Израелската система никога не признава поражения директно. Там поражението се появява под формата на „реорганизация“, „смяна на ръководството“, „разследване на пропуски“ или внезапно активиране на прокуратурата срещу вчерашни герои. Така стана след войната в Ливан през 2006 г. Така става и сега след операцията срещу Иран. Формално никой в Тел Авив не казва, че кампанията се е провалила. Но когато премиер започне да сменя шефа на Мосад в момент, в който войната още не е приключила политически, това означава само едно — вътрешно вече са приели, че стратегическата цел не е постигната.
А целта беше пределно ясна. Не ядрените обекти. Не ракетните площадки. Не отделни командири. Целта беше смяна на режима в Техеран.
Тук започва проблемът.
Защото самите американски оценки, които изтекоха след операцията, показват нещо неприятно за Израел. Иран е съхранил значителна част от ракетния си потенциал. Подземната инфраструктура не е унищожена. Достъпът до голяма част от базите е възстановен. Вътрешен бунт не избухна. Корпусът на стражите на Ислямската революция не се разцепи. Администрацията остана стабилна. Петролните терминали около остров Харк продължиха работа почти без прекъсване. Това изглежда логично като военен резултат, но има един проблем — именно върху предположението за вътрешен срив е била построена цялата политическа конструкция на операцията.
Мосад очевидно е обещал повече, отколкото може да достави.
И тук вече започва войната вътре в самия Израел.
Нетаняху няма полезен ход. Ако признае, че операцията е била негова авантюра, той поема цялата политическа отговорност. Ако обвини Вашингтон — рискува отношенията със САЩ в момент, когато американската администрация вече е раздразнена от икономическите последствия на конфликта. Остава третият вариант — службите.
Затова Дейвид Барнеа внезапно се превърна от „легендарния шеф на Мосад“ в човек, който уж е подценил устойчивостта на Иран. Само че тази версия не излиза напълно. Защото същият този Барнеа беше възхваляван месеци наред след операциите срещу „Хизбула“, след ликвидирането на ирански учени и след диверсионните мрежи вътре в Иран. Ако системата тогава е била „брилянтна“, как изведнъж цялата вина се оказа концентрирана в един човек?
Тук има нещо по-дълбоко.
Израелската стратегия за Близкия изток започна да се опира прекалено много на тайни операции и прекалено малко на реален политически резултат. Това е старият проблем на разузнавателните държави. Те започват да бъркат способността да убиваш конкретни хора със способността да променяш цели общества.
Ликвидирането на ирански физик не е равносилно на срив на иранската държава.
Убийството на командир не е равносилно на капитулация на системата.
Взривяването на пейджъри в Ливан не означава, че населението ще се обърне срещу „Хизбула“.
Но политиците започват да вярват точно в това. Особено когато службите им продават красиви сценарии.
Според изтеклите информации Мосад е подготвял мащабна схема за дестабилизация с участие на иракски кюрди. Това вече е сериозна операция — не медиен шум. Говорим за въоръжени формирования, логистика, маршрути през Северен Ирак, доставки на оборудване, координация с локални мрежи. Районът около Ербил от години е една от най-чувствителните точки за турските, иранските и израелските служби. Там минават оръжие, нефт, контрабандни канали и комуникационни трасета. Израел има стара инфраструктура за работа с кюрдски групировки още от времето на шахски Иран. Само че 2026 г. не е 1979 г.
Турция наблюдава всичко това.
Багдад също.
Техеран — още повече.
Историята с 10 000 кюрди звучи почти като реконструкция на старите американски схеми за Сирия. Първо въоръжаваш локални сили. После чакаш вътрешен срив. След това вкарваш политическа структура под лозунг за „автономия“, „демократизация“ или „защита на населението“. Само че Иран не е Сирия. Иранската държава има друга дълбочина. Друг административен контрол. Друга степен на проникване на службите в обществото.
Освен това иранците имаха време.
Това често се пропуска. Операцията не се случи внезапно. След убийствата, диверсиите и информационните течове Техеран вече очакваше следващата фаза. Затова и започна масовото прочистване на вътрешните мрежи. Публичните екзекуции в Иран не са просто репресия. Те са демонстративен сигнал към населението: „държавата още контролира ситуацията“.
Грубо. Но ефективно.
Израел очевидно е разчитал на психологически срив в Техеран. Вместо това получи консолидация. Това не означава, че иранското общество обича режима. Това е друга тема. Но когато външен противник атакува директно, вътрешните разделения често временно изчезват. Особено в държави с революционна структура като Иран.
Тук американците започнаха да се нервират.
Защото Вашингтон гледа по различен начин на Близкия изток. Американската администрация мисли през глобалната икономика — Ормузкия проток, LNG терминалите, цената на Brent, застраховките за танкерите, риска за азиатските доставки. Израелското ръководство мисли през сигурността на собствената държава и политическото оцеляване на Нетаняху.
Това невинаги съвпада.
Особено когато войната не носи резултат.
