му колега Исхак Дар не беше случайна. Пакистан се опитва да играе посредническа роля около Иран, а Пекин очевидно подкрепя всяка формула, която може да предотврати затваряне на Ормуз. Китай има огромни инфраструктурни инвестиции в Пакистан — включително коридора Гуадар–Кашгар, част от проекта „Един пояс, един път“. Ако морските маршрути се окажат нестабилни, сухопътните трасета през Пакистан и Централна Азия стават критично важни.
Това вече не е просто въпрос на дипломация.
Това е логистика, нефт, пристанища, застраховки, валутни резерви и военноморско присъствие.
Тръмп пристига в Китай и с голяма бизнес делегация. Това също е показателно. Американските корпорации усещат, че светът влиза в период на разделени пазари. Част от производствата вече напускат Китай, но същевременно американската икономика остава силно зависима от китайските индустриални вериги. Особено в електрониката, редкоземните елементи, фармацевтиката и компонентите за изкуствен интелект. В Пекин отлично знаят, че Вашингтон не може бързо да прекъсне тази зависимост.
Но и Китай има проблем.
Износът към САЩ остава ключов за китайската икономика в момент, когато вътрешното потребление не расте достатъчно бързо, а кризата в строителния сектор продължава да тежи върху финансовата система. Няколко големи китайски провинции вече работят с дългово натоварване, което започва да тревожи самия Пекин. Местните власти разчитаха години наред на продажба на земя и строителни проекти. Този модел започна да се разпада.
Така че срещата Тръмп – Си няма да бъде просто разговор за Иран.
Тя е опит за временно управление на конкуренцията между две системи, които вече не могат да се разделят напълно, но и не могат да функционират нормално една с друга.
Тук личи и друг проблем. Американската стратегия спрямо Китай започва да изглежда раздвоена. От една страна, Вашингтон продължава ограниченията върху високите технологии, чиповете и инвестициите. От друга страна, американският бизнес натиска за стабилизиране на отношенията, защото огромна част от печалбите на корпорациите все още минават през китайския пазар. Особено в автомобилния сектор, потребителската електроника и финансите.
Пекин използва това много внимателно. Китайците избягват рязка конфронтация. Вместо това работят през икономическа умора. Това е по-бавен подход, но понякога се оказва по-ефективен. Китай не се опитва да унищожи американската система. Опитва се да я направи зависима от постоянни компромиси.
И тук войната около Иран става опасна за всички.
Защото тя може да разруши именно тази зона на контролирана взаимна зависимост. Ако Ормуз бъде сериозно блокиран, цените на енергията скачат. Ако цените скочат рязко, Федералният резерв отново влиза под натиск. Ако лихвите останат високи твърде дълго, американският дълг започва да става още по-труден за обслужване. В същото време Китай също губи — чрез скъпа енергия, по-слаб износ и нов натиск върху индустрията.
Нито Вашингтон, нито Пекин искат това. Но и двамата се готвят за него.
Именно затова официалните изявления звучат толкова внимателно. Китай говори за „равенство и взаимно уважение“. Това е стар дипломатически код на Пекин. В превод означава: приемете, че вече не можете да диктувате едностранно правилата.
Американците трудно приемат подобен език. Особено администрация като тази на Тръмп, която разчита на демонстрация на сила и персонален натиск. Но има един детайл — през последните години Китай постепенно увеличи способността си да понася външен натиск. Не без проблеми, не без грешки, но достатъчно, за да не реагира панически.
В Пекин вероятно ще внимават най-много за две теми.
Първата е Тайван. Втората — достъпът до технологии и полупроводници.
Всичко останало е вторично.
Иран е важен, но Иран е и инструмент. За Китай основният въпрос е дали САЩ възнамеряват да продължат политиката на икономическо ограничаване. За Вашингтон пък основният въпрос е дали Китай ще използва глобалната нестабилност, за да разшири собственото си влияние в Азия, Близкия изток и Африка.
Тази версия звучи логично, но числата също трябва да се гледат.
Китайската икономика вече не расте с темповете отпреди десет години. Американската икономика също влиза в зона на натрупани структурни дефицити. Европа междувременно е в енергиен и индустриален застой. Русия се пренастройва към азиатски пазари. Индия печели от пренареждането. Саудитска Арабия се опитва да играе едновременно с Вашингтон и Пекин.
Системата започва да прилича повече на временен баланс между страхове, отколкото на стабилен международен ред.
И точно в този момент американски президент каца в Пекин за първа подобна визита от девет години. Не заради символиката. Заради необходимостта.
Източник: БНР, Reuters
Първоизточник: БНР