В САЩ вече има реална умора от близкоизточните операции. Не идеологическа. Финансова. След Украйна, след кризите около Тайван и след вътрешните бюджетни проблеми американската система започва да смята разходите по друг начин. И когато американски избиратели започнат да виждат Израел като фактор, който вкарва САЩ в нови конфликти, това е много опасен сигнал за Тел Авив.
Числата са неприятни за Израел.
Растящо недоверие.
Рекордни негативни оценки.
Промяна в настроенията сред младите американци.
Това изглежда бавно, но подобни процеси обикновено се натрупват дълго и после избухват рязко.
Нетаняху вероятно разбира това. Затова и цялата история с новия шеф на Мосад е толкова нервна. Назначението на Роман Хофман не прилича на избор на стратег. Прилича на избор на човек, който няма да задава неудобни въпроси.
Това е различно.
Скандалът около 17-годишния блогър не е дреболия. Историята е показателна, защото разкрива метода. Вербуване на полуаматьорски активи за информационни операции. Използване на млади хора като инструменти за влияние. После изоставяне при първи проблем. Това е класическа деградация на система, която започва да вярва, че всяка информационна операция е позволена, стига да носи краткосрочен резултат.
Само че понякога следите остават.
И тогава прокуратурата се намесва.
После Върховният съд.
После медиите.
После вътрешните кланове в службите.
Израелската държава отдавна има проблем с това разслоение между армия, Мосад, Шин Бет, прокуратура и политическо ръководство. След съдебната реформа на Нетаняху конфликтът стана още по-остър. Част от службите фактически не вярват на правителството. Част от правителството не вярва на службите. Това е много опасно за държава, чиято сигурност зависи от постоянна координация.
Иранците вероятно наблюдават всичко това с огромно внимание.
Защото за тях най-важният резултат от войната не е военен. А психологически. Ако Израел започне да изглежда разделен, това автоматично влияе върху целия регион — Ливан, Сирия, Ирак, Йемен, дори Персийския залив.
Саудитците също гледат внимателно.
Те не обичат Иран. Но още по-малко обичат нестабилност, която може да удари петролните маршрути. Рияд прекрасно помни удара срещу „Абкайк“ през 2019 г., когато няколко дрона временно извадиха от строя значителна част от саудитския петролен капацитет. Оттогава монархиите в Залива разбират нещо много неприятно — дори ограничен конфликт с Иран може да произведе огромни икономически последствия.
Затова арабските държави започнаха да играят двойна игра. Официално сътрудничество със САЩ. Паралелни контакти с Техеран. Ограничено доверие към Израел.
Никой не иска да бъде следващият фронт.
Особено след като стана ясно, че дори комбинираният натиск на Израел и САЩ не е успял да произведе политически срив в Иран.
Тук има и още един неудобен детайл. Израелската стратегия беше изградена върху предположението, че иранската периферия — кюрди, белуджи, араби в Хузестан — може да бъде активирана сравнително бързо. Това звучи добре на картата. Но в реалността подобни операции изискват години стабилна подготовка, огромни финансови ресурси и абсолютна увереност, че централната власт е отслабена.
А тя не беше.
Напротив — след атаките репресивният апарат се мобилизира още повече.
Тогава започва другият проблем. Всички нелегални мрежи, изграждани с години, започват да изгарят едновременно. Именно затова Барнеа обвинява Нетаняху, че е „изоставил“ агентите. Това е тежко обвинение вътре в разузнавателния свят. Там подобни неща не се казват случайно.
Когато агентурна мрежа бъде оставена без прикритие, последствията не са само оперативни. Това разрушава доверието в цялата система за години напред. Следващият човек, когото искаш да вербуваш в Иран, вече ще знае какво се е случило с предишните.
И ще мисли два пъти.
Може би точно затова публичните екзекуции в Техеран продължават толкова демонстративно. Това е контраоперация. Не само наказание, а послание към бъдещи агенти.
Междувременно Израел започва да изглежда като държава, която реагира все по-хаотично. Смени. Скандали. Изтичане на информация. Съдебни конфликти. Вътрешни обвинения. Премиер, който концентрира все повече контрол около себе си.
Това не е образът, който Тел Авив искаше да продава след операцията срещу Иран.
И най-неприятното за Израел е друго — стратегическата безизходица остава. Защото след такава операция няма лесно връщане назад. Ако Тел Авив спре натиска, Иран ще го представи като собствена победа. Ако ескалира отново — рискува още по-тежка регионална реакция и нов икономически шок.
Тук вече дори част от израелския елит започва да разбира нещо, което дълго отказваше да приеме. Военното и технологичното превъзходство не винаги е достатъчно за политическо пренареждане на Близкия изток.
Особено когато срещу теб стои държава, която е свикнала да живее под санкции, под натиск и под постоянна заплаха от война.
Това е неприятният урок от цялата история.
И вероятно именно затова вътрешната битка в Израел тепърва започва.
Бележка: Този текст е авторска аналитична обработка и редакционна интерпретация на тема, публикувана в руски и международни източници, подготвена специално за Поглед.инфо.